BG | RU

ЧОВЕЦИ ИЛИ ЛИЧНОСТИ?

година 2017 / брой 123, Пол Ладусьор

  

Един от най-оживените дебати по време на Великия събор на Православната църква през юни 2016 засегна въпроса за това кои гръцки думи трябва да бъдат използвани в съборните документи за обозначаване на хората: anthrōpos (човек) или anthrōpino prosōpo (или просто prosōpon) (личност). Основните протагонисти в този дебат бяха митрополит Йеротей (Влахос), защитаващ anthrōpos, и митрополит Йоан (Зизиулас), подкрепян от митр. Калистос (Уеър) – на страната на prosōpon. Макар този епизод да изглежда като вътрешно гръцка лингвистична кавга, богословските залози са много високи.


Преди Събора, през май 2016 г., Еладската църква по настояване на митр. Йеротей и други прие, че всички позовавания в съборните документи на „личност“ трябва да бъдат сменени с „човек“. Влахос изтъкна два аргумента за отхвърляне на позоваването на хората като личности. Първо, древните отци са отнасяли понятието личност (prosōpon) към Лицата на Светата Троица, а за човека са използвали библейското понятие anthrōpos – човек, човешко същество. Той отхвърля значимостта на спорадичната патристична употреба на по-абстрактното понятие хюпостасис за човеците, което също се използва за Лицата в Троицата. Според Влахос не е приемливо човеците да се наричат личности, доколкото така изглежда, сякаш те биват поставяни наравно с божествените Лица. Тъй че хората трябва да бъдат мислени просто като anthrōpoi (човеци); те нямат (според терминологията на Христос Янарас) личен „модус на съществуване“, аналогичен на Лицата в Светата Троица.


Това настояване за стриктно спазване на буквата на патристичната терминология предполага, че православното богословие е спряло в някакво далечно минало, може би със св. Григорий Палама през ХІV век, но със сигурност не по-късно от 29 май 1452 г. (падането на Константинопол). Съобразно това положение, православната теология оттогава насетне се състои в преутвърждаване на казаното от отците и всъщност представлява бележки под линия или глоси върху патристичните текстове. Православното богословие по този начин става статично, застинало във времето, а не динамична и жива теология.


В днешния свят отказът да се атрибутира личностност на човешкото съществуване понижава човешкостта. Това не е вярност към патристичната антропология, а по-скоро предателство към нея. Отците са се стремили да въздигнат човечеството, като подчертаят, че хората са сътворени по образ Божий, с възможност за единение с Бога (теозис), а не просто като пешки, подчинени на нелична и неумолима съдба или на боговете. Ако идеята, че всички човеци са личности, не е приемлива, още по-неприемлива би била идеята, че хората са индивиди (atoma), доколкото това способства себичния индивидуализъм, противен на заповедта на любовта. Ако хората не са нито личности, нито индивиди, те са просто anthrōpoi, взаимозаменими спесименти на homo sapiens. Това е един редукционистки възглед за човечеството: хората като единствено anthrōpoi не са уникални личности с безкрайна ценност, както биват смятани от православната антропология и православния персонализъм. Такова богословие, противно на духа на патристичната антропология, върши чудесна работа в ръцете на съвременните секуларисти, за които хората не са нищо повече от мислещи животни.


Вторият аргумент, който Влахос привежда срещу идеята за човеците като личности, е, че тази идея, твърди той, е взета от западния персонализъм, който митрополитът погрешно представя така: „В модерната философия се е развил един екзистенциален персонализъм, който се отклонява от патристичната традиция, като отъждествява природата с нуждата и греха, а желанието-воля с личността“. Достатъчно е само да погледнем някои базисни текстове върху персонализма (например в Станфордската философска енциклопедия или Интернет енциклопедията по философия) за да разберем колко изкривена е тази карикатура на западния персонализъм.


Като приписва персонализма само на западната философия, митр. Йеротей пренебрегва дългата история на персонализма в модерната православна мисъл. Православният персонализъм може да се проследи до руските славянофили в края на ХІХ и началото на ХХ век, особено у Владимир Соловьов, Николай Бердяев и Сергий Булгаков. От тях персоналистката мисъл преминава към Владимир Лоски, а чрез него – към съвременните гръцки богослови, особено Христос Янарас и самия Иоан Зизиулас, а също и към други водещи православни богослови като Оливие Клеман, Димитру Станилое и Калистос Уеър. Макар връзката между православния и западния персонализъм да не е напълно изяснена, православното мислене за човека като личност следва своето собствено развитие в предреволюционна Русия, сред руснаците в изгнание и в съвременното православие. Православното богословие на човешката личност е златна нишка, преминаваща по протежение на век и половина – едно от славните завоевания на православната мисъл.


Антиперсонализмът посяга на човешките права, като прискърбно усилва широко разпространеното впечатление, че православието се противопоставя на човешките права. Православните, които критикуват човешките права, застават редом до всеки тиран, който е ходил по земята, който е преследвал собствения си народ и други за лична или национална слава и обогатяване, или пък в името на антиперсонални философии, мотивирани от теории като етническото превъзходство (нацизма), социалната идеология (комунизма) или религиозния фанатизъм (ИД). Наистина странна дружба. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org