BG | RU

ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ И МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

година 2018 / брой 129, Пламен Иванов

  

Едно от най-обсъжданите събития в последните месеци е предложението за ратификация на „Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ (т.нар. „Истанбулска конвенция“). Въпросите, които този текст предизвика в българското обществено пространство, преминаха границите на тематично заложената контекстова рамка, а именно възможностите за предотвратяване на насилие над личността от всякакъв вид, осигуряването на защита и подкрепа за хората, претърпели или станали свидетели на насилие, акцентиране върху насилието над жени и домашното насилие с цел неговата превенция, осигуряване на законови рамки и механизми, които да осигурят адекватна защита на личността и нейното достойнство от всички форми на агресия и тормоз, основан на пола. Заобикалайки цялата тази проблематика, дебатът се прехвърли върху въпросите на пола, половото самоопределяне, сексуалната ориентация и всички производни от това теми в техния социален, юридически, а и политически контекст.


Дискусиите в определена форма се политизираха във вечните опозиции – ляво и дясно, България и Европа, Изток и Запад, националисти и антинационалисти, традиционалисти и нетрадиционалисти и т.н., без изобщо да бъдат поставени реалните измерения на проблемите, засегнати в конвенцията. На практика не се състоя широка обществена дискусия, анализираща проблемите на жените, претърпели насилие, на децата, претърпели или станали свидетели на насилие, на настоящите законови рамки и формите за тяхното оптимизиране и др. Факт е, че много от изказващите се и заемащи позиции по въпроса за Истанбулската конвенция нямат дълбоки представи от нейното съдържание, от възможните въздействия в юридически план при нейното прилагане. В публичната риторика се вплетоха политически интереси, търсещи противопоставяне на всяка цена и извеждане на политически дивиденти чрез вплитане на идеи за националност, традиционност, законова база, Конституция, обществени порядки и др. В този контекст при дискусиите политиците не зададоха ясен критерий за същността на Конвенцията, нейните цели, функционалността й в българското законодателство, нито определиха параметрите на дебата по същество. В същността на обществените обсъждания проблемите на претърпелите насилие жени и рискови групи, възможностите за оказване на помощ, за функционирането на защитените жилища, за тяхната ефективност, за формите на превенция на насилието чрез образователните, възпитателните и информационните средства отсъстваше.


Това изведе на преден план дебатите (но отново не по същество) за това що е „джендър“, за половата определеност, смяната на пола, трансвестизма, нестандартната сексуална ориентация, за гей браковете и осиновяването на деца от гей двойки, за половото възпитание в контекста на образователната система и много други. Основните понятия като джендър, стереотипна и нестереотипна роля на половете, социален пол и т.н., които послужиха за извеждането на цялата тази проблематика от дебата за превенцията на насилието над жени, бяха нееднозначно дефинирани и вкарани в обсъжданията, задавайки неясни или трудно отличими обществени очаквания към самата конвенция. По този начин в някаква степен политиците злоупотребиха с дебатите, бягайки от ясната и конкретна юридическа база, прехвърляйки отговорността към Конституционния съд и въвеждайки дори идеята за референдум по темата, но не и връщайки дебата в руслото на полемизиране на проблема с насилието над жени. Никой не пое отговорността за реален и смислен дебат, за анализ на юридическите възможности, които предпоставя евентуалната ратификация, за релевантността на българското законодателство към Конвенцията.


Отчетливо в дебатите по темата се включиха основните религиозни общности в България – Българската православна църква, Католическата църква, различни протестантски църковни общности, мюсюлманското вероизповедание и др., заемайки сходни и припокриващи се позиции срещу ратификацията на Истанбулската конвенция. Св. синод на БПЦ излезе със становище и обръщение по темата, както и реши във всички храмове и манастири да се отслужват богослужения за усърдна молитва против приемането на Конвенцията. По този ясно изразен начин висшето духовенство представи сериозните си резерви към приемането и ратификацията на спорния документ. Юридически обоснованото становище на Св. синод върху Конвенцията изведе на преден план сериозното и основателно безпокойство на синодалните архиереи относно бъдещото прилагане на Конвенцията в правния мир, изменение на законовата база, въвеждането на нови понятия, както и практики, до които може да се стигне при тълкувателни съдебни решения.


Като източник на тези идеи, Св. синод на БПЦ и неговите правни съветници посочиха конкретни и двусмислени параграфи и алинеи, наблягайки на възможността за тяхно повратно тълкуване и възприемайки ги за средство за прокарване на т.нар. „джендър идеология“ в законодателството, в образователната система, в сферата на културата и традициите. В своето изложение Св. синод отбеляза, че осъжда всяка проява на насилие като несъвместима с християнския мироглед. Този изцяло юридически подход на висшето духовенство се оказа полезен в предотвратяването на различни правни последици, които биха могли да настъпят след ратифицирането на конвенцията, и по този начин получи одобрението на широк кръг интелектуалци, общественици, политици, както и на голяма част от обикновените миряни. В същото време обаче тази позиция на архиереите на БПЦ остана сякаш идейно и духовно незавършена. Навлизането единствено в правната проблематика по темата може да се възприеме по-скоро като търсене на юридическо елиминиране на проблем, който на практика не се свежда само и единствено до правните му параметри, а има своите социални измерения. Проблемите, които Св. синод повдига, и тези, които не повдига, срещат в еднаква степен пасивността на духовенството при тяхното дефиниране, анализиране и търсене на адекватни и работещи решения.


Ако Църквата в лицето на Св. синод се обявява срещу „джендър политиката“, то липсва отговорът на въпроса как духовенството се отнася към хората, които изпитват обърканост в това да се идентифицират със своя биологичен пол, как им помага, как ги социализира, как ги въцърковява. От биологична гледна точка полът е ясно определен и дори в случаите, когато в развитието на човешкия организъм се проявят полови белези и на противоположния пол, то първият е почти изцяло доминиращ, от което следва, че проблемите с половото самоопределяне преминават в сферата на психологията. Те са духовен проблем, на който трябва да се търси духовно решение, а хората, които изпитват тези проблеми, трябва да получат духовна подкрепа. Ресурсът на Църквата в тази посока е голям, като се има предвид колко духовници в своето служение активно работят с хора и чрез основите на вярата се опитват да им помогнат в намирането на решения за техните проблеми. В същото време ресурсът е и ограничен, защото проблемите на пола, на сексуалната ориентация, на трансвестизма изискват една по-сериозна психологическа подготовка, която голяма част от свещениците не получават в богословските факултети.


Ако в съвременното общество наблюдаваме публично експониране на модели на поведение, които „рушат стереотипи“, целенасочено преминавайки различни граници на общоприетото (смяна на пол, полова неопределеност, визуална смесеност на външните полови черти в конкретно лице, демонстриране на сексуална различност и други), за да получат определено медийно внимание, популярност и висок рейтинг, то много повече членове на обществото претърпяват кризата на своето полово себевъзприемане като лична, вътрешна и преди всичко духовна криза. В много от тези случаи семейната и социалната среда са довели до кризисен момент във възприятията по отношение на иначе биологично ясно определената принадлежност. Често пъти това е резултат на претърпяно насилие – сексуално, психологическо, следствие на малтретиране, тормоз. Нерядко тези хора са били свидетели на насилие, поведенческа анормалност в семейството, в социалната среда, която отчетливо е белязала техния мироглед. Естествените възприятия на тези хора са объркани до степента на усъмняване във всяко нещо, касаещо личностното усещане, себеизявата, възприемането на заобикалящия свят и способността за собствено адекватно позициониране в него.


В този контекст Църквата е призвана да окаже помощ в духовен, но и в един по-тесен специализиран план. Факт е, че проблемите на половата идентичност, сексуалната ориентация и други не са приоритетно анализирани в църковните среди, от които се формулира и политиката на Църквата към определените социални групи. Няма работни екипи от свещеници и психолози, които да дебатират проблема, да търсят решения и практически да оказват помощ. В Църквата няма социални центрове, които да оказват подкрепа на хората, които претърпяват екзистенциална криза на своята идентичност (в случая полова). Такива могат да съществуват към енорийски центрове, митрополии, архиерейски наместничества, прицърковни неправителствени организации. Енорийските храмове и църковните общности са естествена социална среда, в която човек да намира помощ и разбиране, след като вече е получил специализирана подкрепа от подготвени лица. Редно е в Църквата да работи програма за обучаване на свещеници със съответната психологическа подготовка, които да решават проблемите на половата идентичност, на екзистенциалните личностни кризи, които са резултат от пола. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org