BG | RU

За православната мисия, етнофилетизма и зилотстващите в Църквата

година 2016 / брой 115, Ангел Величков

  

С отец Ангел Величков разговаря Димитър Спасов


Вие сте клирик на Западноевропейския екзархат на руските енории към Вселенската патриаршия, който често пъти е даван като пример за плодотворна и успешна православна мисия, за това, че е възможно да се излезе от рамките на националното и провинциалното и да се свидетелства по един адекватен и вдъхновяващ начин за православната вяра. Запазено ли е в наши дни нещо от тази мисионерска нагласа, от това обръщане към другия, или патосът е по-скоро за опазване на „малкото стадо“?


Да се излезе от рамките на „националното и провинциалното“ в православното ни битие е не само възможно, но и жизненонеобходимо, което за нас означава – спасително. По своята същност автентичната евангелска проповед е насочена именно срещу национализма и маргинализацията на вярата, защото Христос идва да спаси цялото човечество в Адам, а не само някои негови „роднини“, заченати впрочем в греха. Така че, ако говорим за мисия, то тя е първо да освободим вселенската, апостолска Христова вяра от племенно-етническите предразсъдъци, в които самите ние сме я сковали някак незабелязано, с времето.


Смятам, че ние днес неправилно схващаме мисионерството като вид религиозна пропаганда. Главната мисия на Църквата не е пропагандата, а свидетелството за Христос. Средствата, похватите могат да бъдат различни и да се променят според времената и обстоятелствата – проповед, изповедничество, аскетически пример, а понякога и една усмивка стига. Различни форми, но едно свидетелство: че Възкръсналият е в нас, вярващите, и че всеки, който пожелае, може да Го приеме, за да се освети и наследи вечен живот. Оттук произтича и другият аспект на църковната мисия в света: да кръщава, освещава и възкресява. На ниво ли сме обаче, за да осъществим такава мисия?


Преди да мисионерстваме, е необходимо да разберем какво е нашето призвание. Не е полезно да проповядвам, ако Бог ми е дал дар на мълчанието. Не бива шумно да богословствам, ако моето призвание е вглъбената молитва. Но как да го разбера? Това е невъзможно, без Божията светлина да прогони вътрешния мрак и без благодатта да ни вразуми. Трябва ни личен опит от общуването с Бога, нужно е изпитание на вярата и на нейните плодове, дали са истински. Не може да мисионерства онзи, който не е познал себе си в светлината на Евангелието.


Казано е да не проповядваме там, където други вече са проповядвали (вж. Рим. 15:20, 21). Ето с това просто правило днес почти никой не се съобразява и светът ни прилича на една говорилня. Но натрапената проповед нито е единственото, нито пък е правилното средство за провеждане на православна мисия. Стига сме нападали хората с поучения. Време е да си отворим не устите, а ушите, и да имаме търпението да ги изслушаме. Да се научим да беседваме с всички, и то не само в храма, но навсякъде, където протича животът ни. Това значи на същия този български език да заговорим „чужди езици“ – езиците на онези, които не са като нас, но може би също търсят Бога. А и да не Го търсят, то нека Го срещнат чрез нас. Това е мисията на благата дума, на приветливия тон, на простотата и кротостта. Такова поведение идва от Христос, защото ние такива собствени качества нямаме. Затова и хората най-напред по това ще познаят, че сме Христови.


През 2007 г. Руската задгранична църква се присъедини към Московската патриаршия. За изминалите близо десет години промениха ли се в някаква посока нагласите сред вашите енориаши – към по-голяма близост с Московската патриаршия или пък обратно. Поддържате ли някакви контакти в Стокхолм с руската енория на РПЦ или с някоя от останалите православни общности в Швеция?


Тук ще започна с едно уточнение: нашата Архиепископия на руските православни църкви в Западна Европа към Вселенската патриаршия (наричана понякога за краткост Парижки екзархат) никога не е била идентична с т.нар. Задгранична, или „Синодална“, църква, която едва през 2007 г. излезе от многогодишен разкол, възстановявайки общението си с Московската патриаршия и останалите поместни църкви. Нашите енории никога не са били изправени пред канонически проблеми, понеже от самото си основаване през 1931 г. Екзархатът става част от тялото на Константинополската патриаршия.


Нашата Свято-Преображенска енория е основана в Стокхолм преди 400 г. и никога не е прекъсвала дейността си. Счита се за първата енория на Руската църква, учредена зад граница. В самото начало подчинена на древната Новгородска епархия, тя обгрижва пътуващите търговци. През ХVІІІ в. придобива значението на „представителен“ храм, обслужващ дипломатите на руското посолство.


След болшевишкия преврат през 1917 г. ситуацията рязко се променя. Руските енории на Запад попадат в изолация и пред тях се откриват две възможности: или да приемат каноничност от Константинопол, или да продължат живота си в изолация. През 1931 г. начело с митр. Евлогий се поставя началото на новата Западноевропейска руска епархия към Цариград, имаща и днес статут на екзархия. Това решение прилага в модерно време постановленията на Втория и Четвъртия вселенски събор и на произтичащата роля на Константинополския престол след Великата схизма, като канонически гарант за православните в разсеяние.


От своя страна, Цариград, приемайки под омофора си руските западноевропейски енории, получава неочакван исторически шанс: от този момент той на дело отново надраства гръко-етническите си рамки и си връща измеренията на наднационална поместна църква.


Тук трябва да сме реалисти: това съвсем не означава, че тлеещите останки на етнофилетизма са автоматически потушени както от руска, така и от гръцка страна. Те тлеят отвътре в цялото днешно православие и механизмите за преодоляването им са в съвсем различен план. И въпреки това, откриват се предпоставки за взаимно обогатяване в наднационален контекст; налице са и нови шансове за цялото православие след дълги и мрачни години на разделения, чужда зависимост и изолация отново да се осъществи като Една, свята, вселенска, съборна и апостолска – надетническа – Църква. И да свидетелства за нея на Запад, където корените на неразделеното християнство са почти забравени.


След 1931 г. енорията ни в Стокхолм встъпва в нова мисия: да обгрижва духовно чедата на руската емиграция. Но не само: в Швеция това е единствената православна църква чак до 60-те години на ХХ век. Затова в метрическите архивни книги се срещат и гръцки, сръбски, румънски имена, няколко български.


След Втората световна война на Запад пристигат нови вълни бежанци от войната, а скоро след това и тълпи икономически емигранти. Гърците и сърбите са онези православни народи, които могат да пътуват свободно. На Запад се появява алтернатива на руското православие – започва периодът на мултинационалната православна диаспора, която дотогава е незначителна в сравнение с руската.


Така и в Стокхолм възникват неруски православни енории. Но през времето на комунизма и дума не може да става за създаване на енория към Москва. Единствената руска енория пребивава в малката църква „Преображение Господне“ – към Цариград.


Твърде късно след демократичните промени, едва през 1996 г., в Стокхолм беше основана втора руска енория, която е към Московската патриаршия – църквата „Свети Сергий“, като алтернативна на нашата. Назрял е моментът Москва да се опита да организира свое паство на национална основа, в духа на съвземащото се руско православие и православната „перестройка“ на властта.


Повечето руснаци обаче остават в нашата енория заедно с много шведи, приели православието, финландци, грузинци, украинци – общо 13 националности. За това допринасят два фактора: наднационалният дух на „парижката емиграция“, който влияе и в Стокхолм, и дългогодишното служение на моя предшественик, блаженопочиналия през 2005 г. архим. Матий. Швед, владеещ още руски, английски и френски, приел православието, а после монашество и свещен сан, архитект по образование и духовен възпитаник на института „Св. Сергий“ в Париж, той съумя да сплоти всички не в национален, а във всеправославен дух.


Хубавото е, че все пак между двете енории съществува пълно общение в св. Тайнства, вежливи отношения и добра воля да не си пречим. Затваряме си очите, че голяма част от енориашите ни всъщност са общи. По-скоро им се радваме, че ги има, и им даваме пълната свобода на избор. Когато в единия храм няма служба, съветваме всички да отидат в другия, да не се делят. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org