BG | RU

СЪЩО И ИСТОРИЯ НА РЕЛИГИЯТА. ПОДХОДИ КЪМ OPUS MAGNUM НА ЮРГЕН ХАБЕРМАС

година 2019 / брой 146, Едмунд Аренс

  
 

Завършеното най-сетне след 11-годишна работа и току-що излязло от печат произведение на франкфуртския философ Auch eine Geschichte der Philosophie (Също и история на философията) е сензация. Никога досега Хабермас не се е впускал толкова интензивно и екстензивно в историята на западните религии; никога досега той не е развивал богати на познание дискурси с различни теологически традиции; никога досега не е анализирал толкова обстойно както библейски текстове, така и религиозни и църковни процеси, теми на вярата и организационни форми. Който в бъдеще пожелае да се занимава научно с религиите на Запада, взаимодействието между теологията и философията, значимостта на вярата в настоящето на постметафизичното мислене, не може да заобиколи двата обемисти тома на Хабермас.

Религията в настоящето

За Хабермас религията е настояща форма на „обективния дух“. Да, той диагностицира изгубената й значимост в хода на нарастване на екзистенциалната сигурност, на диференциацията на обществото, индивидуализацията, на научно-техническия прогрес, както и религиозния плурализъм. Същевременно констатира мисионерските успехи на църкви и харизматични общности в ситуации на прелом и лишаване от културна идентичност. Той гледа на религиите като на актьори в гражданското общество, като на „бодил в съзнанието на секуларното общество“. Религиите за него са колективни актьори, които се намесват в политически и нормативни конфликти, участват в процесите на социална комуникация или пък чрез масовите религиозни прояви предават на хората опита на „отвъдвсекидневното“.

Хабермас споделя „впечатлението от възраждане на религията в световен план“, при което фундаменталистките движения и политическите инструментализации се оказват особено витални. Срещу подобни радикализации той изтъква като условие за съществуване на религията рефлексивното самосъзнание.

Пробивът на Осевата епоха

Хабермас скицира революцията на светогледите и религиите, настъпила в евразийските високоразвити култури около 500 г. сл.Хр., връщайки се към понятието на Ясперс за Осевата епоха като когнитивен тласък, който прави възможна „рефлексията върху мястото на индивида в целостта от природа и история“ и който се свързва с ново морално съзнание в хоризонта на едно ново съзнание за време. С мощните космологични представи за света за първи път се появява и философията. Авторът се интересува по-специално дали от общия произход на метафизиката и монотеизма в Осевата епоха се изменя и погледът на постметафизичното мислене върху религиозните предания. При това той открива нещо във вкорененото в „сакралния комплекс“ собствено на религиите: че те познават и призовават една „спасяваща инстанция“, съотв. противостояща сила, която обещава преодоляване на греховността, страданието и телесността и помиряване с ултимативния праг на смъртта. Като основополагащо за сакралния комплекс франкфуртският философ определя единството на учение и обряд. Следователно религията се състои не само от съдържанията на учението, но и от колективни ритуални служения; тя се въплъщава в една практика, „с която общността на вярващите потвърждава перформативно съдържанието на вярата“.

Когнитивния тласък на Осевото време Хабермас описва, позовавайки се на Робърт Бела[1], като социално и индивидуално разширяване на хоризонта, както и като нарастваща рефлексивност, която позволява от една трансцендентна позиция както универсалистки, така и индивидуализирани форми на мислене и действие.

Йерусалим–Атина–Рим

За истормвлнвсдията на западната религия според Хабермас от основно значение е констелацията Йерусалим–Атина–Рим. Йерусалим представя трансформацията в Осевото време на племенния бог JHWH в единия и единствен Създател и Спасител, който сключва със своя народ завет, обещаващ спасение, но същевременно и абсолютно задължаващ. Мислителят на западната констелация подчертава „революционния характер на Десетте заповеди“, които свързват божествената трансценденция с идеята за спасителната справедливост и образуват ядрото на един универсалистки морал. В юдаизма се случва също и радикална трансформация на ритуалната практика, която скъсва с магията и поставя в центъра четенето и тълкуването на сакрализираните текстове. Пророците като политически съвременници и обществени критици стават „говорители на невидимия Бог“. В подхода към Писанието философът констатира ритуализация и интелектуализация. Същевременно при елита настъпва одухотворяване на ритуалното общуване със спасителната сила, което прокарва сред широки слоеве „пътя към екзистенциално усвояване и индивидуализация на доверието в Божията помощ“.

В Иисус Хабермас вижда есхатологичен странстващ учител, чието реформистко движение първоначално е било приемано като юдейска секта. При него философът открива радикализиращо се тълкуване на етоса на подчинението пред закона, което чрез заповедта за любов, включително и любовта към врага, се превръща в етика на помирението, тя се е прицелила в солидарните жизнени условия и „трябва да разруши динамиката на човешките властови отношения“. (...)


 


[1] Робърт Бела (род. 1927) е американски социолог, популярен с изследванията си в областта на „американската гражданска религия“ (понятие, което е въведено от самия него в статия от 1967 г.). Неговият труд Религията в човешката еволюция проследява биологичните и културни корени на религията и взаимодействието между тях. 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org