BG | RU

СИКСТИНСКАТА МАДОНА

2020-06-22 19:09:59, Василий Гросман

  

1.

Победоносните войски на Съветската армия, разбивайки и унищожавайки армията на фашистка Германия, докараха картините на Дрезденската галерия в Москва. В Москва те десетина години бяха пазени под ключ.

През пролетта на 1955 година съветското правителство реши картините да бъдат върнати в Дрезден. Но преди да бъдат изпратени, да бъдат открити за деветдесетдневен достъп.

И ето: тази студена сутрин, 30 май 1955 г., по „Волхонка” покрай кордоните на московската милиция, която регулираше движението на хилядните тълпи народ, пожелали да видят картините на великите художници, аз влязох в Пушкинския музей, после по стълбището до втория етаж – и пристъпих към Сикстинската мадона.

Пръв поглед върху картината – и веднага, преди всичко, видях: тя е безсмъртна.

И разбрах, че преди да съм видял Сикстинската мадона, аз съм използвал лекомислено тази страховито могъща дума: безсмъртие. Че съм смесвал мощния живот на някои най-велики човешки произведения с безсмъртието. И пълен с преклонение пред Рембранд, Бетовен, Толстой, разбрах, че от всичко, създадено от четката, длетото, перото и поразило сърцето и ума ми, картината на Рафаело единствена няма да умре, докато има живи хора. А може би и хората, ако измрат, другите, които останат на земята вместо тях – вълците, плъховете,  мечките и лястовичките – ще дохождат и долитат и ще гледат Мадоната.

Тази картина са я гледали дванайсет човешки поколения – една пета от човешкия род, преминал по земята от началото на летоброенето до наши дни.

Гледали са я старици беднячки, европейски императори и студенти, презокеански милиардери, папи и руски князе, гледали са я чисти девственици и проститутки, генералщабни полковници, крадци, гении, тъкачи, пилоти бомбардировачи, начални учители, лоши и добри са я гледали.

Откакто я има, европейски и колониални империи са възниквали и изчезвали, появил се е американският народ, заводите на Питсбърг и Детройт, революции са ставали, променяло се е световното обществено устройство… През това време човечеството загърби своите алхимически суеверия, хурки и вретена, платноходи и пощенски карети, мускети и алебарди, пристъпи във века на генераторите, електромоторите и турбините, прекрачи във века на атомните реактори и термоядрените реакции. През това време, формирайки познанието за Вселената, Галилей написа своя Диалог, Нютън – своите Начала, Айнщайн – За електродинамиката на движещи се тела. През това време вдълбочиха душата и украсиха живота Рембранд, Гьоте, Бетовен, Достоевски и Толстой.

Аз видях млада майка с дете на ръце.

Как да предадеш хубостта на тънката, слабичка още ябълка, родила своето първо, тежко, белолико ябълче; на младата птича майка, измътила първите си пиленца; на младата майка сърничка… Как – майчинството и безпомощността на момичето, почти дете.

След Сикстинската мадона не можем да наречем тази хубост непредаваема и тайнствена.

Рафаело разгласява в своята Мадона тайната на майчината хубост. Но не това дава на картината му неизчерпаем живот. Тя е безсмъртна, защото тялото на младата жена е нейната душа. Мадоната затова е прекрасна. В това зрително изображение на майчината душа трябва да има нещичко, недостъпно за човешкото съзнание.

Знаем, че в термоядрените реакции материята се превръща в мощна енергия, но днес още не можем да си представим обратния процес – енергията да се материализира. А тук духовната мощ на майчинството е кристализирала, превърнала се е в кротката Мадона.

Красотата ѝ е здраво свързана със земното живеене. Тя е демократична и човечна, тя е присъща на хорската маса, на жълтоликите и кривогледите, на гърбавите с техните дълги бледни носове, на черноликите с техните къдрави коси и дебели бърни, тя е всечовешка, тя е душа и огледало на човешкото. И всички, които гледат Мадоната, виждат в нея човешкото, образа на майчината душа. Затова красотата ѝ е във вековечен сплит и спойка с оная красота, която се таи, смъртонедосегаема, навсякъде, където се ражда и пребъдва живот – по мазета и тавани, по дворци и ями.

Струваше ми се, че тази Мадона е най-атеистичният израз на живота, на човешкото без божествено участие.

Имаше мигове, когато ми се струваше дори, че Мадоната е изразила не само човешкото, но и нещо, съществуващо в най-широкия кръг на земния живот, в света на животните – и там, навсякъде, в тъмното око на кърмещата кобила, крава, кучка – можеш да отгатнеш, да зърнеш дивната сянка на Мадоната.

А детето в ръцете ѝ ми се струва още по-земно. На лице то стои по-възрастно от майка си.

Такъв взор, скръбен и сериозен, стрелнат едновременно напред и навътре, може да познава, да вижда съдбата.

Лицата им са кротки и печални. Дали виждат Плешивия хълм и прашния каменлив път за него, и оня безобразен къс, тежък, неодялан кръст, който ще легне на това раменце, усещащо сега топлината на мамината гърда…

А сърцето го свива не тревога и не болка. Ново, неизпитвано някакво чувство – то е човешко, но ново, гмурнало се във въздуха из дълбините на това ти море от горчилка и сол, ето го, иде, и сърцето затуптява, толкова ненадейно и ново е, че…

Това е още една особеност на картината.

Тази картина ражда ново нещо, все едно към седмоцветието на спектъра е прибавен незнаен за окото осми цвят.

Защо няма страх в лицето на майката, защо пръстите ѝ не са се сплели около тялото на сина с такава сила, че смъртта да не може да го изтръгне, защо тя не иска да отнеме сина от съдбата му?

Тя не крие рожбата си, тя я протяга насреща на съдбата.

И момченцето не крие лице в мамината пазва. Гледай, ей сегинка ще остави ръцете ѝ и ще тръгне, босичко, да среща съдбата си.

Как да обясниш това, как да го разбереш?

Те са и едно, и отделни. Те виждат, чувстват и мислят заедно, те са слети – но всичко говори, че ще се отделят един от друг, че не могат да не се отделят, че същината на тяхната общост, слятост е в това, че те ще се отделят един от друг.

Има горчиви и тежки минути, когато тъкмо децата поразяват големите с разум, спокойствие, примирение. Проявявали са ги селските деца, измиращи в гладна година, еврейските деца по дюкяни и работилници в кишиневския погром, миньорските деца, когато воят на шахтовата сирена възвести за подземен взрив на обезумялото селище.

Човешкото в човека среща своята съдба и за всяка епоха тя е особена, различна от съдбата за предишната епоха. Общото е, че съдбата е постоянно тежка…

Но човешкото в човека е продължавало да съществува и разпъвано на кръст, и мъчено по занданите.

То е оцелявало в каменоломните, в петдесетградусовите студове на сечищата в тайгата, в залетите с вода окопи при Пршемисл и Вердюн. Живеело е в монотонното чиновнишко битие, в нищетата на перачки и чистачки, в тяхната изсушаваща, напразна борба с нуждата, в безрадостния труд на фабричните работнички.

Мадоната с младенеца на ръце е човешкото в човека. Безсмъртието ѝ е в това.

Нашата епоха гледа Сикстинската мадона и се опитва да отгатне съдбата си. Всяка епоха гледа тази жена с дете на ръце – и се появява едно нежно, трогателно, горестно братство между хората от различни поколения, народи, раси и векове. Човек осъзнава себе си и своя кръст и изведнъж разбира дивната свързаност на времената, свързаността си с живеещото днес и с билото и отживялото, и с онова, което ще бъде.

 

2.

После, на улицата, поразен и смутен от мощността на това внезапно впечатление, аз не пробвах да се оправя в бурята от чувства и мисли в мен.

Не сравнявах тази вихрушка нито с ония дни на сълзи и щастие, които преживявах, четейки петнайсетгодишен Война и мир, нито с онова, което чувствах, слушайки в особено мрачни, трудни дни музиката на Бетовен.

И разбрах – не с книгата и не с музиката ме сближи образът на младата майка с детенцето в ръце…

Треблинка.

„Ето – тези борчета, този пясък, този стар пън са ги гледали милиони човешки очи от вагоните, приближаващи бавничко перона… Ето, влизаме в лагера, стъпваме по треблинската земя. Лупиновите шушулки от най-малкото докосване се пръскат с лек звън… Звукът на падащите лупинови топчета, звънът на пукащите лупинови шушулки се сливат в мелодия, тиха и скръбна. Сякаш едва доловим погребален звън от мънички камбанки иде отдън земя, нашироко, спокойно и печално… Ето ги – полуизгнилите ризи на избитите, женските обувки и колелца от ръчни часовници, джобни ножчета, свещници, детски топлинки с червени помпонки, бельо с дантела, кърпа с украинска шевица, гърненца, бидони, детски пластмасови чашки, писма с молив, тънки книжки със стихове…

Вървим нататък по тази бездънна, люлееща се треблинска земя и – внезапно спираме. Жълта коса с меден пламък, на вълни, гъста, косъмът е тънък, лек, това е прекрасна коса, коса на момиче – затъпкана в земята, до нея друга, само че светла, после – черна, тежка коса върху белия пясък, после още, още…

А лупиновите шушулчици си отзвъняват своето, лупиновите топчета почукват по земята. Да, далеч изпод земята достига до нас погребален звън на безбройни камбани.

И ти се струва, че ей сега ще ти спре сърцето, смачкано от скръб, горест, мъка – защото на човек не му е дадено да понесе това.“[1]

Споменът за Треблинка се надигна в душата ми, но аз първоначално не разбрах защо…

Тя! – тя вървеше с леките си боси крачета по разлюляната треблинска земя, от пункта за разтоварване на ешелоните към газовата камера. Аз я познах по лицето и очите. Аз видях сина й и го познах по недетското, чудно изражение.

Такива са били майките и децата им, когато на тъмнозеления фон на борчетата са съзирали белите стени на треблинското обгазилище. Такива са били душите им.

Вглеждах се през мъглата, отново и отново, в лицата на слизащите от ешелона, но те си оставаха неясни. Човешките лица или изглеждаха разкривени от безкраен ужас и всичко глъхнеше в страшния вопъл, или физическа и душевна изнемога – отчаяние се разстилаше върху лицата, тъпо, упорно безразличие или ги бе покрила безгрижната усмивка на безумието. Лица на хора, слезли от ешелона и тръгнали за обгазилището.

И ето, аз видях истината на тези лица, нарисувал я бе Рафаело четири века по-рано: така човек отива да среща съдбата си.

Сикстинската капела… Треблинското обгазилище…

Наше време: млада майка ражда дете. Страшно е да носиш сина под сърцето си и да чуваш рева, с който народът приветства Адолф Хитлер. Майката се вглежда в лицето на новороденото и чува звън и хрущене от счупени прозорци, вопли от автомобилни клаксони, вълчи вой, който подкарва марша на Хорст Весел из берлинските улици. Ей го и глухото тупване на моабитската секира.

Майката кърми рожбата си, а хиляди по хиляди хора вдигат стени, размотават бодлива тел, строят бараки. В тихи кабинети проектират газови камери, камиони душегубки, кремационни пещи…

Вълче време е дошло, време на фашизъм. В такова време хората живеят вълчи живот, вълците живеят човешки.

В такова време ражда и отглежда детето си младата майка. И живописецът Адолф Хитлер е стоял пред нея в зданието на Дрезденската галерия – и е решавал съдбата ѝ. Но властелинът на Европа не може да срещне очите ѝ, не може да срещне погледа на нейния син – защото те са хора.

Тяхната човешка сила надделя над неговото насилие – Мадоната тръгна с леките си боси крачета за обгазилището, понесе сина си по люшкащата се треблинска земя.

Германският фашизъм бе сразен – войната отнесе десетки милиони хора, огромни градове бяха превърнати в развалини.

През пролетта на 1945 Мадоната видя северното небе. Тя не дойде при нас като чужденка на пътешествие. Дойде с войници и шофьори, по разбитите пътища на войната, тя е част от нашия живот, тя е наша съвременница.

Всичко ѝ е познато вече – и нашият сняг, и ледената есенна кал, и очуканото войнишко канче с мътна баланда[2], и увехналото късче лук с черна коричка хляб.

Вървяла е заедно с тях, месец и половина е пропътувала в скърцащ ешелон, пощила е от въшки меките немити коси на сина си.

Тя е съвременничка на всеобщата колективизация.

Ето я, върви босонога с малкия си син да ги качват в ешелона. Колко далечен път я чака, от Обоянско и Курско, от воронежкото черноземие – та в тайгата, в горските блата оттатък Урал, в казахстанските пясъци.

А де го баща ти – в коя бомбена дупка, на коя командировка по сечищата на тайгата, в коя дизентерийна барака си загина той?

Ване, Ване, защо ти е такова тъжно лицето? Съдбата закова на кръст зад тебе и майка ти прозорците на родната опустяла къщурка. Що за път ви чака? Ще стигнете ли? Или измъчени докрай, ще погинете нейде по пътя, на някоя спирка на теснолинейката, в леса, на заблатения бряг на задуралска рекичка?

Да, тя е, тя! Аз я видях – през трийсета година на гара Конотоп тя пристъпи към бързия влак, почерняла от тегла, и вдигна дивните си очи и каза безгласно, само с устните: „Хляб…“.

Аз видях сина ѝ – трийсетгодишен вече, с износени войнишки обуща, от тия, дето са толкова негодни, че чак не ги свалят от краката на мъртвеца, с ватенка, разкъсана на млечнобялото му рамо, съгледах го как вървеше по пътечка през блато, с облак, виснал над него, и той не можеше да разгони тази милиардна нимба от сибирски комарчета, заблестяла над главата му, защото ръцете придържаха на рамото тежка сурова греда. Ето, той повдига глава и аз виждам лицето му, къдравата светла брадичка, обвила го от ухо до ухо, полуотворената уста, виждам очите му – и веднага ги познах: неговите очи гледат от картината на Рафаело.

Срещали сме я през 1937 година, тя стоеше насред стаята, за последен път със сина си на ръце, ето я да се вглежда в него на прощаване, а после се смъква по стълбището на немия многоетажен блок… на вратата на стаята ѝ е ударен восъчен печат, долу чака колата на службите…

Колко е странна напрегнатата тишина в този сивопепеляв утринен час, колко са неми тия високи блокове.

А от утринния полумрак започва да изплува нейното ново настояще – ешелон, разпределител, часови по дървените вишки, бодлива тел, нощем работа в работилниците, вряла водица, нарове, нарове, нарове…

Сталин прави бавни, меки стъпки с ботушките си от шевро с нисък ток, идва пред картината и дълго, дълго разглежда майката и сина и поглажда сиви мустаци.

Дали я е познал? Той я е срещал по заточенията си – източносибирското, новоудинското, туруханското и курейското, срещал я е по етапите и разпределителите… дали е мислил за нея в своите времена на величие?

Но ние, хората, ние я познахме, познахме и нейния син, тя – това сме ние, тяхната съдба – това сме ние, те са човешкото в човека. И ако грядущето запрати Мадоната в Китай или в Судан, навсякъде хората ще я познаят, както я познахме ние.

Чудодейната спокойна сила на тази картина е в това, че тя говори за радостта да си живо същество на земята.

Целият свят, цялата грамадност на Вселената е място на покорното робство на неживата материя и само животът е чудото на свободата.

И тази истина ни говори колко скъпоценен и прекрасен трябва да бъде животът и че няма на света сила, която да застави живота да стане нещо такова, че външно да прилича на живот, но да е неживот.

Силата на живота, силата на човешкото в човека е голяма и най-всемогъщото, най-съвършеното насилие не може да го пороби, може само да го убие. Затова майка и син са с такива спокойни лица – защото са непобедими. В една желязна епоха гибелта на живота не е поражение на живота.

Стоим пред нея, млади и посивели, жители на Русия. Стоим в тревожно време… Не са заръбили раните, още чернеят пожарищата, не се е слегнала пръстта над братските могили на милионите войници, наши синове и братя.

Още стърчат обгорените мъртви тополи и череши над селата – живи запалени, скръбен бурен расте над телата на дядовци, майки, хлапета и момета от опожарените партизански села. Още пропада, мърда земята над рововете с телата на избитите еврейски деца и майки. Още не млъква вдовишкият плач по нощите в безчет руски, белоруски и украински къщя. Всичко това го преживя Мадоната заедно с нас, защото тя е ние, защото синът ѝ е ние.

И ти става и страшно, и срамно, и мъчно – защо животът излезе толкова ужасно нещо, дали тука няма и моя, и твоя вина? Защо сме живи? Ужасяващ и тежък въпрос е това и на живите могат да го зададат само мъртвите. Но мъртвите мълчат, не питат.

А следвоенната тишина току я наруши гърмът на някой взрив и по небето започва да се стеле радиоактивна мъгла.

Потръпна земята, на която живеем всички – на смяна на оръжието на атомния разпад застъпва термоядреното.

Ние скоро ще изпратим Сикстинската мадона.

Тя премина нашия живот с нас. Съдете ни – нас, всичките хора, заедно с Мадоната и нейния син. Ние скоро ще си заминем, главите ни побеляха. А тя, младата майка, със сина си на ръце ще тръгне насреща на съдбата и с новото поколение хора ще види в небето ослепителна светлина – първия взрив на свръхмощната водородна бомба, оповестил началото на новата, глобалната война.

Пред съда на преминалото и грядущето, какво можем да кажем ние, хората от епохата на фашизма? Ние нямаме оправдание.

Ще кажем, че не е имало време, по-тежко от нашето, но ние не дадохме човешкото да загине в човека.

С поглед, изпровождащ Сикстинската мадона, ние запазваме своята вяра, че животът и свободата са едно, че в човека няма нищо по-високо от човешкото.

То ще пребъде и победи.

 

1955 г.

Превод от руски: Деян Кюранов

По изданието: Гроссман В. С. Несколько печальных дней, Москва, Современник, 1989.

………………………………………………………………………………...................

В наши дни самоописаното от Гросман състояние, обзело го при общуването му с човешкото творение Сикстинска мадона, има професионално име: Стендалов синдром; а пък каквото му е било в Треблинка, ще мине под рубриката Културен шок. Заболявания били комай, ама през 2013 още не били включени в Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders. А шокът, в който е изпаднал от сибирското си видение, няма учено име, тук засега науката е безсилна. Предоставям тези сведения, тъй като предполагам, че преповтарянето им масово ще се възприеме като най-адекватната реакция на горепреведените думи на Гросман, зер иначе ще трябва да приемем Гросмановата болка и нежност непосредно и това ще ни разкъса сърцето, което е недопустимо. От себе си ще припомня, че евреите от Македония под българска власт, предадени на Германия, са били избити именно в Треблинка, лупината на Гросман звъни и за тях. Но не за нас, нали? Б.пр. (Деян Кюранов)

 

 

[1] Откъс от очерка на Гросман „Треблинският ад”, публикуван в сборника Годы войны, ОГИЗ, 1946, сс. 445-446.

[2] Чорба за каторжници, но и за войници, важен елемент от сталинската култура. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org