BG | RU

„БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС“ И КРИЗАТА НА ПАПСТВОТО ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ТРЕТИНА НА IX В.

година 2018 / брой 130, Лиляна Симеонова

  

 


 


В представите на масовия читател у нас обвързването на „българския въпрос“ с проблемите на Римската църква и латинския християнски свят приключва през 870 г.: тогава българите с помощта на Константинопол и източните патриарси се сдобиват с лелеяната вътрешноцърковна автономия, но остават под върховенството на Константинополската патриаршия. От този момент насетне България е трайно въвлечена в сферата на източното християнство и на византийската цивилизация. Десетгодишните опити на папа Йоан VIII (872–882) да върне българите в лоното на Рим пък са само един досаден – и неуспешен – епилог в папската политика за разширяване на влиянието на Римската църква на изток.


Но по отношение на Папството действителността е друга: чак до началото на Х в. „българският въпрос“ присъства, пряко или косвено, както в политиката на папите спрямо външния свят, така и в непрестанните раздори, скандали и политически убийства, които се случват в самия Рим. Още при Йоан VIII Формоза – епископ на Порто и папски мисионер в България – е обвинен, че се е опитал да заграби българския диоцез.


Това обвинение, състоятелно или не, заема централно място в поместния събор от 876 г. на Римската църква. Същото обвинение ще бъде повдигнато и посмъртно срещу папа Формоза (891–896) на т.нар. Ужасяващ събор (897 г.) – най-отвратителния епизод в цялата история на Папството, когато по инициатива на лудия папа Стефан VI (VII) полуразложеното тяло на предшественика му Формоза е извадено от гроба и докарано на съд пред нарочно свикан събор.


Последвалите папски актове на отмяна, отмяна на отмяната и т.н. на ръкополаганията, които приживе бил извършил папа Формоза, затормозяват Римската църква в продължение на десетилетия и пораждат разделение не само сред висшия клир в Рим, но и сред обикновеното духовенство из цяла Италия. Някои пишат трактати в подкрепа на Формоза, докато други продължават с обвиненията срещу него дълго след неговата смърт. И винаги особено място във всички тези обвинения и контраобвинения заема въпросът дали Формоза се е опитвал да заграби, както твърдят противниците му, българския диоцез, като стане архиепископ на младата Българска църква. В какви заблуди е вкарвал той българския княз, какво може да му е обещавал, за да накара Борис да го поиска за църковен глава на новопокръстения си народ?


Благодарение на една поема от известен английски поет (Робърт Браунинг) и една картина на известен френски художник (Жан-Пол Лоран) в началото на 70-те години на XIX в. темата за Ужасяващия събор, а оттам – и за българите и Формоза, става популярна във викторианска Англия и революционна Франция. Историята най-сетне могла да произнесе окончателната си присъда над едно позорящо дело в папските анали, което сега щяло да бъде наречено „Съборът с труп“ – трупа на човека, който и след смъртта си бил съден, задето приживе в разрез с каноните искал да застане начело на младата Българска църква при княз Борис. Но нека не избързваме със събитията, а да караме поред.


 


Първа част


Съдбовната 870 г.: „откъсването“ на България от Рим


На 28 февруари 870 г. във византийската столица се състояла последната, десета сесия на църковен събор, който бил свикан още през есента на предходната година – на 5 октомври 869 г. По стара имперска традиция съборът формално се провеждал под патронажа и председателството на действащия император: това бил Василий I (867–886). В него взели участие трима легати – представители на римския папа Адриан II (867–872). Начело на папската делегация бил дякон Марин, по-сетнешният папа Марин I (882–884) – един от най-яростните противници на Константинопол в цялата история на Папството. Източните патриарси също били изпратили свои представители за събора в имперската столица.


Съборните заседания били слабо посетени, от византийска страна на тях се явявали едва по няколко човека. Но макар и с малко участници, дебатите били изключително остри. Папските легати заемали твърда позиция по всички въпроси: те носели папски писма с постулати, за които били поели ангажимент, че ще бъдат приети от събора, без да се промени и една дума в тях. Съборните заседания се провеждали под зоркия поглед на представител на императора, като легатите на Адриан II често се оказвали в конфликтни ситуации с този царедворец. В един момент споровете между участниците в събора се изострили дотолкова, че заседанията били прекратени за два месеца. През част от това време дякон Марин, главата на папската делегация, бил поставен под арест заради несъобразяване със заповедите на императора.


Едва на заключителната сесия на събора присъствали по-голям брой хора – 102 епископи, от които 37 митрополити. На тази сесия присъствал и небезизвестният Анастасий Библиотекар, когото папа Адриан II малко преди това бил назначил за шеф на папския архив. Анастасий бил пристигнал в Константинопол не като член на папската делегация на събора, а по друга работа: да уговори брак между син на византийския император и дъщерята на западния император Людовик II (855–875). Присъствайки на това последно съборно заседание обаче, Анастасий взел активно участие в него, като в споровете държал страната на папските легати. В крайна сметка били приети 27 съборни решения, които автоматично придобили силата на канони.


Като цяло съборът от 869/70 г. все пак успял да изпълни поставените му задачи. Той препотвърдил решенията на Втория никейски (или Седми вселенски) събор от 787 г., отнасящи се за почитането на иконите, с което били ликвидирани и последните идейни остатъци от иконоборството. Потвърдено било и повторното възкачване на Фотиевия противник Игнатий (867–877) на патриаршеския трон, а т.нар. Фотиева схизма между двете църкви, на Константинопол и Рим, изглеждала преодоляна. (Сваленият патриарх Фотий се явил само на петото заседание на събора, на което бил осъден.)


Напрежението, което съпътствало заседанията на събора, не стихнало и след приключването му. Малко преди неговия край папските легати се оплакали, че писмата на покаялите се епископи – Фотиеви привърженици, които трябвало да бъдат занесени в Рим, са били откраднати от багажа им. А на последния ден от събора, на 28 февруари, в Константинопол пристигнало българско пратеничество, предвождано от Петър. На 4 март император Василий I поканил участниците в събора на вечеря в палата. Там той обявил църковния събор за повторно открит по една-единствена причина: да се отговори на питането на Борисовите пратеници към коя от двете църкви, на Константинопол или Рим, трябва да принадлежи България.


„Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от Светата римска църква и досега ги имаме, и решаваме да им се подчиняваме във всичко, но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква“, казал Петър, предводителят на българите. Представителите на източните патриарси го попитали: „Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?“. Петър отговорил: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки“. (Явно византийската дипломация си била свършила добре работата и българите били подготвени какво трябва да кажат пред събора, за да може страната им да се откъсне от юрисдикцията на Рим.)


Папските легати яростно протестирали срещу това изопачаване на историческата истина: нали българската държава била основана на територии, които по онова време формално попадали под духовната юрисдикция на Рим? Но накрая с участието на представителите на източните патриарси съборът взел решение, според което България от този момент насетне трябвало да бъде духовно подчинена на Константинопол. (…)




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org