BG | RU

ИДЕОЛОГИЯТА ПРЕВРЪЩА ЦЪРКВАТА В ИНСТИТУТ ЗА ПРОПАГАНДА

2021-03-22 10:09:34, Разговор с отец Георги Митрофанов

  

С отец Георги Митрофанов разговаря Димитър Спасов

 

Миналата година излезе книгата ви Очерци по история на Руската православна църква през XX век. Кое събитие от разглеждания период бихте отличили като особено важно, като продължаващо да оказва своето въздействие върху живота на Руската православна църква?

В книгата си изследвам периода от 1917 до 1956 г. Според мен има две ключови събития в историята на Руската православната църква през разглежданите години. Неслучайно започвам книгата с 1917 г., не защото тогава избухва революцията, а понеже тогава започва Поместният събор. Този Събор, от една страна, обобщава случилото се през Синодалния период, акумулира най-доброто, случило се през този двувековен период, а от друга страна – открива перспективата на нов етап в историята на РПЦ, в най-голяма степен отговарящ на предизвикателствата на времето, превръщайки Църквата в активен участник от историческия процес. Ще се осмеля да кажа, че ако този Събор беше завършил своята работа и решенията му бяха започнали да се осъществяват в живота на РПЦ, струва ми се, че целият православен свят би тръгнал по друг път. Съборът можеше да се превърне в своеобразен „Втори ватикански събор“ за православния свят. За съжаление по време на работата на Събора избухва революцията, Русия рухва в резултат на Гражданската война и взетите решения не се осъществяват в живота на Църквата. Нещо повече, започва безпрецедентен период на гонения срещу Руската православна църква. Трагедията на тези гонения е в това, че те са осъществени от православни християни – заблудили се, отпаднали – това не е толкова важно, това са били кръстени и възпитавани в православието хора. Резултатът е, че за някакви си двадесет и пет години от ръцете на православни християни на практика е унищожена най-голямата поместна православна църква.

И точно тук се случва второто значимо събитие – десет години след революцията властта в Църквата е узурпирана от митрополит Сергий (Страгородски). Положението на Църквата в този момент действително е много сложно и трагично в условията на започналите гонения. Гоненията показват, че в по-голямата си част руският народ не е готов последователно да защитава своята Църква, както впрочем и страната си. Тогава възниква въпросът как да бъде съхранена Църквата в условията на богоборчески режим, който си е поставил за цел качествено да промени страната. В 1927 г. митр. Сергий не само узурпира църковната власт, но и избира пътя към съхраняването на Църквата на всяка цена, тръгвайки на съюз с богоборческата държава и приемайки всички поставени му условия. Онези, които не са съгласни с неговата политика, са поставени под църковно запрещение, а държавната власт ги подлага на репресии. Само за няколко години вътрешноцърковната опозиция на несъгласните църковнослужители, включваща и тримата местоблюстители, назначени от патриарх Тихон, е разгромена.

След 1927 г. започва един много противоречив и много изкусителен период от историята на Руската църква, който все още не е завършил въпреки настъпилите промени след края на осемдесетте. Особено важно е, че пътят, който митр. Сергий налага на Църквата, е диаметрално противоположен на визията за Църквата, която се опитва да наложи Поместният събор. Ето защо тези две събития следва да се разглеждат заедно, в тяхното противоречие. Първото събитие – Съборът – това е пътят, по който можеше да тръгне Руската православна църква. Вторият път е този, по който тя тръгва, следвайки вековните традиции на православния сервилизъм, който е присъщ на всички поместни църкви, включително и на Българската църква. Следването на този път води до това, че в условията на настъпилата в началото на деветдесетте години свобода Църквата се оказа неспособна да се върне на пътя, който й беше предложен на Събора през 19171918 г.

Кой период е по-тежък за Църквата – периодът на гоненията или периодът на пленяване на Църквата от атеистичния режим?

По-тежкият период е този на пленяване. Защо? Защото в периода на пленяването гоненията не престават, но ръководството на Църквата в лицето на митр. Сергий и неговото обкръжение се превръщат в съучастници на тези гонения – не само в жертви, но и в съучастници. И ако до 1927 г. християните загиват със съзнанието, че погиват от ръцете на богоборци, съхранявайки своята вярност към Христос, то след тази година възниква крайно двусмислена ситуация. Църквата, в лицето на митр. Сергий, е била готова на всякакви компромиси с държавната власт, но властите, понякога използвайки Църквата за свои цели, не се отказват от задачата да унищожат Църквата. Това продължава до края на съветския период и когато гоненията бяха прекратени, а Църквата придоби легален статус, тя остана несвободна. Това е най-страшното за Църквата – да бъде ограничавана, преследвана и унищожавана, и едновременно с това да я използват за политическо-пропагандни цели, което го няма в периода на гоненията до 1927 г.

Дълги години сте били член на комисия по канонизация на новомъчениците. Има ли разлика между раннохристиянските мъченици и новомъчениците, прославени в Руската православна църква. Защото вашата оценка за почитането на новомъчениците в Руската църква звучи по следния начин: почитането не се случи.

В продължение на двадесет години – от 1993 до 2013 г. – бях член на комисия, която се наричаше Синодална комисия по канонизация на светци, но действително през този период повечето материали бяха свързани с канонизацията на новомъченици.

Да започнем оттам, че самият термин „новомъченици“ не е случаен. В продължение на векове за мъченици са почитани хората, които са били убити заради своята вяра в Христос. Това са християни, които са имали възможността да се отрекат от Христос и да запазят живота си, но са предпочели да останат верни и да бъдат убити. Понякога в историята имаме случаи, когато християните не са поставяни пред подобен избор, а просто са били убивани заради своята формална принадлежност към Църквата и тогава също говорим за мъченичество. Например гоненията в България от страна на турците или преследването на арменците. Въпреки че е трудно да се прецени защо са извършвани преследванията – по етнически или религиозен признак. Но и в тези ситуации приемането на исляма е спасявало живота.

По отношение на положението в Русия, от самото начало комунистическият режим провежда политика на стратоцит. Хората са унищожавани заради своята социална принадлежност. Цели социални групи са били обречени на унищожаване не по силата на своята национална или религиозна, а на социалната си принадлежност – дворянството, помешчиците, буржоазията, кулаците, казаците и духовенството. Неслучайно първата съветска конституция лишава от избирателни права дворяните, купците, буржоазията, но и духовенството. На практика никога не е стоял изборът: отречи се от Христос и ще останеш жив. Въпросът не е стоял така: ние те преследваме заради вярата ти в Христос, не. Ние те преследваме, защото си свещенослужител. Точно както преследваме буржоазията, кулаците и т.н. заради това, което те са. Когато разглеждахме съдебните документи от процесите, всички обвинения срещу свещенослужителите бяха политически – контрареволюция, шпионаж, антисъветска пропаганда и т.н. Това е различното.

Ако говорим за нравствената страна на въпроса, то имаме следната важна колизия, която се превърна в критерий за нашия подход при канонизацията. Особено през тридесетте години на миналия ве, свещенослужителите не просто са преследвани, арестувани, много често разстрелвани, но от тях с цената на изтезания са изтръгвали самопризнания за престъпления, които те не са извършвали, от тях е изисквано да свидетелстват и да извършат предателство към други хора. Понякога това е смекчавало наказанието и е спасявало живота им, но много често дори и това не е помагало. Надеждата да съхраниш живота си, предавайки своите близки (семейство, енориаши, събратя), предавайки себе си, е подтиквала мнозина към компромиси. От една страна, тук като че ли няма отричане от Бога, а предателство на твоя ближен. Но това е грях от християнска гледна точка.

Както виждате, тук няма директно изискване за отричане от Христос като условие да съхраниш живота си, но има нещо друго – изискване за самопризнание и изобличаването на твоите близки като политически престъпници, което ги обрича на гибел. И който не е вършил това, който не е клеветил и застрашавал живота на своите ближни, беше считан от нас за достоен за канонизация.

Чрез документите, които са минали през ръцете ви, вероятно сте се запознали със съдбите на много хора. Има ли сред тях личност, която особено силно ви впечатли?

Може би това е митр. Кирил (Смирнов). Той живее още двадесет години след революцията, от които само три е на свобода. През останалото време е в затвора или на заточение. Притежава изключителен авторитет в църковните среди, светската власт многократно се опитва да го използва, но той не се съгласява на никакъв компромис. И така, докато не е разстрелян през 1937 г. Той е силен не само с личния си подвиг, но и с това, че формулира една много промислена, задълбочена и уравновесена позиция по отношение на политиката на митр. Сергий и се превръща в негов главен опонент – не само в качеството си на избран от патриарх Тихон местоблюстител, но и заради ясно заявената и принципно отстоявана позиция.

В условията на кървави гонения той се опитва да следва една много интересна еклезиологична линия, която бихме могли да формулираме по следния начин: в най-несвободната държава в света Църквата трябва да остане възможно най-свободна в своя вътрешен живот. Само така тя би могла да се съхрани в своята същност, дори и външно да е разрушена. Митр. Кирил справедливо предсказва, че в лицето на митр. Сергий в Руската църква побеждава обновленчеството, което цели не да преобрази Църквата, а да влезе в какъвто и да е съюз с която и да е държава на каквато и да е цена.

Митр. Кирил до последно защитава принципите на съборност и свобода, въз основа на които следва да се организира църковният живот. Той отлично разбира, че водената от Сергий политика може да съхрани единствено управленската структура на Църквата, но така ще бъде загубена Църквата в нейната пълнота, в нейната същност. А Църквата, почти напълно унищожена от властите, в лицето на тези, които не се огънат и устоят, ще се съхрани в своята истинност.

През 2019 г. около 180 свещеници от РПЦ подписаха открито писмо срещу полицейското насилие над мирно протестиращи. Това беше изненада за мнозина, включително и за църковните власти. Миналата година се чуха отделни гласове срещу насилието и изборните злоупотреби в Беларус. Чуват ли се в момента в Руската православна църква гласове срещу полицейското насилие в Москва, особено след официалната реакция на патриарх Кирил, митр. Иларион (Алфеев) и Вл. Легойда, които обвиниха за случващото се младежта.

Въпреки че от много години нерядко изказвам мнения, които се отличават от официалната позиция на нашето ръководство по обществени, исторически или политически въпроси, счетох за неуместно подписването на писмото от 2019 г., за което говорите. Това отворено писмо е адресирано неизвестно към кого и на практика превърна подписалите го в поредната малка и незначителна група в обществото, която се възмущава от нещо си. Ако това писмо, което е подписано изключително от свещеници, беше адресирано към нашия патриарх с молба към него съгласно Устава на РПЦ да се застъпи пред властите за несправедливо преследвани или съдени хора, това щеше да е много по-правилното действие. Патриархът можеше да се вслуша в него или пък не, но позицията на свещениците щеше да е ясна и да бъде позиция на духовници. Ето защо аз и много други мои събратя не подписахме писмото.

Що се отнася до писмото по повод беларуските събития – него го подписах, изхождайки от следното. Това беше писмо, адресирано към църковните власти на Беларус. Знаете, че там немалко свещеници и дори някои архиереи, като архиеп. Артемий, подкрепиха хората, които протестираха срещу политическата неправда по време на изборите. Надявахме се, че чувайки за позицията на християни от РПЦ, ръководството на Беларуската православна църква няма да репресира нито владика Артемий, нито беларуските свещеници, подкрепили своите съграждани. Това беше вътрешноцърковен документ.

По силата на моите занимания с история на Руската православна църква аз не приемам комунизма – и как бих могъл? С голяма тревога следя реанимирането на комунистическите принципи и в управлението на държавата, и на ниво идеология, случва се своеобразна реабилитация на комунизма, който така и не беше осъден. Не мога равнодушно да наблюдавам какво се случва около мен. В лекции, в интервюта, в частни разговори аз и хора като мен споделяме това, което мислим. Официалната позиция на нашата Църква на случващото се е неудовлетворителна. Това, което говори нашето свещеноначалие, ми се струва недостатъчно, не това е адекватната реакция на Църквата на случващото се. Все още имам свободата да изказвам своето мнение, нещо, което дълбоко ценя. Как ще се случват нещата по-нататък, аз не знам.

Забелязвам, че в нашата Църква все още наследството на митр. Сергий се оценява като значимо и важно. Затова за мен е още по-важно, че благодарение на работата на нашата комисия Църквата ни канонизира и тези, които са били срещу политиката на митр. Сергий и които той е поставял под църковно запрещение. Когато предлагахме тези личности за канонизация, дори не отменяхме решенията на митр. Сергий, понеже те нямат никакво канонично значение. Предлагайки за канонизация хора, като митр. Кирил (Смирнов), митр. Агафангел (Преображенски) и други, ние показахме, че нашата Църква не може да се счита за сергианска. Сергий е предлагал своя път на развитие за Църквата, но е имало и хора, които са предлагали друг път, по който тя все още не е тръгнала.

Бяхте един от малкото, които публично и много емоционално възразихте срещу църковния съд над протодякон Андрей Кураев. Защо това е самотен глас в Църквата? Проблемът е в поведението на Кураев през последните години или в нещо друго?

Познаваме се с Кураев от много години, нерядко сме спорили един с друг, разминавали сме се в оценките си, но мога да кажа, че това без съмнение е може би най-големият мисионер в Руската православна църква. Той е направил много полезно за Църквата и нищо, което да заслужава подобно сурово наказание, като църковно запрещение за служение и още повече – низвержение от сан.

Като член на Предсъборната комисия по църковно право си давам сметка колко ниска е нашата правова култура. Институтът на църковния съд е сравнително нов, той започва да функционира с много недостатъци и процесът срещу о. Андрей Кураев го показва. Бяха нарушени много канонични и процесуални норми. За мен е особено важно не само о. Андрей, но и който и да е църковнослужител да не бъде съден по подобен начин.

А защо гласовете срещу това са толкова малко – някои не одобряват това, което прави о. Кураев, други го подкрепят, но нямат куража да го заявят, понеже се страхуват за последствията или пък не вярват, че нещо може да се промени. И последното е най-тъжното. Със сигурност много малко са хората, които са съгласни той да бъде подложен на подобни сурови наказания. Искам обаче да подчертая, че неговият случай все още не е решен. Остава апелацията към по-висока инстанция, патриархът все още не е утвърдил съдебното решение. При това положение сме в правото си да възбудим дискусия и да се опитаме да повлияем на решението на по-висшата инстанция и на решението на патриарха.

Наскоро в едно ваше изказване говорихте за перспективите пред Руската православна църква – да бъде или Църква Христова, или Църква на Руския свят. Бихте ли пояснили.

Един от най-забележителните богослови на XX в. – протопрезвитер Александър Шмеман – посочва като една от най-големите опасности пред Православната църква превръщането й в идеологически институт, носител на определена идеология, а не на жива вяра в Христос. За съжаление виждаме, че подобен процес се случва в нашата Църква. Сред духовенството има хора, които съзнателно или пък несъзнателно следват подобна линия на поведение. Някои от тях носят върху себе си каиновия печат на комунистическото възпитание и разглеждат православието като една от идеологиите – национална, културна и преди всичко политическа. Това е подмяна на живата вяра с идеологическа доктрина, изпълнена с дух на нетърпимост, злоба и ксенофобия. Това превръща вярващата църква в институт за пропаганда от този свят, а Църквата е призвана да бъде в света, но да не е от този свят.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org