BG | RU

РАЗЛИЧНИТЕ КАНОНИЧНИ СВОЙСТВА ПРИ УПРАЖНЯВАНЕ НА ЮРИСДИКЦИЯ ОТ ВСЕЛЕНСКАТА КОНСТАНТИНОПОЛСКА ПАТРИАРШИЯ (II ЧАСТ)

година 2019 / брой 140, Григорий Папатомас, Архимандрит

  

(Продължение от бр. 137)


3. Свойства на „първия престол“ на православните поместни църква.


3.1. Свойството на местоблюстител на православните в Църквата на Запад


 Откакто завършило формирането на патриаршеската система на Църквата (451 г.) в географски определената Европа, две (европейски) патриаршии са изиграли решаваща роля за евангелизацията на цяла Европа: Римската патриаршия и Константинополската патриаршия – двата първи патриаршески престола в каноничния ред на Църквата. Първата е просветила с Евангелието народите на Западна Европа, а втората – народите на Централна и Източна Европа. Следователно Европа на Запада представлява исторически църковна юрисдикция на Римската патриаршия и впоследствие една единна и уникална патриаршеска територия на цялото това географско пространство. И наистина, „гръцките коментатори Зонара и Валсамон казват, че 6-о правило [на Първия вселенски събор] утвърждава правата на Римския епископ като патриарх на целия Запад. [...] Виждаме, значи, че по протежението на целия Запад няма друг, освен един-единствен патриарх“[1]. Следователно не съществува друга юрисдикция освен една-единствена канонична църковна юрисдикция върху цялата територия на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия.


Следователно в този смисъл прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) не се отнася до Запада, т.е. до Западна Европа, въпреки съвременните интерпретации на някои православни богослови. Прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор за разрешаване на проблема с православната диаспора специално за Западна Европа представлява погрешно канонично приложение. Преди всичко това приложение противоречи на каноничния принцип на „първенството (старшинството) по чест“, тъй като, предлагайки прилагането на 28-о правило за териториалното пространство на Западна Европа, ние пренебрегваме институционално диахроничното и канонично съществуване на Римската патриаршия. При това такова едно прилагане пренебрегва не само настоящото (и бъдещото) й съществуване, но също така и историческото й битие, както и всички параметри или перспективи за църковно обединение и общение. От друга страна, това неправилно канонично тълкуване на споменатия канон представлява също така обвинение и предизвикателство спрямо историята, тъй като „варварските“ [„другоплеменните“] територии (страни) са се намирали извън Римската империя и следователно не са били подчинени под териториалната юрисдикция на Римския престол, т.е. на Западна Европа – факт, който се признава още по онова време. Следователно за каноничното Предание на Църквата Западна Европа представлява юрисдикционна територия на Римската патриаршия и не попада под онзи случай, който е предвиден и изследван в споменатия канон.


Вече е известно, че патриаршеските църкви – петте патриаршии (Римската патриаршия, от една страна, четирите други древни патриаршии – от друга страна, както и останалите десет съвременни автокефални църкви), все още остават – след прекратяването на общение през 1054 г. – в прекъснато общение (църковна акинонисия). Според каноничния принцип на „първенството по чест“ на автокефалните църкви и тъй като не съществува „православен Римски папа и патриарх“ за православните християни в Западна Европа, неговата юрисдицкия „се пренася“ („преминава“) върху следващата и съседна патриаршеска църква (патриаршия), съгласно с реда на църковните диптиси. С други думи, следващият по ред и съседен патриарх замества папата и патриарха на Рим в онова, което засяга само православните в това западноевропейско пространство, докато причината, или по-скоро проблемът с необщението (акинонисията), не се уреди окончателно – било по съборен, било по някакъв друг начин. Следващият по ред и при това съседен (граничещ) патриарх е Вселенският Константинополски патриарх.


Това е причината, поради която териториалната юрисдикция на Константинополския патриарх като местоблюстител (locum tenens) се простира канонично и семантично до краищата на Западна Европа. Става дума за наместническа юрисдикция, а не за юрисдикция на собствено патриаршеско право, каквато съществува по собствено право в пределите на неговата патриаршия. Следователно, като предстоятел, той остава местоблюстител и „наместник патриарх“ в Западна Европа като следствие от преноса на патриаршеска териториална юрисдикция от Римския патриарх върху Константинополския. Впоследствие би могло да се припомни тук, че не съществува друга освен една-единствена канонична юрисдикция на територията на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия, упражнявана временно чрез наместничество от Константинополския патриарх. Следователно цялото говорене, което господства в православното църковно пространство за множество църковни юрисдикции, за „съ-съществуващи“ (многообразни и мултиетнически) канонични (sic) и „паралелни или последователни“ юрисдикции на териториите на Запад, не е оправдано от каноничното Предание на Църквата поради тяхната съ-териториалност.[2] Същото важи и при прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор, което не се отнася до православните в Западна Европа. То има приложение и може да бъде разглеждано с оглед на други континенти – Америка, Океания или Азия, но очевидно не – в нашата епоха – за територията на Обединена Европа. (…)


 


[1] C. J. HÉFÉLÉ-H. LECLERCQ, Historie des Conciles, d’aprés les documents originaux. Nouvelle traduction française corrigée et augmentée par H. Leclercq, Hildesheim-New York 1973, t. I, vol. 1, liv. II, chap. II (§ 399), с. 1198 и бел. под линия 3. Срв. Γ. ΡΑΛΛΗ-Μ. ΠΟΤΛΗ, Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, τῶν τε ἁγίων καὶ πανευφήμων Ἀποστόλων καὶ τῶν Ἱερῶν Οἰκουμενικῶν καὶ Τοπικῶν Συνόδων καὶ τῶν κατὰ μέρος ἁγίων Πατέρων. T. 2, Атина, 1852, с. 129 и 131.


[2] Съ-териториалност [Συνεδαφικότητα]. Съществуването на две или повече църкви на едно и също място, териториално съ-съществуване на църкви. Явлението възниква тогава, когато две автокефални църкви упражняват антиканонично надтериториална юрисдикция на една трета църковна територия, на територия извън техните граници. Следователно злоупотребата с автокефалията е довела до съ-териториалността, чието непосредствено последствие е църковната множествена юрисдикция с църковни взаимозастъпвания. Това е изразено в определението „смесване на църкви“ (вж. 2 правило на Втория вселенски събор) и унищожаване на Христовата църква на даденото място. Първото антиканонично отклонение на надтериториалната дейност на автокефалните църкви води непосредствено и до второто отклонение, също така антиканонично – множествената юрисдикционна съ-териториалност. Тя от своя страна предизвиква явление, което днес се определя като църковна „диаспора“ – навсякъде по земята и в лоното на всички вероизповедни християнски църкви. Това явление води до антиканонична верига от антиеклесиологични събития с главно отклонение църковното взаимозастъпване на множество църкви на едно и също място.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org