BG | RU

За Гьоте и Тома от Аквино и за класичния ум. Един спомен

година 2017 / брой 120, Романо Гуардини

  

Светло нещо беше това наше малко честване на Гьоте в крепостта Ротенфелз на 28 август 1924 г.; онзи кратък час, в който така богато и ясно звънтяха в съзвучие реч, поезия и музика! Той започна с възхвала на Гьоте, а сетне взорът се разгърна и в неговото поле влезе св. Тома от Аквино. Не бяхме замислили празника, във всеки случай не подробностите на заседанието, което бе нахвърляно само в най-общи линии, след което обаче всичко бе предоставено на творческата радост на общността. Всъщност, когато една вечер се бяхме събрали, за да обмислим какво ще става по-нататък, изведнъж ни хрумна, че вдругиден е 175-ият рожден ден на Гьоте. Стана така, сякаш сред нас се появи нещо силно и искрящо. „Трябва да помислим за това…“ После разговорът продължи: „През тази година е обаче и седемстотната годишнина от раждането на Тома от Аквино“. Ала какво е общото между тях двамата? Спомням си добре как по някакъв повод ми бе разказано, че старият Й. Б. Хайнрих, значим схоластически богослов и генерален викарий на епископ Вилхелм Емануел фон Кетелерс, се оплакал веднъж шеговито, че се чувства при Гьоте повече у дома си, отколкото при св. Тома – Хайнрих принадлежеше на старото поколение богослови, които свързваха с божествената ученост и мисловната сила едно богато светско образование – Гьоте бил върхът на онова, което човек би могъл да достигне, без да се опира на Христа. Аз обаче мисля, че повечето не хванаха вяра, когато се каза, че искаме да поменем едновременно тези двама – в толкова различен смисъл – велики.


После обаче нещата се събраха убедително ведно, когато при малката си реч в рицарската зала назовах имената на тези двама толкова неподобни си човеци: великия светец и дълбок, мълчалив мислител, чийто лик днес отново започва да свети така силно, а до него „човекът на света“, както той сам се обозначава, богатият и творящият, който изглежда така чужд спрямо Христос и Църквата… И тогава мисълта, изоставяйки всичко останало, се обърна към онова нещо, онова стоене, онзи душевен тон, който лежи в същината на тези двама велики мъже и прави възможно – въпреки всичките различия – да ги виждаме свързани.


Това е преди всичко начинът, по който един такъв човек се вглежда в света: с един съвсем открит поглед, който всъщност никога нищо не „иска“. Не иска едно нещо да е така, друго иначе, а трето изобщо да не е, затова пък всичко да е така и така… Този поглед не оказва насилие върху нищо. Защото може да има някакво насилно действие още в начина на гледане. Има един начин нещата да се имат пред очи, който избира, отхвърля, подчертава и отслабва. Така на растящото дърво, на човека се предписва как да върви по пътя си, а на от себе си произтичащите събития на съществуването как да са, за да намери в тях потвърждение особената воля на гледащия. Погледът, който имам предвид тук обаче, притежава страхопочитанието да оставя нещата такива, каквито са те в себе си.


Да, той, изглежда, има една творческа яснота, в която едва нещата могат свободно да достигат до тяхната пълна същина; да стават каквото са в своята дълбина с една иначе неотредена им релефност и пълнота. Този поглед окуражава всеки образ, всяка сила, всяка характерност да достига пълната си значимост.


Това е детският поглед, но в окото на зрелия човек. Той притежава спокойно доверие в битието; страхопочитание пред неговото величие; и широкия обхват, в който има място за всяка пълнота. Този поглед става мъдрост, когато човек е преминал достатъчно дълга отсечка от живота си. Защото, както вижда нещата, така той после – и все по-ясно – вижда техните условия; вижда граници и степени. Навярно това е най-изтънченият израз за същността на мъдростта: че тя е усетът за граници и степени! Той вижда какво е голямо и какво малко, благородно и низко и как се преплитат взаимно животът и смъртта.


Към това се прибавя и едно второ: този ум не смесва нещата. Има едно поведение, което не понася никакви различия, никакви дистанции, никакви противоречия. То иска единство; но единство веднага и бързо. Единство такова, че в него разликите, мислени единствено като по-голямо и по-малко, се включват в равенство; степенуванията не стоят ясно очертани, а се приплъзват едно в друго; границите не преминават между отчетливо Да и Не, а потъват в неопределена множественост. Противоречията бързо се неутрализират; зейналите проблеми се затрупват; твърдите стени на фактите се обвиват в мъгла, в която умът може да убеждава себе си, че тези стени вече не съществуват. Сферите се смесват: политически неща се измерват с икономически мащаби; въпроси на изкуството се решават с педагогически отговори; философски проблеми се обработват от естетическа гледна точка. Изкуството се прелива в действителност; труд, който би трябвало да бъде съществен сам по себе си, се полага от гледните точки на любовта към ближния, на любезността или въодушевлението. Делото се подвежда под хоризонта на личното, а към личността се подхожда педагогически. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org