BG | RU

ЗА „ДИОНИСИЕВИТЕ ТРАДИЦИИ“

2019-10-30 14:27:17, Георги Каприев, Смилен Марков

  

От 8 до 13 септември 2019 г. във Варна, в курорта „Св. св. Константин и Елена“, се осъществиха две високопрестижни академични събития: Годишният колоквиум на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) и Лятната школа на Европейския висш колеж по антична и средновековна философия (EGSAMP) с обща тема „Дионисиевите традиции“ (The Dionysian Traditions). Сред около петдесетте участници (от двете Америки, Русия, Китай и почти цяла Европа, включително България) бяха както мнозина от най-изявените в световен мащаб учени в сферата на изследванията по средновековна философия, така и талантливи млади изследователи.

 

Смилен Марков: Мисля, че избрахме темата на колоквиума по две основни причини. Първият годишен колоквиум на S.I.E.P.M. в България, организиран от вас, Цочо Бояджиев и Андреас Шпеер през 1999 г., е с тема „Дионисиевата рецепция през Средновековието“. Първата причина е, че за двадесет години са се натрупали много нови изследвания, посветени на Дионисиевия корпус. Втората причина е, че този знаменит текст е добра отправна точка за съпоставки и сравнения между философско-богословската култура на Византия и интелектуалния профил на Латинския запад. Но след приключването на форума се затвърди впечатлението за една специфична актуалност на Дионисиевата философско-богословска система, при която диалогът с Донисиевата мисъл поражда смисли и отговаря на философски проблеми. Програмно този интерпретативен поглед беше демонстриран от Андреас Шпеер, който показва как аристотеликът Тома използва понятията на Дионисий, като проправя via meida между Платоновия идеализъм и атомизма на Демокрит. Но това не е самоцелен философски експеримент, а произтича от необходимостта философски да се защити статутът на ума като самостойна същност, която е здраво свързана с тялото – не само външно отнесена към него, но реализираща своето действие чрез тялото. Вашият доклад, професор Каприев, го показа.

Георги Каприев: Да се държим естествено, работим отдавна заедно – да си говорим на „ти“.

С.М.: Докладът ти показа, че актуалността на Дионисиевия корпус за философските дебати във Византия не произтича от това, че даден мислител се пришива към философските партии на платоници, аристотелици, паламити, антипаламити или томисти, а се корени в специфичната философска методология на Дионисий, свързана с понятийна обосновка на отношението Бог-свят. Същностната битийна активност на Бога (екзистенциална енергия) предхожда външно проявената творческа енергия (каузална енергия). И ако това е така, то тогава всяка каузалност, не само Божият творчески акт, зависи от отношението „същност-сила-действие“. Ти доказа, че тази метафизична аксиома се приема от всички византийски мислители, безотносително към различията във философските им програми. Очевидно е, че ако според Андреас Шпеер и теб очертаните философски модели са „надпартийни“, те биха могли да се прилагат за решаване и на други философски проблеми. Като че ли причината за тази широка приложимост е, че енергийното разбиране за каузалността, съчетано със схващането за ума като самостойна инстанция, но и като посредник, обуславя една диалогична връзка между човешко познание и Божие откровение, между Истина и съществуване. В това се състои спецификата на Дионисиевата йерархия като „онтологична система за обожение“. На колоквиума се опитах да покажа как този динамичен модел на Дионисий се използва от св. патиарх Фотий Цариградски и други византийски мислители от IX в. за решаване на въпроси на епистемологията и физиологията. Наясно ли сме напълно кое определя способността на Донисиевия корпус, на този загадъчен текст с неясно авторство, да пренася и поражда традиции?

Г.К.: „Метафизичната аксиома“, за която говориш, свързана с енергийното учение, е наистина общовалидна, но само за византийските или – по-точно казано – за източнохристиянските мислители през Средновековието. Не е тайна, че под натиска най-вече на просвещенските програми през XVIII в. тя губи значимостта си и в този регион, за да започне завръщането си от началото на ХХ в. Днес тя не само възстановява философската си релевантност, но намира методично приложение и в други науки, каквито са например социологията, психологията, медицината и даже квантовата физика, при това далеч не само в териториите на т.нар. Byzantine commonwealth. Западното, латинското четене на Дионисий има обаче друга база: каузалността и субстанциалността. Както се вижда, и то е много продуктивно. Работата е там, че текстът на Ареопагитиките е поливалентен – в това е „тайнствената“ му сила. Той предоставя възможности за разгръщането на множество вътрешнопоследователни прочити, стигащи включително до несъизмеримост помежду си. Не е случайно, че първите гръкоезични поясняващи глоси към него се появяват през VI и VII в., непосредствено след публичната поява на текста, и още тогава стават неразделна негова част. Дионисий дава основа за различни продуктивни традиции. Ако през Средновековието те не са влизали в диалог помежду си, днес ние си поставяме този диалог като задача и тъкмо той е основният мотив както на първия, така и на втория S.I.E.P.M. колоквиум в България. Ето, тази година имахме практически паритет между двете традиции. Докладите на Ернесто Майнолди, Дейвид Брадшоу, Иван Христов, Кристоф Ерисман, твоят и поне половината от моя бяха посветени на византийската традиция. Андреас Шпеер, Мария Бургер, Хенрик Анцулевич, Клаудио Месарош, Изабел Мандрела и Михаил Хорков тълкуваха западната. Имаше и доклади, посветени на контекста, в който се вписват Ареопагитиките или на основни техни положения, следващи от този контекст и оказващи въздействие върху него, както и върху следващите епохи, каквито бяха текстовете на Марк Едуардс, Тео Кобуш, Гергана Динева и Гюнтер Меншинг. Тук непременно трябва да се спомене и лятната школа на EGSAMP. Подредих програмата така, че първото й заседание да бъде последна секция на колоквиума на S.I.E.P.M. със студентски доклади, посветени пряко на Дионисий Псевдо-Ареопагит. Схемата на летните школи е такава, че студентите могат да говорят по темата или обаче по своите дисертационни или дипломни проекти. Видя се, че идва едно поколение, което въпреки естествените за възрастта притеснения и киксове демонстрира завиден потенциал.

С.М.: В приветствието си президентът на S.I.E.P.M. Мартен Хунен намери за знаменателно обстоятелството, че в България се организира втори пореден колоквиум по една и съща, и то тема в епоха, в която голяма част от научния живот тече в много къси тактове. Днес изследователските начинания в областта на науките за ума са предимно краткосрочни. Според мен важното тук е, че щом е събран кураж да се продължи разговор, започнат преди 20 години, няма как да не направиш равносметка за изминатия път в науката. Ясно е, че познавателна стойност имат не само успешните, но и неуспешните проекти. Пътищата без изход или тези без един-единствен изход не са по-малоценни, а често са и по-интересни, и по полезни. Докато колоквиумът в София през 1999 г. е посветен на рецепцията на Дионисий, сега фокусът е върху различни традиции. По какви пътища се разклони разбирането за рецепцията на Дионисий след колоквиума в София? Кой е правилният прочит на Дионисий?

Г.К.: Напълно съм съгласен за ценността на неуспешните проекти, но тук иде реч за два от успешните, като си мисля, че фокусът им е по-скоро общ. Мартен всъщност заговори за предварителните си притеснения, че една тема се повтаря. След 20 години – пак същата тема на годишен колоквиум. Неговите тревоги, каза той, са идвали оттам, че темата би могла да е вече изчерпана и да се получи нещо вторично. Драго ми стана, когато този иначе твърде несантиментален холандец се развълнува, говорейки за иновативните текстове и за множеството млади качествени участващи изследователи. Хубаво е да се види, че редом с доайените Гюнтер Меншинг (род. 1942 г.) и Тео Кобуш (род. 1948 г.) работиха младите, например ти, Гергана Динева или Филип Иванович, а добавим ли и участниците в лятната школа, тогава редом с тях работиха и хора, родени в края на 90-те. За тях Меншинг и Кобуш са не просто знаменитости, ами направо митологични същества. Този факт показва не само, че темата не се е изчерпала. Ако приемем индекса на Бъкстън, според който стратегическият хоризонт на планиране за институцията университет е 50 години, от възрастовите разлики излиза, че сме навлезли в нов стратегически период на изследванията. Толкова за краткосрочността. Иначе аз не мисля, че след 1999 г. стана някакво разклоняване на разбирането за рецепцията на Дионисий. Сборникът с докладите, който излезе през 2000 г., не разля, а задълбочи изследователските практики. Това именно се видя през тази година. Неговите плодове събирахме.

С.М.: В наши дни почти няма медиевистичен форум, който да не включва поглед към неевропейски интелектуални традиции, като ислямската/арабскоезичната, иудейската, сирийската и т.н. В програмата на колоквиума се фокусирахме специално върху латинския и византийския културен ареал. В един разговор в разгара на подготовката професор Шпеер изрази мнение, че днес се прави достатъчно за арабската и иудейската традиции и в този смисъл не е зле, ако българският колоквиум във Варна е вгледан предимно в Европа. Има ли по-дълбок смисъл този европоцентризъм на тематичния обект?

Г.К.: Има. Европейското, казва прозорливо Карл Ясперс, се гради върху три колони: свободата, научното знание и историята. Свободата в Европа постигна в наши дни нива, правещи възможно в нея да съ-съществуват всевъзможни позиции, включително такива, които влизат в пряко противоречие с нейните собствени традиции. С базисните й традиции, а не с късните идеологии, за които душа дават разните демодирани шовинисти и пишман-защитници на християнството. Европа успя да разгърне своята толерантност и това е нейно ценно достояние. Толерантността обаче предполага респект и благоразположение към другото, тъкмо като към друго; предполага собствено „съм“. Нека не забравяме, че в периода, който изследваме, това, което сега се определя като Европа, е именувало себе си Chrstianitas (латинската версия на византийското οἰκουμένη). Същината и ферментът на това „сме“ не бива да бъдат размазвани, тъкмо ако и защото искаме да продължим практикуването на своята свобода така, както е изкристализирала през вековете. Основният мотор на християнската традиция е нейната иновативност. Самата иновативност застава обаче под въпрос, ако се забравя или обаче деформира традицията, както го правят не само споменатите по-горе „консерватори“, но и всички, живеещи във и от абстракции, пък били те и съвсем хуманни по своя патос.

С.М.: Закономерно в рамките на колоквиума се прояви и едно друго отграничаване – от твърдата периодизация, която дели историята на философията на антична, средновековна, философия на Новото време. Дионисиевият корпус е вписан в един по-дълъг разказ, надскачащ границите между епохите, и точно това беше изходна позиция в немалко доклади. Двама от докладчиците – Гюнтер Меншинг и Тео Кобуш – експлицитно очертаха longue duree на Дионисиевата рецепция, което излиза далеч извън границите на Средновековието. Особено впечатление ми направи съпоставката на Тео Кобуш между диалектиката на Хегел и Дионисиевата йерархия. С това той искаше да подчертае, че Дионисий е не просто християнска версия или християнска трансформация на неоплатонизма, а е източник на философски алтернативи, които могат да „работят“ и в диалог с модерни и съвременни философски модели. Впрочем един от идеолозите на дадаизма, Хуго Бал, публикува през 1923 г. монография за Дионисий Ареопагит, която е положително рецензирана от Романо Гуардини. Това също е някаква Дионисиева традиция. Някой би добавил обаче, че това не е достатъчно; че именно средновековните текстове са добър повод за преодоляване на друга непресекаема граница в съвременния философски живот – между аналитичната и континенталната традиция. Какво мислите за това?

Г.К.: Най-напред мисля, че съвременната аналитична философия не е такава, каквато беше преди 50 години и както я практикуват някои у нас. В този смисъл намирам дихотомията за леко фалшива. Иначе и Дионисий Псевдо-Ареопагит, като всеки действително философски ум, е музеен препарат само за онези, които не са действителни философски умове. За останалите те са актуални и ценни диалогични партньори, и то тъкмо в мисловни парадигми, достатъчно различни от онези, в които са работели тези партньори.

С.М.: Дионисиевият корпус представя две подчертано „несвоевременни“ философски позиции и модели – традицията и йерархията. Това не са просто модели, насочващи към конкретна метафизична позиция, а са перспективи, в които пренасянето на понятия и значения се осмисля като историческо разгръщане на смисъл. Не е възможно влиянието на Дионисиевия корпус в културата на Византия и на Латинския запад да се изследва просто като чисто оперативно и произволно ползване на определени интелектуални форми. Напротив. Корпусът неизменно живее в интелектуалната култура чрез способността си да носи и поражда традиции – исторически вериги на предаване на смисъл. От тази гледна точка е знаменателно, че на конференцията значението на текста се реконструираше не просто чрез субективния прочит на определен мислител, а неизменно с оглед на диалога между философи и богослови от различни исторически времена. Тази особена валентност на текста да пренася и поражда традиции личи и в материалната история на неговите преводи на латински, която е неразривно свързана с осмислянето му във високата схоластика или в традицията на мистицизма.

Другият важен структурен момент е този за йерархията. Йерархията е тема на Дионисиевия корпус, която несъмнено го сродява с неоплатоническата традиция. В същото време Дионисиевата йерархия е подчертано християнски скроена, понеже е динамична и е релевантна към историческото откровение. Имат ли място традицията и йерархията в съвременната интелектуална култура? Какво да се прави?

Г.К.: Мисля, че за традицията вече отговорих. Сега за йерархията (една дума, въведена от самия Дионисий). Той говори специално за небесната и за църковната йерархия. Впрочем тъкмо тези двете си съществуват най-необезпокоявано и в момента. Тревогата в твоя въпрос е за интелектуалната и всички други социални йерархии. Дионисий обяснява, че йерархия се гради чрез по-голямата или по-малка причастност към първопринципния „лъч“ на битието, познанието, смисъла. По-пълната причастност прави възможен прехода от по-долно към по-високо ниво. Масовото съвременно мислене е едновременно индивидуалистично и нетърпеливо. Има един масов нагон за бързо изкатерване, за което се предполага, че може да стане не с градене, а чрез рушене. Оттам следват и атаките срещу йерархията и самата идея за йерархия, и отказът от признаването на социални и интелектуални авторитети. Казвал съм го и друг път: защото нямаме авторитети, затова имаме вождове. Сплескването на йерархията е тъкмо това: една безлична маса, подчиняваща се на някакъв вожд – добър, лош, какъвто и да е. В сферите, където действат трезв ум и здрав дух обаче, това не е така. Мисля, че нашата професионална сфера, гледана в глобалната й структура, без да я идеализирам, е такава по началата си и в своя принцип на функциониране.

С.М.: Какво отличава проведения тази година колоквиум от онзи преди 20 години?

Г.К.: Ако трябва да говорим за някаква определяща разлика, тя е тъкмо в споменатото от теб свободно излизане отвъд териториите на средновековната култура: в много по-ясно заявения ангажимент със съвременните ментални и социални проблеми.

 С.М.: Главните действащи лица от българска страна – Цочо Бояджиев, ти и Калин Янакиев, присъстваха и сега. Но от германска страна също бяха дошли мнозина от участниците във форума през 1999 г.

Г.К.: Да. В София доклади от българска страна имахме Цочо и аз, както и един много добър „троен“ доклад: на Климентина Иванова, Петя Янева и Лидия Денкова. Калин взимаше дейно участие. Българските изследователи с доклади сега бяхме Иван Христов, Гергана Динева, ти и аз. Някои от тогавашните небългарски участници, не само немци, присъстваха и сега. За мен беше много важно да удържа континуитета и заедно с това баланса между поколенията. Това е фундаментално условие за развитието на една наука, а и на всичко останало в този свят. Разбира се, задължителното условие за участие беше наличието на доказано високо професионално ниво. Нашият колега Микеле Трицио ме обвини в лично писмо, че не съм бил спазил традицията, защото не съм направил обява за доклади, call of papers, а самоволно съм избрал докладчиците. Млад е Трицио, за да ме учи как изглеждат традициите. В моята вече 25-годишна практика на академичен организатор няма такова нещо като call of papers, стига да не става дума за студентска конференция. Имам самочувствието, че познавам състоянието на днешните изследвания и че мога да преценя професионалните постижения по досегашната работа на съответния колега много по-точно, отколкото бих го направил по някакво случайно получило се атрактивно заглавие или резюме. Понеже говорихме за йерархии, майсторското йерархично ниво предполага майсторът да кани майсторите. Такъв впрочем е статусът на годишните колоквиуми на S.I.E.P.M. А от качеството на поканените се съди за качеството на поканилия ги.

С.М.: Коe отличава метода на Българската школа по средновековна философия? Какво е мястото на Дионисиевия корпус в програмата й? Дионисиевият корпус е преведен сравнително рано на славянски. Това ли е причина той да бъде своеобразна отправна точка за сравнителни изследвания с български адрес?

Г.К.: Не мисля, че Ареопагитиките сами по себе си имат някакво привилегировано място в нашите изследвания. Те са възлово важни в мрежа от контексти, които наистина са в центъра на нашия интерес. В приветствието си към участниците споменах, че темите на двата колоквиума не са избрани случайно: Дионисий е една от малкото фигури, играли и играещи първостепенна роля за разгръщането както на източнохристиянската, така и на западнохристиянската култура. Българската школа по средновековна философия в нейната вече над 35-годишна дейност е специализирана в източно-западния превод, тоест в превода между сферите, формирани от двата фокуса на елипсата средновековна християнска култура. Основната ни „сила“ е в адекватния пренос на съдържания през границите на двете традиции. Тази „специализация“ е впрочем в съзвучие със свойственостите на европейския културен регион, в който живеем и работим.

С.М.: Има ли наистина спор между теб и Андреас Шпеер относно рецепцията на Дионисиевия корпус?

 Г.К.: Няма такова нещо. На първата международна конференция в областта на философската медиевистика, проведена в България през 1995 г., на която българските медиевисти и изследователите от Кьолнския Томас Институт трябваше да четем заедно четвъртата книга от коментара на Тома от Аквино върху За божествените имена, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев и аз бяхме направили едно „съзаклятие“. Ние представихме тълкуването на Дионисий от страна на масивна група византийски философи като собствено автентичното, за да получим възможност да насочим по-интензивно вниманието върху тази тогава малко известна на Запад интерпретация. Може да се види, че сме успели в някаква степен. Иначе ние знаехме, че не би могло да има никакво изопачаване. Тома и да е искал, не би могъл да „трансформира“ тълкуването на Дионисий, основано върху енергийното учение, защото изобщо не го е познавал. Понеже на мен се падна да тълкувам първата лекция, аз много остро заявих, че в своя прочит на Дионисий Тома се бил опитал да изтласка систематиката на източното мислене и да я въведе след трансформирането й в органиката на собствената си метафизична система. Тома, казах, прави това толкова убедително, че Дионисий остава неоспорван авторитет за цялата схоластика, но Дионисиевата или източната ментална интенционалност изгубва своята „другост“ спрямо западното мислене. През 1999 г. в София Андреас с техническа задължителност възрази в доклада си, че не може да се говори за някаква насилствена или вторично въведена интерпретация. Веселото е, че някои колеги са взели тази закачка насериозно и са реферирали нашия „спор“ в свои изследователски текстове. Във Варна с началото на доклада си сложих край на тези игрово предизвикани недоразумения.

С.М.: Какво е значението на Дионисиевия корпус за съвременния образован християнин? Може ли той да бъде източник на богословско вдъхновение?

Г.К.: Имам проблеми със съдържанието на понятието „вдъхновение“. Затова ще кажа само, че съвременният християнин, ако е наистина богословски образован, което си е рядко явление във всички християнски времена, би могъл чрез Ареопагитиките широко да разгърне богословския си хоризонт.

С.М.: Това ли е първият български медиевистичен форум, подкрепен енергично и благословен от митрополит на БПЦ? Какво показва това?

Г.К.: Не, не е. Спонтанно се сещам за международната патристична конференция Sophia, the Wisdom of God през 2015 г., организирана от Иван Христов и финансирана от Варненската и Великопреславска митрополия. Има и други. Освен това митрополията вече 21 години организира Седмицата на православната книга, системно финансира създаването, превеждането и издаването на книги и т.н. Книги издават и други митрополии, но мисля, че системно финансиране на науката в рамките на БПЦ имаме само във Варненска и Великопреславска епархия в лицето на Негово Високопреосвещенство Йоан. В неговото приветствие към участниците в колоквиума четем: „Светата Църква, която Господ Иисус Христос основа на земята и която мистично и вярно води всекиго към чистото богопознание и вечния живот, винаги високо е ценила, насърчавала е и с радост е приветствала всяко истинско усилие на търсещия човешки ум и дух, което е насочено към познаването на истината. Към онази Истина, която е Самият Христос и която прави всички нас свободни (Иоан. 8:32)… Нека тази конференция, събрала във Варна водещи медиевисти от цял свят, да бъде благословена от Бога и успешна според своя замисъл, защото Дионисиевото наследство е сред фундаменталните източници на църковното учение, извор на мъдрост и на знание за всекиго, който е посветил живота си на църковното богословие“. Какво показва това? Показва, че митрополит Йоан е убеден в значимостта на нашите занимания за пълноценния християнския живот, който е, четем в същото приветствие, „живот в търсене и в следване на Истината, Която е Христос Господ“. Много бих искал такова да бъде становището и на останалите наши митрополити. Надявам се в някакво бъдеще това да стане факт.

С.М.: Имаше участници от Богословския факултет в София. В същото време у младите западни колеги се забеляза интерес към богословски теми, които преди не са влизали в предметното поле на философската медиевистика – например библейските коментари. Знак за какво е това сближаване между философска медиевистика и богословски изследвания?

Г.К.: Знак е преди всичко за смяната на поколенията и за по-свободния, бих казал по-адекватен поглед към изследователското поле. Поколението на нашите учители, Алберт Цимерман беше модел в това отношение, много внимаваше да не пристъпи границите между философията и теологията. И богословите, и философите лежаха в своите окопи, стриктно охраняваха демаркационната линия и само много предпазливо хвърляха по някоя и друга бомба през нея. Но почти всички от големите западни средновековни философи са клирици и преподаватели в богословските факултети. Повечето византийски философи са монаси, свещеници, епископи. Не можеш да разкъсаш нещо и след това да питаш за неговата цялост и пълнота. А ние точно за това трябва да питаме. Което не означава, че днешното време слага знак на равенство между философията и теологията. Те си остават две различни сфери, но се практикуват като сфери, стоящи в активна кореспонденция помежду си.

С.М.: Четенето на Дионисиевия корпус във Византия е творческо и субверсивно. Извършва се христологична корекция. Но значението на корпуса далеч не се свежда до един нормативизиращ прочит. Византийските мислители очевидно имат едно по-сложно отношение към онова, което днес се нарича християнски неоплатонизъм. На конференцията се очертаха две нива на творческа интерпретация и претълкуване на Дионисиевия корпус във Византия. На първо място, това е епистемологичната линия на интерпретация. Познавателната методология на Дионисий се оказва изключително плодотворен източник на различни перспективи. В православната мисъл през XX в. има тенденция това влияние да се свежда до апофатическото и катафатическото богоименуване. И респективно да му се приписва особена епистемологична стойност. Всъщност Дионисиевият корпус има много по-сложни измерения, свързани с режимите на богопознание. На конференцията се очертаха някои от тях. Непознаваемостта на Бога, която Дионисий обосновава философски, не е повод просто да се откажем от всякакво познавателно усилие. Напротив, тя е неотменна част от позитивното откровение и има важна функция дори за дискурсивното познание. Тя допуска експериментиране, използва дори грешките за задълбочаване на познавателната перспектива. Наблегна се също на символното богословие – метод, който, макар и бегло очертан от Дионисий, съдържа потенциал за нов тип рамкиране на богопознанието. Символният аспект на богословието разкрива начин за преодоляване на платоническата хенология, т.е. поставянето на принципа на единството като краен критерий за истинност на познавателното усилие. Напротив, символното богословие позволява множествеността да се обозначи смислово, да се осмисли като значеща битийна категория. То предоставя възможност да се тълкува връзката между Божията благодат и човешкото познание, без да се принизява нито първото, нито второто.

Вторият значим аспект на византийската рецепция е свързан с енергийното учение. Сякаш това е най-същественият метафизически принцип, който византийците усвояват от Дионисий. Разбира се, той не е въведен за пръв път в Дионисиевия корпус. Но последният предлага философски понятиен апарат за неговото експлициране, особено по отношение на богопознанието. Има ли граници обаче подобно контекстуализиране?

Г.К.: Границите от този тип подлежат на разширяване от тези, които действат в тях. Всяка граница има предел на своята еластичност. Работата на истински учения човек е да стигне до този предел и дори да се опитва да го превъзмогне, даже това превъзмогване да е практически невъзможно.

С.М.: Споделяш ли мнението, че ако преди 15-ина години на подобен форум западните колеги биха представяли най-вече теми, свързани с тексткритиката, днес като че ли има завръщане към концептуалната проблематика? Какво е мястото на ръкописната традиция и изобщо на материалната история на текстовете в изследванията по средновековна философия? Къде е българската школа?

Г.К.: Случаят с Дионисий в този контекст е малко по-особен. Имаме прекрасно критично издание на Ареопагитиките от 1990/91 г., осъществено съответно от Беата Регина Зухла (За имената Божии) и от Гюнтер Хайл и Адолф Мартин Ритер (всички останали текстове). Предстои скорошно критично издание на глосите. Което не отменя положението, че текстуалната критика не би могла да се захване с авторите, повлияни от Дионисий. Както през 1999 г., така и сега обаче българските Дионисиеви конференции се предпазиха от хиперфилологизацията, нахлула обилно в нашата професия. Основната причина сигурно е подборът на докладчиците. Разбира се, работата с ръкописите, сравняванията им, производството на критични издания, филологическите изследвания са абсолютно неотменна част от професията. Но тяхното хиперболизиране и схващането им като едва ли не единствената адекватна форма на изследване на средновековните текстове отшумява, поне според мен. В България има колеги, които прекрасно работят в тази сфера, но почти никой от тях не се ограничава само до нея. Ако говорим за основаната от Цочо Бояджиев Българска школа по философска медиевистика с нейните фактически четири поколения, то ние бяхме и си оставаме преди всичко интерпретатори.

С.М.: В една от почивките участничка в конференцията сподели, че очевидно изследванията на различните прочити на Дионисиевия корпус в рамките на съпоставката Изток-Запад навлизат във фазата на нормалната наука и специализацията вече е толкова дълбока, че дори в един такъв профилиран научен форум научният предмет е твърде парцелиран. Споделяш ли това мнение?

Г.К.: Аз съм от поколението, осъществило научната революция в полето на изследванията по византийска философия. Преди 17 години публикувах в Ostkirchliche Studien полемична статия със заглавие „Съществува ли византийска философия?“, която тогава предизвика дебат. Днес никое уважаващо себе си издание няма да приеме текст с такова заглавие. Ясно е, че съществува. Ние, революционерите, сме много горди, че успяхме да преведем науката си от революционната фаза във фазата на нормалната наука. Изследванията върху западната средновековна философия са в такава фаза от много десетилетия насам. Тясната специализация е съществена характеристика на тази фаза, което ни кара нас, философските византинисти от моето и по-възрастните поколения, понякога да се чувстваме динозаври и да бъдем възприемани като такива. Но ние сме едни щастливи динозаври.

С.М.: Твоите трудове са в основата на една от последните научни революции в нашето изследователско поле. Имам предвид изследванията ти в областта на философията във Византия, които очертаха и нормализираха едно ново дисциплинарно поле. Може ли да се очаква скоро нова научна революция в сферата на изследванията по философска медиевистика?

Г.К.: Това, за което говориш, се свързва най-вече с немската ми книга Философия във Византия от 2005 г., макар че по-кратка българска версия се появи през 2001 г. Както книгата обаче, така и моите изследвания не идват на голо поле. Нашата наука се развива от 1949 г. и в този период са работили блестящи учени, създали условията за преходите, които имаме предвид. Книгата се появи в щастливо време, тоест във времето, в което тези преходи постигаха целите си. В някакъв смисъл тя обобщи постиженията на този над половинвековен период и съобщи за неговото успешно приключване. Много е рано да се говори за скорошна нова революция в нашата сфера. Нормализацията все още не е разгърнала потенциала си, така че революция, стане ли сега, би била по-скоро контрареволюция. През 2007 г. си позволих да пророкувам публично, че подобна обобщаваща монография няма да се появи в следващите няколко десетилетия. Засега не съм опроверган. Защото съвременните изследвания закономерно се разбягват в различни парадигмални посоки. Те обогатяват научната ни сфера, но я и фрагментизират, което не позволява един обхващащ я поглед. Нормална наука.

С.М.: В тази връзка, ти работиш по тома, представящ византийската философия в над 30-томното трето издание на Юбервег (Ueberweg’s Grundriss der Geschichte der Philosophie), издаван от престижното издателство „Швабе”. Нека кажем за какво става дума. Как очакваш този том да повлияе върху изследванията?

Г.К.: Вече не работя, томът трябва да излезе през октомври тази година. Юбервег е от 60-те години на XIX в. насам най-престижното справочно издание за история на философията в немскоезичния свят. Още през 2005 г. бях поканен за съставител на византийския том, а аз привлякох за автори освен себе си Цочо Бояджиев, Катерина Йеродякону и Янис Деметракопулос. Минахме през много премеждия, част от които знаеш (нали ти преведе на немски текстовете на гръцките колеги), поставени ни бяха много ограничения, направих куп компромиси. За да не говоря надълго, нека спомена само един: издателството забрани цитирането на литература, публикувана на кирилица, защото не можели да се оправят компютърно с нея! Така в библиографията, която надхвърли 120 страници, няма нито едно кирилско заглавие, с което силно се дебалансира действителното състояние на изследванията. Имаше и други недоразумения. Стиснах обаче зъби и докарах работата докрай. Защо? Например, затова че в старото издание на философията във Византия бяха отделени общо седем страници. Сега пак са катастрофално недостатъчно, но все пак са около триста, а аз така подредих нещата, че да излезем в отделен том (към нашия ще влезе само едно методологическо въведение към философията на иудаизма). Този том ще се строи в редичката на Юбервег и по този начин ще бъде отворен „прозорец“ пред колегите по-лесно да вкарат дисциплината в академичния курикулум на своите университети. Имам пред очи най-вече западните ни колеги. В бившата византийска общност този пробив е вече направен. Първият пълен академичен курс (двусеместриален, с лекции и семинари) по дисциплината в света е моят, който стартира през 1999 г. Но сега такива курсове се четат почти по целия Балкански полуостров, в Русия и Украйна, а и в Чехия. Томът на Юбервег може да се окаже добър аргумент за одобряването на такива курсове в Централна и Западна Европа. Вече има достатъчно добре подготвени специалисти. Почти навсякъде.

С.М.: Организацията на колоквиума беше свързана с огромни трудности. Кой бяха най-големите предизвикателства за теб лично? На какво се дължат проблемите и какви подобрения в институционалната инфраструктура са необходими?

Г.К.: За да отговоря на този въпрос, трябва да започна да се жалвам, а никак не обичам. Мартен Хунен цитира в словото си началото на мое писмо до него от пролетта на 2019 г.: „Каквото ще да става, аз ще направя тази конференция“. Тогава нещата изглеждаха наистина драматично. Да не забравяме, нека ясно го кажем, че идеята за тази конференция беше твоя. Двамата с теб формулирахме кандидатурата за пред бюрото на S.I.E.P.M. и написахме проекта за пред комисията на ЮНЕСКО. Направихме заявката и ти замина за две години за Оксфорд. Подобни специализации са неоценимо важни в нашия занаят и аз съм последният човек, който бих създал пречки. Но в един момент се оказах сам, ама съвсем сам. Даже ми се наложи да изработя баджовете. На това отгоре започна да изглежда, че проектът, макар и класиран, няма да бъде финансиран от ЮНЕСКО (одобрението дойде чак през май). Видях се и без пари. Тогава установих на собствен гръб докъде стига иначе декларираната загриженост на купчината софийски академични – правителствени и неправителствени – структури и фондации. Макар и изглеждаща символична, помощ видях само от Софийския университет и Фондация „Комунитас“. За административните пречки, които ми се слагаха всекидневно от страна на част от университетската бюрокрация, не ми се даже говори. За сетен път се убедих, че в България правенето на висока наука, граденето на международни академични мрежи, стремежът към изследователски постижения на световно ниво си остава строго личен проблем на този, който има неразумието да го прави. Както и да е, по едно време нещата се понаредиха, появи се и перфектната логистична подкрепа от страна на Община Варна. В организацията се включиха други колеги – доц. Гергана Динева, д-р Надежда Жечкова, както и ти, разбира се, а на самата конференция имах и помощта на няколко от нашите студенти, сред които специално искам да спомена Елица Калдръмова, Василен Василев и Борис Чупетловски. И събитията станаха, и станаха – не само организационно – по най-добрия възможен начин. Понякога чак се удивявах как излизат всички „пасианси“. Да кажа нещо от опит: дали една конференция е успешна, се познава не толкова по докладите. Докладите несъмнено трябва да са качествени (при нас всичките бяха такива), но те са само базата за успеха. Действителният критерий са дискусиите. А дискусиите във Варна бяха продължителни, отиващи надълбоко, нелицемерни и даже страстни. Безспорен успех. А от тук нататък не остава друго, освен да берем плодовете му. Как се берат такива плодове? Чрез работа, чрез по-нататъшна, постоянна, дългосрочна работа. Време е да я започваме.

 

20 септември 2019 г.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org