BG | RU

СЕКТАНТСТВОТО И ДУХОВНИЯТ ТОТАЛИТАРИЗЪМ – ВЪНШЕН ИЛИ ВЪТРЕШЕН ПРОБЛЕМ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В БЪЛГАРИЯ

година 2019 / брой 142, Николай Нешков

  

Доклад, изнесен на международната конференция „Защита на вярата – предизвикателства и проблеми”, София, 7–8 юни, в Софийската св. митрополия


Ваше високопреосвещенство, всечестни отци, уважаеми гости, скъпи братя и сестри,


Преди всичко бих искал да направя едно важно методологическо уточнение – заглавието, което съм подбрал е премисляно многократно. В него не трябва да бъде привиждан опит за оскандаляване, без да притъпявам остротата на звученето му. На първо място, защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието Православна църква в България, а не БПЦ, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, хоризонтално, а не вертикално разположени. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.


Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум. Тази мисъл е изкушаваща – малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90 години на ХХ в. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем впечатлени и респектирани като минимум, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка”, Воини на Христа”, лама Оле Нюдал, сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцендентална медитация”, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици”). НДК, където се събираха поради множеството зали, до днес за мен има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния проф. Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата” реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.


Тези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?


На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.


Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност”, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици. Виждал съм официални покани, изпращани на предстоятели на храмове и на епархийски архиереи, за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с Църквата на Мун. Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Йоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда”? Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 г. и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS, или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства. На фона на това обаче едва 2,4 % заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично; 63,3 % не вярват в задгробен живот, 43 % вярват, че съществува личен Бог; 24,3 % от запитваните никога не се молят, за 20,2 % от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80 % от запитаните са се заявили като православни, 18,3 % са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорцисти. Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до православието. Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, Русия. Основен интерес представляват „духовните” продукти, които гарантират бърза практическа полза – развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът”, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията” не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен” статус не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.


Личното ми наблюдение е, че православното църковно съзнание в България по-скоро се адаптира към реалността, която изразяват посочените статистически данни, като няма засега адекватен отговор. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org