BG | RU

Из "Портокаловите светци"

година 2017 / брой 121, Архимандрит Сава (Мажуко)

  

Плач по умрелия


 


Старите хора не се страхували от болката. Те не я търсели, но пък ако трябвало нещо да изтърпят, понесат, преживеят, правели това спокойно, с достойнство. Не се криели. И не проявявали плахост пред смъртта. Говорели за нея без страх.


– Вие не ме копайте много дълбоко. Щом Господ ме повика, да мога да стана от могилата, да се поизтупам и да отивам на съд.


Така говореше едно бабче. От задънено беларуско село. А моята баба повтаряше гомелската поговорка:


– Да умираш – деня да си губиш.


Действително, защо да се боим от смъртта? Всички ще умрем. Толкова добри хора вече са починали, че няма да е грях и ние да легнем в могилата.


Комфортът и безопасността са променили всичко. Прагът на болка и чувствителност на съвременния човек силно ни отличава от нашите дори най-близки предци и в това няма нищо лошо. Аз самият всяка сутрин се наслаждавам на чудото на горещата вода и благодаря на Бога за светлината и топлината. Но ние сме други. След като защитихме себе си и обезопасихме нашия живот, станахме по-уязвими, а в известен смисъл и по-беззащитни. Факта на смъртността – нашата и на нашите близки – сега понасяме значително по-тежко и болезнено в сравнение с нашите прадеди.


В древността човек от детството си е бил подготвян, че ще трябва да погребе своите родители. И младите хора знаели, че не просто ще трябва да преживеят загубата на родителите си, а именно – да ги погребат и да го направят красиво и по правилен начин. Освен това съществувала чудесната дума „да догледаш“ и достойнството на децата оценявали по това как те утешават своите умиращи близки, как успокояват тяхната гаснеща старост. Помислете си: от детски години се подготвяли за това. Не се страхували, че ще изплашат или пък шокират децата. Как ги подготвяли? Говорели за смъртта спокойно, като за нещо естествено, без да смекчават нейната трагичност, без да лъжат себе си и децата, без да се крият от нея. Старците се приготвяли за смъртта, събирали си дрехи и забрадки, с които да ги положат в гроба, не се страхували да се причастяват често, не се страхували да пишат завещания и разбира се, плачели, не може без това. На кого му се умира? Толкова неща за вършене! Толкова много работа! Но този плач бил правилен, той се превръщал в особен ритуал, в обряд – мъката намалявала, преминавала в погребални обичаи и традиции.


И не само за смъртта на родителите се подготвяли от юношески години. Съпруг и съпруга – някой от тях най-вероятно ще се представи пред Бога по-рано и още от венчанието хората се учили на разлъка. Без да знаят това, нашите предци приучавали децата си към едно от най-изящните духовни упражнения. Покойният Сенека, наставникът по умиране, съветвал учениците си: „Трябва постоянно да мислим, че сме смъртни, и ние, и обичаните от нас“ (Писма, 63,15). Да мислим – постоянно. Да пребиваваме в помнене на смъртта. Да не позволяваме на суетата и малодушието да скрият от нас трагичността на света. Но Сенека говори не просто за помнене на смъртта, за дистанцирано съзерцаване на космически закон. Това съзерцание е конкретно. Философът призовава към промяна на самия фокус на „смъртното съзерцание“. Вярващите често, понякога справедливо, ги укоряват в егоизъм. В съзерцаването на своята крайност наистина има нещо егоцентрично. Но това, че аз ще умра, все още не е голяма трагедия. Понякога чакаш смъртта като избавление, като отрада. Но ще умрат и обичаните от мен хора. Ето това е истински ужасно. Светът е пълен с болка, нещастия, болести, но толкова е хубаво да си жив. Когато Софокъл чрез един от героите си казва „най-добре да не се родиш“ (Едип в Колон, 1225), космически хлад сякаш пронизва слушателя и читателя, побиват ни тръпки, наляга ни благородна метафизическа тъга – колко епично, дълбоко и красиво! И едва след като ни отпусне този античен мраз, започваме да разбираме лъжата на тези думи. Да, отнесена към мен, не по мяра естетстващ егоист, тази фраза може и да е подходяща, но нима аз бих желал на света никога да не се появи моят племенник с искрящите му очички или пък веселите ми братя, моята майка, моите добри и търпеливи приятели, нима щеше да е добре, ако те никога не се бяха родили? Да, светът е пълен с болка, мъка, загуба, но тези хора са украшение на човечеството, заедно с тях дори в този болен свят са влезли и смисълът, и радостта, така че през мъката ние все пак се радваме, че някой достоен е бил на този свят дори и за малко. Но как ни боли от мисълта, че веднъж те всичките ще умрат.


„Човекът започва от плача по умрелия.“ Така казваше покойният Мераб Мамардашвили. Не от плача за себе си – умрелия или умиращ – започва човекът, а от приемането и преодоляването на смъртта на своите любими. Към този плач в добрите семейства приобщавали от детска възраст – за да се пробуди в детето човекът колкото се може по-рано, за да може чрез мъжественото приемане на своята и на своите близки смъртност от първите дни на своя живот да се научи да приема, благославя този свят – и да му се съпротивява. Всички наши близки и приятели, любими и добри, са хора, които някога ще загубим. И още нещо – те също ще загубят нас. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2017 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org