BG | RU

РАЗКАЗИ

година 2020 / брой 149, Янчо Михайлов

  

 


„НЯМА КОЙ ДА МЕ ЧУЕ”


Отец Глухчев не беше добър певец, казваха за него, че пеел като прегракнало славейче. Не умееше и да говори гладко и на висок стил, както някои негови събратя. Единственият талант, който отец Глухчев мислеше, че притежава, бе умението му да изслушва, без да прекъсва другия. Този свой талант той употребяваше най-вече по време на изповеди. Някои от изповядващите се при него оценяха таланта му и даже злоупотребяваха с него, други очакваха той да им даде някакви напътствия, да ги поучава, трети недоволстваха, че не им налага епитимии за греховете, четвърти пък се опитваха да придадат тежест на дребните си грехове, като започваха своята изповед с думите: „Знаете ли какво сторих, отче?”. „А ти знаеш ли аз пък какво съм сторил?” – казваше мислено на изповядващия се отец Глухчев. Дори когато му изповядваха действително тежки грехове, а не от сорта: „голям грях сторих, отче, изядох един бонбон през Великия пост”, той пак не налагаше предвидените от каноните наказания, а си казваше: „Кой съм аз да ги съдя? „Един е Законодателят и Съдията”.


При отец Глухчев идваха и хора, които не бяха от редовните богомолци. Оплакваха се от живота, от роднини, споделяха душевните си терзания и той търпеливо ги изслушваше и мълчаливо им състрадаваше. „Как ги изтрайваш такива? – запита го веднъж негов събрат, свидетел на близо едночасовите излияния на една жена, на която й личеше, че има психични отклонения. „Нали и тях трябва някой да ги изслуша” – отвърна му отец Глухчев.


Веднъж дойде една жена и заяви, че е сърдита на Бога. „Защо, какво ви е сторил Бог?” – попита отец Глухчев. Оказа се, че съпругът й, шофьор на автобус, не паркирал автобуса в гаража на фирмата за автобусни превози, а пред дома им. Автобусът бил откраднат, крадците поискали откуп, за да го върнат, а от фирмата настоявали мъжът й да плати откупа, тъй като автобусът е откраднат по негова вина. „Има разказ от един английски писател фантаст за това как хората негодували пред Бога защо има толкова много зло по земята – войни, убийства и прочее, а Бог ги запитал: „Харесва ли ви това?”. „Не, не ни харесва” – отвърнали хората. „Тогава не го правете” – посъветвал ги Господ. Така че Господ не е виновен за вашите проблеми” – заключи отец Глухчев. Но жената явно не остана удовлетворена от отговора му и си тръгна все така обидена на Бога, а вероятно и на отеца.


Почти всеки месец идваха друг вид хора. Те неизменно започваха с въпроса: „Може ли да поговорим?”. Отец Глухчев се досещаше за темата на предстоящия разговор – щяха да искат да им помогне парично. Но те започваха отдалече сърцераздирателните си истории, докато стигнат до същината – изписали са ги от болницата и нямат пари да се приберат по родните си места или пък да си купят лекарства, или пък не са яли от два дена. Отецът им даваше приношенията от помени, но те настояваха за пари и излизайки от храма, хвърляха храната. Някои, които бяха по-артистични, успяваха да разчувстват свещеника и той им даваше по някой лев. След време същите хора пак идваха със същата съчинена история. Тогава отец Глухчев, който най мразеше да го лъжат, кипваше и ги гонеше от църквата, а те, забравили предишната му добрина, го обсипваха с хули и клетви. После пък се укоряваше, че се е поддал на гнева си и не е постъпил с тях по християнски.


„Що за духовник сте? Къде ви е благостта и смирението?” – упрекна го веднъж един случаен свидетел на гнева му, когато свещеникът гонеше от храма един крадец на монети от иконите. Отец Глухчев се разгневи и на него, но после, като отмина гневът му, се замисли. Спомни си един стих от посланията на апостол Павел: „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”. „Къде ми е любовта? – запита се отецът. – Вечно съм недоволен, малко са нещата, които ме радват. В душата ми почти постоянно цари смут и напрежение. Ни дълготърпение притежавам (често се гневя), ни благост, още по-малко кротост, пък да не говорим за вяра и въздържание.”


Когато се прибра вкъщи, отец Глухчев искаше да сподели с жена си това свое откровение. „Стига си ме занимавал със себе си!” – сряза го тя още в началото на монолога му. „Другите изслушвам, а мен няма кой да ме чуе” – преглътна той горчивата буца в гърлото си и се сви в своя ъгъл, пригоден за домашен иконостас. (...)


 


Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас на 12 септември 1957 г. Автор е на лиричните книги: Паралелни монолози, Трохите от пейзажа, Дни без море и Притоплени надежди, както и на богословските трудове Изкачване на Тавор и Записки по православната християнска етика




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org