BG | RU

ИЗ "МАЛЪК ДУХОВЕН КОМПАС НА НАШЕТО ВРЕМЕ"

година 2018 / брой 135, Оливие Клеман

  

Светското е установената норма, в която всички ние сме потопени. Секуларното общество е нашата среда, въздухът, който дишаме дори когато спим. Да бъдеш християнин днес, започва оттук.


Всеки мирянин (от гръцки „λαϊκός“) е член на лаоса, на народа, в дадения случай на Божия народ. Кръстен, миропомазан в Светия Дух, той е „цар, свещеник и пророк“. Цар – за да се стреми да направлява своето житейско предназначение в Божията светлина, да го нарежда (в дълбокия смисъл на думата); свещеник – за да превръща в дар тварите, нещата от света; пророк – за да впише друго измерение във всекидневието на хората и така да им открива бъдещето.


В християнството не може да има професионалисти. Това е приумица от епохата на християнското върховенство, когато на свещениците е било отредено да бъдат водачи, а на монасите – вдъхновение и пример.


Днес в нашите страни обаче е явно, че духовенството не е привилегирована прослойка, а се състои от хора, които определят себе си като служители, стоящи по-скоро под, отколкото над другите. Колкото до монашеството, то все така представлява, както е казвал св. Йоан Златоуст, „свято изключение“, станало необходимо поради инертността на християнския свят. През XIII в. например, когато всеки западен човек е бил кръстен, да се обърнеш към Христос е означавало да станеш монах. Днес това означава по-скоро да се стремиш да станеш християнин, сиреч да се ангажираш сериозно в Църквата, в служба на Христос и оттам в силата на Възкресението, в служба на другите.


Отдалечеността между миряни и монаси (за сметка на първите) днес е отстъпила (без да принизява никого) пред отчуждението между атеисти, агностици, гностици и т.н. и християни, опитващи се да живеят по християнски.


Така че един мирянин (вкупом с останалите, „глас от хора“, както е казвал Синявски)[1] е напълно отговорен за Църквата и нейния облик. Затова, дори и да е трудно, е добре да бъде потопен в секуларизма, сред който е призван поне мъничко да прогонва разрушителните тенденции и задълбочава кълновете на истинския живот.


В продължение на дълги години преподавах история в голям парижки лицей. Не съм се опитвал да обръщам към християнството моите ученици (придържах се към установения светски принцип в образованието), а по-скоро да ги пробудя, да им задавам въпроси, да ги изведа на пътя. Понякога пътищата им се доближаваха до моите, друг път се отдалечаваха. Има професии, в които такова дискретно свидетелство е невъзможно, но то винаги може да се изрази в работните отношения. Каквото и да се случва, литургията се превръща в полюс на живота ни; молитвата, която я продължава във всекидневието и озарява вътрешния ни свят, ни дава сили да не изпадаме в обезсърчение и огорчение, а понякога ни вдъхновява да изразим жест, да изречем дума, които носят духовен смисъл.


Няма рецепта – самият факт, че живеем между секуларизма и литургията, може да се окаже неочакван дар за съществуването ни. Има и примери, като този на общността „Свети Егидий“, за конкретни мисии, носещи това свидетелство в секуларния свят. Аз също имам такъв опит, понеже, наред с професионалните ми задачи, съм се трудил за укрепването на малките православни общности, създадени във Франция, за насочването им към свидетелството и споделянето. И имам усещането, че моите ученици се интересуваха от часовете ми тъкмо защото долавяха у мене загриженост и поглед към друго измерение на битието.            


 


Библията пробужда интереса ни към съвременността и историята


 Библията не ни отчуждава от историята. Напротив, тя е неизчерпаем извор на интерес към всичко човешко. Тя поражда несломим копнеж по едно човечество, отхвърлило унижението, устремено към пълнота и богочовечност.


Фридрих Хегел е „вносителят“ на вестника в нашата богословска проблематика. За него Духът, божественото се осъществяват в историята, история, чийто символ е вестникът. Четенето на вестник, казвал той, днес е изместило сутрешната молитва (може да добавим, че сега телевизията е изместила вечерната). Оттогава богословите се опитват да наместят нещата, настоявайки, че християнинът трябва да държи Библията в едната ръка, а вестника в другата.


Преди всичко можем да анализираме Библията от гледна точка на историята и да разглеждаме историята чрез Библията! Тълкуването на Библията през призмата на историята е огромен труд на екзегетиката, която изучава човешкото измерение на Откровението, творчеството на текстове в психосоциологическите рамки на дадена епоха. В рамките, а не в текстовете, произлезли от тях: тъй като крайният смисъл, божествената част, както можем да я наречем, винаги ще убягва от историята (и следователно от екзегетиката), за да се открие в Светия Дух, в Преданието, което не е друго освен Светия Дух, действащ в Тялото Христово. Неслучайно последното издание на Йерусалимската Библия дава под линия ключове за тълкуване, често заимствани от Отците на Църквата.


На същите подходи се опираме, когато разглеждаме историята чрез Библията. Преди всичко историята трябва да се разглежда по възможно най-честния начин, като се избягва всякакво идеологическо обяснение, например базите и надстройките на марксистката вулгата, доколкото всички структури непрестанно си взаимодействат. Няма подход, който да е необходим (икономически, социален, психологически, религиозен), без никой в този скрупульозен анализ да не претендира да има последната дума. За мене образец в тази област е историческата и религиозна антропология на Алфонс Дюпрон[2].


Тук също крайният смисъл, „метаисторията“, както я нарича Николай Бердяев, се отнася до духовното, като едновременно обхваща света и се издига над него – есхатологическо осветление, отхвърлящо всякакво „опредметяване“ от миленаризъм или месианизъм. (…)


 


[1] Андрей Синявски (1925–1997) – руски писател и литературовед, дисидент. Публикува на Запад прозата си под псевдонима Абрам Терц, поради което е осъден на седем години затвор в изправителна колония. През 1973 г. напуска СССР и става професор по руска литература в Сорбоната. Книгата му Глас от хора (1971) е колаж от фрагменти, взети от неговите затворнически писма до съпругата му. Б.р.


[2] Алфонс Дюпрон (1905–1990) – френски историк и антрополог. Б.р.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org