BG | RU

РЕЛИГИЯ И ПОЕЗИЯ

година 2018 / брой 136, Пол Клодел

  

Много съм развълнуван от поканата да говоря днес недалеч от гроба на Едгар По, и то в този забележителен град[1] – опора на вярата и католическите традиции в Америка, в край, осветен от името на Пресветата Дева, където „Ковчег“ и „Колумб“ – корабите на лорд Балтимор – ненапразно са донесли кълновете на свободата и истината.


Тема на моя размисъл са френската поезия и причините, поради които тя би трябвало да е обвързана преди всичко с религията. Католически означава вселенски и още от първите редове на Символа на вярата ние узнаваме, че светът се дели на видимо и невидимо. За невидимия свят ни известява светлината на разума и на вярата. За видимия свят – разумът, въображението и чувствата. Все нужни неща, всяко по себе си. Разумът е прекрасен. Както въображението и чувствата. Само еретиците или пък янсенистите[2], примерно като Паскал, смятат, че някои качества на човешкия разум, сътворен от Бога, могат да са лоши сами по себе си. Всъщност зли са единствено проявленията на хаоса и злонамереността. Видимият свят не следва да се дели от невидимия свят. И двата съставляват всемира, създаден от Бога, пронизани са от явни или тайни връзки. Апостолът казва, че ние узнаваме невидимия свят чрез видимия. Науката изучава само видимия свят. Нейното назначение е да направи преход от следствието към причината, от едно явление в материалния свят към друго, от факта към закономерността. Науката се интересува от съществуващото, а не от онова, което то означава. От човешките качества тя използва единствено разума, който захранва паметта и подбужда въображението. Това е способност за констатация, а не за съзидание. Науката се опитва да класифицира, да систематизира и да извлича полза от заобикалящия ни свят, поради което не й е потребно да използва всички качества на човешкия разум, на душата и тялото, на ума и сърцето. Между „виждането“ и „съзиданието“ има огромна разлика. Истинското предназначение на изкуството – и в частност на поезията – се състои тъкмо в съзиданието. От явленията, възприемани с нашите сетива, човекът създава нещо умопостижимо и услаждащо чувствата. От явленията на материалния свят той създава духовния свят. Влагайки в словото пълното му значение, разкривайки го за нашия ум и за сетивата ни, поезията, както биха казали на английски, обладава власт, позволяваща на личността пълноценно да се осъществи. За да познаеш вещта, е достатъчно да разбереш какво тя представлява, а за да я създадеш – трябва да проумееш как е устроена. А за да узнаеш как е устроена, е необходимо да разбереш защо е създадена, как се съотнася с останалите неща и какъв е първоначалният й замисъл. Няма да постигнете същността й, няма да съумеете да се възползвате от нея, ако не проумеете мястото, което тя заема в общото устройство на света, на видимото и невидимото, сиреч ако у вас няма вселенска, тоест религиозна представа за света.


Разбира се, дори да нямате обща представа за земята и небето, можете да нижете прекрасни стихчета, да ваете изящни дреболии, да си намирате купища занимавки. Ала в подобна езическа поезия според мен винаги има нещо ущърбно, някаква ограниченост. Даже за полета на пеперудата е нужен небесен простор. Ако не различавате слънцето сред звездите, няма да забележите и лайката в тревата.


Френската поезия от XVII и XVIII в. предлага един стегнат, остроумен и хармоничен начин на изразяване на мислите. Това е особен начин на изказ, обсипан с поговорки и крилати изрази, напомнящи говора на селските жители. През XIX в. съществува истинска поезия, ала това е поезия без Бог. Мнозина френски поети от XIX в. не са били лишени от талант, дори от блясък, но не им е достигала вяра. И ако техните творби днес не изглеждат като купчина отломки, то моето обяснение е, че причината за този стремителен упадък не е бездарността, а безбожието. С други думи – и на техния талант, и на творбите им е липсвал най-важният елемент.


За да илюстрирам това мое твърдение, ще се спра на няколко теми или „мотиви“ от френската и английската поезия през XIX в. (…)


 


 


[1] Балтимор – Б. пр.


[2] Янсенисти – последователи на холандския епископ Корнелий Янсен (1585–1638), епископ на Ипр. Според Янсен Божията благодат се дава не на всички, а на малцина избрани. Учението на Янсен е осъдено от Католическата църква през 1653 г. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org