BG | RU

ПАРАДИГМАТА НА ПРЕВОДА

2020-03-19 11:06:34, Пол Рикьор

  

 

Лекция, изнесена във Факултета по протестантска теология в Париж, октомври 1998 г.

Към проблема за превода може да се подходи по два начина, ако се вгледаме по различен начин в самия термин. От една страна, може да се говори за превода, разбран в тесния смисъл на думата, имайки предвид прехвърлянето на словесното съобщение от един език на друг. От друга страна, преводът в по-широк смисъл може да стане синоним на опитите за осмисляне и тълкуване на текста в рамките на един и същ роден език.

И едното, и другото разбиране на превода има равно право на съществуване. Антоан Берман[1] в труда си Опит за навлизане в чуждия език изследва първия подход, изхождайки от този неопровержим факт, че в света съществуват множество различни езици. Джордж Стайнър в книгата си След Вавилон[2] разработва втория принцип, подкрепяйки разсъжденията си с универсалната формула: „Да разбереш, означава да преведеш“. Ще започна с първия подход, издигащ на преден план отношението „свое-чуждо“, след което ще премина към втория, за да анализирам сложността и парадоксите, възникващи при превода от един език на друг.

И така, нека тръгнем от това, че има множество езици и че те се различават един от друг. И тутакси трябва да отбележим: потребността от превод се обяснява тъкмо с факта, че хората разговарят на различни езици. Ала самото възникване на многообразието от езици (терминът е заимстван от Вилхелм Хумболт) изглежда доста тайнствено. Всъщност защо в света има толкова много езици? Те са поне 5000–6000 според пресмятанията на етнолозите. Теорията на Дарвин за еволюцията, с нейния механизъм на приспособяване към околната среда, в дадения случай не обяснява нищо, тъй като прекомерното количество езици не носи полза на човечеството, а напротив, му вреди. Така например, ако разгледаме ситуация дори в рамките на една лингвистична група, лесно ще забележим, че качеството на езиковия обмен в нейните предели зависи от степента на развитието на своя, на „родния“ език. Що се отнася до равнището на международните контакти, тук всяко „езиково разточителство“ (по израза на Стайнър) става ненужно и само пречи на взаимното разбиране.

Впрочем основната загадка не е в това. Не толкова тайнствени са причините, поради които на хората им е трудно да общуват помежду си (библейският разказ за вавилонското стълпотворение ясно излага историята на „смешението“ на езиците и на тяхното „разпръсване“ в географски план), колкото това, че въпреки пречките взаимното разбиране между хората, говорещи на различни езици, все пак съществува.

Обърнете внимание на този важен факт: езикът е универсално явление („всички хора разговарят помежду си“). В това се състои и проявлението на едно от особените свойства на човечеството, подобно на уменията му да ползва инструменти, да създава институции и да погребва мъртвите си. Под език ние разбираме употребата на знаци, които, без да бъдат предмети или явления, се приравняват към тях условно; езикът е обмен на знаци. Езикът играе водеща роля в саморазвитието на дадена езикова общност.

Ала ето в какво се крие противоречието. Основополагащите качества на езика, за които стана дума по-горе, тоест неговата всеобщност и универсалност като средства за общуване, непрекъснато заплашват собственото му развитие в отделните, локални езици; тезата за универсалността на езика се опровергава от факта на неговата раздробеност и множеството му проявления. Оттук възникват и различни версии за първопричината на смешението и разпръсването на езиците – отначало на равнището на мита, а сетне и във философията на езика. Така например митът за вавилонското стълпотворение, прекалено кратък и неясен в литературната си версия, навява мечти за завръщане към предполагаемия праезик – изгубения райски език, който е в състояние да ни изведе от лабиринта. От друга страна, този мит представя смесването-разпръсването на езиците като непоправима световна катастрофа. По-нататък аз ще предложа друг, по-благосклонен поглед на ситуацията на човечеството в това отношение.

Искам да обърна внимание и на още едно обстоятелство, което въпреки всичко не трябва да прикрива факта за многообразието на езиците. Важно е да се помни, че преводът е съществувал винаги. Професионалните преводачи дори са предшествали пътешествениците, търговците, посланиците и шпионите, сред които мнозина са говорели на два или повече езика; във всички времена са се срещали полиглоти. Тук ние стигаме до още една особеност на езика, която е също толкова забележителна, колкото и прискърбното му несъвършенство като средство за общуване, а именно: щом преводът съществува, можем да предположим, че у всеки човек съществува способност за овладяването на чужди езици. Което на свой ред ни отвежда към някои скрити качества на езика, свързани с разговорната практика. Ще продължим тази тема, когато стигнем до превода в границите на един и същи език.

И така, езиците се различават помежду си, но хората могат освен своя роден език да изучават и чужди езици. Този прост факт е послужил за основа на множество мисловни построения, които в края на краищата се свеждат до следната мрачна алтернатива. Едни предполагат, че различните езици са съвършено разнородни и преводът от един език на друг е априори абсолютно непостижим. Други предполагат, че преводът е теоретично възможен само благодарение на някаква обща за всички езици първооснова. Второто предположение на свой ред ни отвежда към нова дилема: или трябва да се върнем наново към тази първооснова и това предполага задълбочено търсене на праезика; или тази първооснова трябва да се възстанови по пътя на логиката, което на практика поставя пред лингвистите задачата за създаването на нов, универсален език. Ала какъвто и език да е в първоосновата – праезик или нов универсален език – той трябва да бъде представен в цялата пълнота на своята фонетика, лексика, синтаксис, реторика.

Предлагам да отхвърлим теоретичната алтернатива преводимост/непреводимост на текста и да я заменим с друга, произтичаща от самата практика на превода, тоест с алтернативата вярност/невярност на превода спрямо неговия източник, което впрочем не изключва факта, че преводът е рискована операция, постоянно нуждаеща се от теоретична обосновка. В края на лекцията ще видим, че трудността на вътрешния превод (тоест на превода във вътрешността на един език) само подкрепя верността на това прискърбно твърдение. Неотдавна участвах в международен колоквиум по проблемите на превода, където изслушах доклада на аналитичния философ Доналд Дейвидсън, озаглавен „Теоретично сложно, практически просто“. Сходна позиция заемам и аз, когато говоря за два типа превод (от един език на друг и вътре в самия език). Защото, макар теоретичният превод да е нещо неизпълнимо, той все пак е осъществим практически; обаче за това е необходимо да платим със съмненията си в неговата вярност/невярност към съответния източник.

Нека сега заемем друга гледна точка и направим следното предположение: щом преводът съществува, значи той е осъществим. А след като е осъществим, то въпреки разнообразието от езици би трябвало да съществуват някакви скрити структури, които или съдържат в себе си признаците на изгубения праезик, или към този праезик следва да се завърнем наново; или пък те (структурите) априори се оказват общи за различните езици, тоест универсални, или както се казва, трансцендентални, и в такъв случай въз основа на тях трябва да се създаде нов, универсален език. Версиите за праезика са се проповядвали в трудовете на гностиците, в Кабала, във всевъзможни окултни учения. Не е минало и без злововонни изпарения в разсъжденията в защита на така наречения „арийски език“, обявяван за исторически продуктивен в противовес на иврита, обявяван за „стерилен“, безплоден език. Оландер[3] в книгата си Езиците на рая със стряскащото подзаглавие „Арийци и семити: една провиденциална двойка“ опровергава тази, по неговите думи, „научна басня“, вероломно разпространявана от лингвистичния антисемитизъм. Но в интерес на истината, би трябвало да отбележим, че носталгията по праезика не е подминала даже Валтер Бенямин, отдал дан на тези идеи в работата си „Задачата на преводача“, където „съвършеният език“, „чистият език“ (по израза на автора) се разбира като месианска перспектива в областта на превода, в която тайно се сливат всички идиоми, отвеждащи към висините на поетичното творение. За съжаление практиката на превода няма никаква полза от тази носталгия, подхранвана от есхатологични бленувания. По-уместно би било да се постави кръст на мечтите за съвършенство и да се заемем със „задачата на преводача“ с трезвост и хладнокръвие.

Втората версия в търсене на езиковото единство, насочена не към началата и не към праезика, а към опипване на изначално присъщите на езиците общи структури, изглежда още по-проблематична. Умберто Еко е отделил на този проблем няколко доста смислени глави в книгата си Търсене на съвършения език в европейската култура. Става дума, както е казал философът Бейкън, да се очистят езиците от техните дефекти, от несъвършенствата, явяващи се по негово мнение „идоли“ на езика. Лайбниц е отишъл още по-далеч, предлагайки да се изработи универсална за всички езици лексика на основата на най-простите понятия, която да бъде съпроводена с изброяването на граматически правила, указващи как трябва да се съединят помежду си тези атоми на мисълта.

Така стигнахме до повратния момент в нашия размисъл, а именно – защо този опит е бил неуспешен и поради каква причина е обречен на неуспех. Ако крайно опростим проблема, би трябвало да посочим две сериозни пречки. Първо, невъзможно е да се постигне съгласие от какви първоначални и съчетаващи се помежду си понятия трябва да се състои лексиката на универсалния (или на съвършения) език. Подобно съгласие предполага пълно и безусловно съответствие между знака и предмета (понятието), или казано по-общо – между езика и света. А на свой ред това води или към тавтология, или към произволно тълкуване на картината на света, тоест към неконтролируемата претенциозност на „авторите“ на новия език, на които е недостъпен пълният обем на съществуващите в света езици. Втората трудност е още по-сериозна: никой не може да обясни по какъв начин живите езици, с цялото си разнообразие, странности и чудатости, биха могли да взаимодействат с така наречения универсален език, тъй като е невъзможно да се преодолее разривът между живите, исторически възникнали езици и логически създадения, универсален и „съвършен“ език. Размислите ни относно вътрешния превод (превода в рамките на живия език) в края на лекцията ще бъдат полезни, за да се изяви цялата сложност на живите езици. Ще видим, че няма предели пред това изучаване, както и пред изучаването на собствения ни, роден език.

Такъв е спорът между лингвистите релативисти, настояващи, че преводът принципно е неосъществим, и кабинетните формалисти, на които така и не се е удало да докажат обратното, нито да създадат условия за превод от един език на основата на предполагаемата универсална лингвистична структура. И все пак преводът съществува, въпреки всичко. Въпреки братоубийствените войни ние се борим за всеобщо братство. Въпреки разнородността на езиците има хора, които владеят чужди езици, има полиглоти и преводачи, удовлетворяващи всякакви вкусове и потребности.

Как им се удава това?

Вече казах, че сменям ориентирите и се отказвам да разглеждам умозрителната дилема преводимост/непреводимост, замествайки я с практическата дилема вярност/невярност спрямо източника.

За смяна на курса нека се върнем към тълкуването на разказа за вавилонското стълпотворение. Не ми се иска да свършим на трагична нота, третирайки този епизод само като образ на лингвистичната катастрофа, която Бог е проводил като наказание на хората заради удачния им проект. Този мит трябва да се чете иначе, подобно на другите митове за сътворението на света, разказващи (без каквито и да било оценки или обвинения) за необратимия процес на деление на изначалното цяло на неговите елементи. Нека започнем от самото начало – от книга Битие, тоест от момента, когато се е разединил космосът и от хаоса е възникнал световен порядък. Продължението на този процес е разказът за първото грехопадение, за загубата на невинността и изгнанието от Рая. След това нека се обърнем към историята за вавилонското стълпотворение – към разказа за братоубийството, за убийството на Авел, тъй като от този момент самото понятие за братство прераства от природен факт в етичен проблем.

И така, ако приемем това тълкуване на книга Битие (което аз правя, следвайки Пол Бошан[4]), излиза, че вавилонското стълпотворение, разказващо за разпръсването и смешението на езиците на Земята, сякаш увенчава цял цикъл от текстове за разделянето на доисторическото цяло на неговите елементи и прехвърля това явление в сферата на езика.

И тъй, такива, каквито сме, ние сме едновременно „разпръснати“ и „смесени… И до какво води всичко това? Да кажем… до това, че превеждаме.

За да изглежда предложеният от мен прочит на книга Битие по-убедителен, ще напомня (както вече бе сторено и от Умберто Еко), че още преди разказа за вавилонското стълпотворение в Библията се напомня за съществуването не на един, а на множество езици, при това се говори за тях като за нещо саморазбиращо се:


Ето родословието на Ноевите синове: Сима, Хама и Иафета. След потопа родиха им се деца.
Иафетови синове: Гомер, Магог, Мадай, Иаван, (Елиса) Тувал, Мешех и Тирас.
Гомерови синове: Аскеназ, Рифат и Тогарма.
Иаванови синове: Елиса, Тарсис, Китим и Доданим.
От тия се населиха островите на народите в земите им, всеки според езика си, според племето си, в народите си
.

(Бит. 10:1-5).

Цитираните библейски стихове изразяват най-вече доброжелателност по отношение на изброените факти. Необходимостта да се превежда от един език на друг започва да изглежда по този начин не като наказание, а като естествена жизнена потребност.

След което идва текст, приеман като разказа за вавилонското стълпотворение:

По цялата земя имаше един език и един говор.
Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.
И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола – вместо вар.
И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя.
Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.
И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;
нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.
И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата).
Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.
Ето родословието Симово: Сим беше на сто години, и роди Арфаксада, две години след потопа;
след рождението на Арфаксада Сим живя петстотин години и роди синове и дъщери
.

(Бит. 11:1-11).

Съгласни ли сте, че в този текст не се долавя ни най-малък упрек, ни най-малка жалба, ни най-малкото обвинение? „И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града“. Спрели са да зидат града! И това е всичко. Щом такава е реалността на живота, ще превеждаме!

Говорейки за задачата на превода, ми се иска да се спра, подобно на Антоан Берман и неговия Опит за навлизането в чуждия език, на желанието да се превежда. Подобно желание надделява над съображенията за ползата и необходимостта. Впрочем от жизнената необходимост е невъзможно да се избяга. Ако сте търговец, пътешественик, дипломат или пък шпионин, няма как да минете без услугите на преводача. Що се отнася до ползите или изгодите, те са налице: мнозина икономисват време, ползвайки готови преводи, вместо сами да учат чужди езици. Именно така в края на краищата са станали достъпни творбите на гръцките трагици, Платон, Шекспир, Сервантес, Петрарка и Данте, Гьоте и Шилер, Толстой и Достоевски. Какво движи преводачите? Необходимостта, изгодата?... Да допуснем. Обаче много по-упорито, дълбоко и тайнствено е желанието да превеждаш. Това чувство е въодушевявало немските мислители, великия класик Гьоте, споменатия Фон Хумболт, а след него и романтиците – Новалис и братя Шлегел, Шлайермахер (който е и преводач на Платон, да не забравяме това) – чак до Хьолдерлин, преводач на трагедиите на Софокъл, и най-накрая – Валтер Бенямин, последовател на Хьолдерлин. Ала всички тях е предшествал Лутер, преводачът на Библията. Лутер с упоритата му мечта да изпълни Библията с немски дух, за да я изтръгне от плена на латинския превод на св. Йероним.

Какво са очаквали тези фанатици на превода от въплъщението на своята мечта? Това, което един от тях е нарекъл разширяване на хоризонта на своя собствен език; най-вече онова, което всички те са наричали образование (Bildung), тоест едновременното себеформиране и себевъзпитание; а в качеството на безплатно приложение, ако се изразим така, те наново са открили за себе си своя собствен език и все още неизползваните му ресурси. Хьолдерлин го е изразил така: „Всичко родно следва да се изучава така, както и чуждото“.

Ала защо тогава чистата страст към превода е трябвало да бъде помрачена от вече упоменатата дилема вярност/невярност към източника? Защото не съществува абсолютен критерий за добрия превод. Ние не можем да съпоставим източника и превода с някакъв трети текст – носител на същото идентично значение, което се предполага да се преведе от източника в преводния текст. Оттук следва парадокс, който се наслагва върху вече познатата ни дилема: добрият превод може и трябва да се стреми единствено към относителна равностойност на източника, тъй като без такъв ясен „еквивалент“ подобна равностойност не може да бъде обоснована. Тя може само да бъде търсена с упорит труд, с надеждата, че целта е почти достигната. А единствената възможна критика на чуждия превод (винаги достъпна за нас) е в това да предложим собствен превод, също толкова съмнителен по сполучливостта си, но все пак по-добър в нашите очи или поне по-различен. Тъкмо с това се занимават професионалните преводачи. Всички велики произведения на световната култура са ни известни най-често по повторни преводи, които на свой ред също не могат да се смятат за ненадминати. Това се отнася и до преводите на Библията, на Омир и Шекспир, на всички споменати по-горе автори, както и на философите от Платон до Ницше и Хайдегер.

И така, затрупани с „подобрени“ преводи от всички страни, можем ли да сметнем себе си за по-подготвени при разрешаването на проблема вярност/невярност към текста? По никакъв начин. Всеки наш опит да сближим чуждия език с родния си език е съпътстван с риск, който превръща този процес в мъчително изпитание; това е вечната ни разплата за страстта към превода. Франц Розенцвайг[5], когото нашият колега Ханс-Кристоф Аскани нарича „свидетел на превода“, представя работата по превода във вид на парадокс. „Да се превежда – казва той – означава едновременно да служиш на двама господари: от една страна, на „чуждия език в неговата „чуждост“, а от друга – на читателя, жаден за нови придобивки“. Впрочем още преди него Шлайермахер разлага този парадокс на две фрази: „да се доведе читателят до писателя“ и „да се доведе писателят до читателя“. Аз, от своя страна, рискувам да предложа в създалата се ситуация един израз от речника на Фройд, който казва следното по повод на спомените: трябва да умеем да скърбим и да се разделяме с отминалите идеали.

В процеса на работа на преводача често му се налага да преодолява някои от личните си страхове: понякога те могат дори да приемат формата на ненавист към чуждия език, която започва да се възприема като заплаха за езиковата автономност на самия преводач. Освен това в работата над превода има и някаква дълбока скръб, тъй като „съвършеният“ превод е непостижим и преводачът в някакъв момент е принуден да се откаже от осъществяването на своя идеал. А нали тъкмо този идеал го е примамвал, правейки труда му щастлив. На Хьолдерлин също му е било трудно да се примири с крушението на амбициозната си мечта за сливането на немската и гръцката поезия в единна свръхпоезия, в която да се заличи разликата между идиомите. И кой знае, може би тъкмо този блян по „съвършения“ превод подхранва в крайна сметка носталгията по праезика или желанието „да се усмири“ езикът, като се намери решение на езиковия проблем чрез създаването на универсален език? И така, не ни остава нищо друго освен опитите за навлизане в чуждия език и изпитанието ни в контакта с чуждото.

След изложеното дотук отново се връщам към началото и към заглавието на моята лекция – към парадигмата на превода.

Струва ми се, че работата над превода, заедно с интелектуалните, теоретични и практически проблеми, съдържа в себе си и етичен проблем. Да се доведе читателят до автора и да се доведе авторът до читателя с риска не само да се служи на двама господари, но и да ги въведеш в заблуждение – ето нещо, което аз наричам проява на езиково гостоприемство. Именно езиковото гостоприемство служи като модел за другите сходни форми на гостоприемство. Нима различните вероизповедания, както и различните религиозни течения не се съотнасят едни към други подобно на чуждите езици с тяхната лексика, граматика, реторика и стилистика; и нима, за да ги разберем, не е необходимо да ги изучим? Не съдържа ли и църковната практика, свързана с ритуала на причастието (също вид гостоприемство), винаги риск за невярно тълкуване на Посланието и стремеж към верен превод на своя източник; но и тук „съвършеният“ превод е винаги непостижим. Впрочем, привеждайки тези рисковани аналогии, аз си задавам въпроси, на които не намирам отговор.

Ала не ми се иска да завърша лекцията си, без да кажа нищо за вътрешния превод, тоест за превода в предела на един и същи език. Искам да демонстрирам, макар и съвсем накратко, че именно в тази област се разкриват дълбоките причини за непреодолимия разрив между предполагаемия, „съвършен“, универсален език и живите, тоест естествени езици. Както вече казах, авторите на теорията за универсалния език са възприемали като дефекти на живите езици тъкмо тези техни свойства, които на практика задават основата на тяхното функциониране и развитие. Работите, посветени на „вътрешния“ превод, ни помагат да го разберем. Присъединявам се в това отношение към основната теза от книгата на Джордж Стайнър След Вавилон: „Да разбереш, означава да преведеш“. Проблемът тук е поставен по-широко и не се изчерпва с непреодолимостта между отделните езици и невъзможността за пълно пренасяне на смисъла от един език на друг. Според Платон мисълта е диалог на душата със самата себе си. А доколкото част от смисъла на текста винаги убягва на разбирането, то вътрешният превод (тоест тълкуването в рамките на един език) представлява просто допълнение към външния превод, към превода от един език на друг. Става дума за изследване, разкриващо всекидневните процеси на живия език, и никакъв универсален език не е в състояние да пресъздаде този „механизъм“ в безкрайното му многообразие. Методът на вътрешния превод позволява да се разгледат причините за появата на разночетенията, на множеството варианти в разбирането на един и същи текст. Според Шлайермахер това създава условия за различни тълкувания и интерпретации на текста; херменевтиката (изкуството на тълкуването на сакрални книги) е изработила съответната теория за това. А пък причините за принципното разминаване между „съвършените“ и живите езици са именно в това, че „живият“ текст може да се чете и разбира по различен начин.

Едно от най-характерните свойства на съществуващите езици е в това, че всяка мисъл може да бъде изразена по различни начини. На този принцип са съставени и тълковните речници, които дават определения на думите с помощта на други думи. Пърс в своите изследвания по семиотика приема, че благодарение на този феномен езикът е в състояние да осмисли сам себе си. Става дума за рефлексивното свойство на езика. Същата възможност ползваме и ние, когато ни се налага например да преформулираме теза, която не е била достатъчно добре разбрана. Да каже същото, но по друг начин – тъкмо това прави преводачът, превеждайки някой текст на чужд език. По такъв начин вътре в езиковата си общност ние се сблъскваме със същата загадка – с невъзможността да се намерят идентични начини на изразяване на една и съща мисъл, за да може адекватно да се пресъздаде нейният смисъл. Не ни е дадено да излезем вън от този затворен кръг и често с обясненията си не само че не отстраняваме недоразумението, но и го задълбочаваме. В същото време се проследяват множество аналогии между външния превод (от един език на друг) и вътрешния превод (в рамките на един и същ език). Последният предполага наличие поне на двама събеседници; макар и да не са чужденци, те все пак са си чужди един на друг – „близки-чужди“, така да се каже. В другия винаги има нещо от чужденеца. И твърде често ни се налага някому нещо да обясняваме, да доказваме, да го преразказваме с други думи.

Нека направим още една крачка към така наречените загадки на езика, които Стайнър не престава да изучава и разглежда. На какво се натъкваме, когато говорим с някого или се обръщаме към някого?

Има три типа езикови елементи: думи, тоест лексикални символи; фрази, чийто брой е невъзможно да се изчисли (никой не знае колко фрази има във френския или в някой друг език); и най-накрая, текстове, състоящи се от фрази. Сложното, причудливо манипулиране с тези езикови „единици“ на живия език е и източникът на неговото разминаване с предполагаемия „съвършен“ език; тук се крие причината за всекидневните недоразумения на езиково равнище, което обикновено води до многобройни и често противоречиви тълкувания.

Две думи за думата. От речниците е видно, че почти всяка дума има повече от едно значение. Това се нарича полисемия. По този начин смисълът на една дума зависи от характера на нейната употреба. А употребата, на свой ред, трябва да отсее всички останали значения на тази дума, за да се стигне до онова, което най подхожда на дадената фраза; значението на думата и смисълът на цялото са взаимно зависими и се конкурират в търсене на най-доброто възможно съчетание.

И така, именно контекстът определя кое от съществуващите значения на дадена дума най-добре подхожда на конкретната речева ситуация. На тази основа могат да се разгорят безкрайни спорове: „какво имате предвид?“ и т.н. В хода на тази игра на въпроси и отговори се прояснява или, напротив, помръква смисълът на казаното. Тъй като не съществуват пределно очевидни контексти, но пък се срещат многозначни контексти или такива, чийто смисъл е да се чете между редовете. Понякога думата, попаднала в дадена речева среда или ситуация, придобива допълнителни нюанси на значението си (разговорите между членовете на тайно общество например); към особен раздел на речевите ситуации се отнасят различните опити да се преодолеят цензурата, забраните, табутата и т.н. Нещо, което обикновено се постига чрез обилно използване в текста на скрити намеци и иносказания.

Спомняйки си за важната роля на контекста, нека сега преминем от думата към фразата. Ако словото е знак, то фразата е най-простият от елементите на речта, който обаче на по-сложно равнище се превръща в нов източник на речева двусмисленост. Този път недоразуменията възникват в сферата на възприятията. За нас невинаги е изцяло понятен контекстът на едно или друго изказване, тъй като изхождаме от своя личен възглед, от частната си гледна точка. Оттук следва, че ние ще продължим да се обясняваме помежду си с думи и фрази, но никога няма да стигнем до пълно взаимно разбиране, тъй като всички ние гледаме на нещата по различен начин.

Накрая, нека преминем към текстовете, към тези сплитания от фрази, от които, сякаш от словесна тъкан, са изградени продължителните изкази на речта. Разказът е един от най-забележителните образци на текста и той е особено интересен за нашия размисъл, тъй като вече изяснихме, че за всяко събитие може да се разкаже по различен начин, чрез развитие на фабулата или на интригата. Съществуват обаче и други категории на текста, предназначени не само за повествование, колкото за изложение на аргументацията, както например при етичните или правни спорове, или при политическите дебати. Това се отнася и за реториката с нейните фигури на стила, тропите и метафорите. Цялата тази „игра на думи“ се използва в безчислени речеви стратегии, като например стратегията да се въвежда в съблазън или да се сплашва опонентът в ущърб на честния стремеж той да бъде убеден в правотата ни.

Казаното по-горе поражда и множество въпроси: как се съотнасят помежду си мисъл и език, дух и буква? Вечно възниква един и същи въпрос: кое трябва да се превежда – смисълът или думата? Всички трудности на превода са обвързани с процеса на самоосъзнаване на езика, което е подтикнало Стайнър да заяви: „Да разбереш, означава да преведеш“.

И тук аз стигам до едно разсъждение, което е било особено скъпо на Стайнър. Насоката на това разсъждение обаче рискува да наруши плановете ни и да ни отведе далеч от „опита за проникване в чуждия език“. На Стайнър му се е нравило да изследва такава употреба на думите, когато се е имало предвид не нещо друго, а истинското положение на нещата или реалността. Става дума не само за лъжата или за премълчаването на истината, а и за неща, които биха могли да бъдат класифицирани като възможното, условното, желателното, хипотетичното, утопичното. Направо не е за вярване как може да се манипулира чрез езика. Може да се говори едно и също, но по различни начини; може да се разбира едно, а да се казва противоположното; може да се разсъждава за въображаемото, а не за онова, което наистина е. Платон се е спрял в тази връзка на построенията на софистите и удивлението му е било голямо.

Ала нещата не опират до софистиката, не в нея е основата причина за нашите затруднения. Основното, което ни пречи да прекосим границата на чуждия език, това е естествената му потребност да се представя като тайна, като загадка; цялата му склонност към всевъзможни хитрувания, към скритост и в крайна сметка – към антикомуникативност.

Стайнър е бил невероятно увлечен от изучаването на тези свойства на езика, поради което дори съм склонен да го обвиня в екстремизъм. Защото любовта към крайностите го отвежда далеч от обичайната представа за езика като инструмент за общуване, в резултат на което текстът (съобщението) и неговото тълкуване се оказват противопоставени помежду си. А формулата „да разбереш, означава да преведеш“ по този начин се затваря в себе си, превръща се във вещ в себе си и ние отново се изправяме лице в лице с проблема за непреводимостта на текста. Независимо че ни се струваше, че сме се отдалечили от него, предлагайки критерия за вярност/невярност на превода спрямо неговия източник. Но можем пак да се върнем на този път, ако ни движи страстното желание да постигнем верността на оригинала. Ала вярност към кого и към кое? Вярност към езика, откриващ ни своите тайни въпреки склонността си той да таи тези свои тайни? Преводачът е верен само на себе си и на никого другиго. Истина е например, че високата поезия на Паул Целан е практически непреводима: тя граничи с онова, което няма израз на нашия роден език. Ето защо е още по-трудна задачата да се намерят нужните думи, когато тези стихове звучат в чуждо езиково пространство.

С какво да завършим тази серия от резки виражи? Да си призная, аз съм объркан. От една страна, ми е драго да си мисля, че вратата, отвеждаща към чуждото, е открита и винаги можем да минем през нея. От друга страна обаче, е поразяващо, че независимо от разнообразието на човечеството и на езиците, на които то говори, преводът от език на език все пак е възможен. Освен това, ако не натрупаме собствен опит за навлизане в чуждия език, нима бихме могли да погледнем на собствения си език другояче, през очите на чужденеца? И най-накрая, ако не беше този натрупан опит, не ни ли грозеше тогава горчивата участ да се затворим в собствения си монолог, оставайки насаме с книгите си? Така че чест и слава на езиковото гостоприемство!

Ала аз отчетливо виждам и обратната страна на проблема – работата на езика над себе си. Не се ли крие в това причината за всички сложности, свързани с превода? Но ако нямахме съприкосновение с тревожещата ни сфера на неизразимото, откъде тогава щяхме да знаем в какво се състои непреводимата тайна на езика? И как тогава бихме оценили тази мълчалива сдържаност, която в момент на близост ни помага да съхраним драгоценна дистанция?

Да, наистина, съществуват два пътя, водещи към изучаването на проблемите на превода.

 

Превод от френски: Тони Николов

 

[1] Антоан Берман (1942–1991) – френски теоретик на превода, преводач от испански и немски език. Б.пр.

[2] Джордж Стайнър (1929–2020) – философ, критик на културата, професор по сравнително литературознание в Кеймбридж. Книгата му След Вавилон. Аспекти на езика и превода е публикувана през 2014 г. на български език от ИК „Изток-Запад“ в превод на Елена Филипова. Б.пр.

[3] Морис Оландер (род. 1946 г.) е френски историк, професор в Училището за висши социални науки в Париж. Книгата му Езиците на рая е публикувана на български език от издателство ЛиК през 2002 г. Б.пр.

[4] Пол Бошан (1925–2001) – френски теолог, член на Ордена на йезуитите, специалист по екзегеза на Свещеното писание. Б.пр.

[5] Франц Розенцвайг (1886–1929) – немско-еврейски философ, превел заедно с Мартин Бубер еврейската Библия на немски език. Б.пр.

 

 

Пол Рикьор (1913–2005) е изтъкнат френски философ, един от водещите представители на съвременната философска херменевтика. Започва научната си кариера с трудове върху християнския екзистенциализъм и протестантската теология (Карл Ясперс и философията на съществуването 1947 г., Габриел Марсел и Карл Ясперс. Философия на тайнството и философия на парадокса, 1948 г.). Постепенно преминава от „философията на волята“ към една „критична херменевтика“, без да изоставя херменевтиката на библейските текстове – Прочити 3 (1994 г.), Да мислим Библията (1998 г.), Библейската херменевтика (2000 г.). На български език са преведени следните негови трудове: История и истина (бълг. превод 1993 г.), Живата метафора (бълг. превод 1994 г.), Конфликтът на интерпретациите (бълг. превод 1999 г.), От текста към действието (бълг. превод 2000 г.), Самият себе си като някой друг (бълг. превод 2004 г.), Критика и убеждение (частичен български превод в: Езикът на желанията, 1997 г.), Памет, история, забрава (бълг. превод 2006 г.), Пътят на разпознаването (бълг. превод 2006 г.). Предложеният тук текст е публикуван в сп. Еспри, брой 253, 1999 г.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org