BG | RU

ИИСУС ХРИСТОС ВЪВ ФЛАНДРИЯ

2019-09-19 14:17:47, Оноре дьо Балзак

  

През 1845 г. Оноре дьо Балзак (1799 – 1850 г.) решава да обобщи всички свои творби под наименованието Човешка комедия – заглавие, което може би заема от Алфред дьо Вини, ала със сигурност в него има и препратка към Данте. До този момент той вече е създал осемдесет и седем от замислените деветдесет и една творби, над които работи до сетния си дъх. След смъртта му откриват в неговия архив черновите на още около петдесетина литературни проекта. „Не си представяте какво е Човешка комедия; това е литературен паралел на онова, което представлява в архитектурно отношение катедралата в Бурж“, пише той в писмо до г-жа Каро.

В този смисъл новелата Иисус Христос във Фландрия, непозната досега на българския читател, със сигурност обогатява представите ни за творчеството на Балзак и духовната еволюция на писателя. Изследователите му отбелязват, че размириците, разразили се в Париж през 1831 г. и довели до плячкосването на църквата „Сен Жермен Оксероа“ и на парижката архиепископия, дълбоко разтърсват Балзак, който тъкмо тогава обмисля връщането си в лоното на Католическата църква. Вероятно това е и причината, подтикнала го да се завърне към тази стара фландърска легенда, която той включва в цикъла „Философски етюди“, редом с творби като Шагренова кожа, Неизвестният шедьовър, Търсене на абсолютното и др. Преводът е направен по първото издание: Jesus-Christ en Flandre, Paris, Alexandre Houssiaux, Editeur, 1855, препечатано в Електронната библиотека на Квебек.

 

Оноре дьо Балзак

Иисус Христос във Фландрия

 

На Марселин Деборд-Валмор[1]

 

На вас, дъщеря на Фландрия и нейна днешна слава, посвещавам тази наивна фландърска легенда.

Балзак

 

В едни далечни времена от историята на Брабант връзките между остров Кадзант и крайбрежието на Фландрия били възможни само с лодка, обслужваща пътниците. Столицата на острова – Миделбург, впоследствие тъй прославена в аналите на протестантизма, наброявала едва двеста или триста къщи. Богатият Остенде бил тогава неизвестно пристанище, около което възникнало малко поселище, където живеели рибари, бедни търговци и дръзки корсари. И все пак градчето Остенде, състоящо се от двайсетина къщи и триста колиби, покрити със слама и измайсторени от отломките на разбили се кораби, си имало свой наместник, сили на реда, издигали бесилки, ако било потребно, имало манастир, бургмистер – всички наченки на развита цивилизация. Кой управлявал тогава в Брабант, Фландрия и Белгия? По този въпрос легендата мълчи. Да си го признаем ли? От нашата история се разнася странният аромат на смътното, неопределимото и чудесното, който са вдишвали разказвачите й, многократно връщайки се към нея в дългите фламандски вечери, докато преплитали поезията с противоречащите си обстоятелства в нея. Предавана от уста на уста и от поколение на поколение, легендата с всеки век приема нова окраска. Подобно на старинните паметници, издигнати по прищявката на строители от различни епохи и пленяващи въображението на поетите с мрачните си и причудливи обеми, тя е способна да доведе до отчаяние тълкувателите и придирчивите изследователи на думи, факти и дати. Затуй повествователят й се доверява, както са повярвали в нея и суеверните умове на Фландрия, без да стават от това нито по-знаещи, нито по-невежествени. Невъзможно е да се съгласуват всички версии, ето защо в изложението ни легендата може и да губи от романтичната си наивност, но пък с дързостта си, която историята опровергава, или с моралната поука, която религията одобрява, нейната фантастичност, рожба на въображението, както и скритият й смисъл покоряват дори здравия разум. Нека всеки намери в нея храна по свой вкус и сам да отстрани доброто семе от плевелите.

Лодката, превозваща пътниците от остров Кадзант до Остенде, била готова да отплава. Преди да освободи желязната верига, с която лодката била вързана за каменния стълб на кея, собственикът на няколко пъти дал сигнал с рог, за да извести закъсняващите пътници, тъй като това бил последният курс. Стъмвало се и в последните лъчи на залеза едвам се различавали бреговете на Фландрия, трудно било да се види не броди ли още някой окъснял пътник край земните насипи около полята или сред високите блатни тръстики. Лодката била отдавна пълна и се чул глас:

– Кого още чакаме? Да потегляме.

В този миг на няколко крачки от брега се появил човек; лодкарят, който не го бил чул нито да идва, нито го бил забелязал преди това, се удивил. Пътникът внезапно изникнал изпод земята, сякаш някой селянин, полегнал в полето, е бил събуден ненадейно от звука на рога. Да не би да е някой крадец? А може би митничар или полицай? Щом стигнал на кея, където била вързана лодката, седмината, седнали на кърмата, се разположили на пейките така, че чужденецът да не може да седне сред тях. Мисълта им дошла ненадейно и инстинктивно, мисъл, която може да хрумне само на аристократите и богаташите. Четирима принадлежали към най-благородното съсловие на Фландрия. Сред тях бил и млад благородник с прекрасните си две хрътки, носещ върху дългите си коси шапчица, избродирана със скъпоценни камъни; той подрънквал със златните си шпори и постоянно сучел мустак, хвърляйки презрителни погледи към спътниците си. Надменното момиче до него държало сокол в ръка, като разговаряло само с майка си или с високопоставения духовник, техен сродник, без съмнение. Всички те гръмогласно водели разговор помежду си, сякаш са сами в лодката. А между тях се намирал и един доста важен човек от този край, едър буржоа от Брюж, загърнат в широкия си плащ. Слугата му, въоръжен до зъби, държал до себе си две торби, натъпкани с пари. До тях седял човек на науката, доктор на Лувенския университет, съпровождан от секретаря си. Носовата част на лодката отделяла тези хора, презиращи се едни други, от скамейката на гребците.

Когато закъснелият пътник скочил в лодката и хвърлил бърз поглед назад, той видял, че няма къде да седне и че не му остава друго, освен да потърси място сред седналите в предната част. А там били бедните хора. При вида на гологлавия мъж в палто от кафяв камелот, чиято яка била без каквато и да е украса, който не държал в ръка нито шапка, нито кесия или шпага в пояса, всички решили, че това ще да е някакъв бургмистер, ползващ се с авторитет сред съгражданите си, спокоен и приветлив, както някои от онези стари фламандци, чието естество и характер тъй добре са съхранили за нас художниците на тази страна. Бедните пътници посрещнали непознатия с видима почит, предизвикала насмешлив шепот сред пасажерите на кърмата. Един стар войник, изморен и болнав човек, отстъпил мястото си на странника, сядайки на носа, като се опитвал да запази равновесие, опирайки се с крака в гредите, наковани по дъното на лодката, подобно на рибешки кости. Млада жена, майка на малко дете, видимо принадлежаща към работническата класа на Остенде, се посвила, та да стори място на новодошлия. В това движение нямало нито угодничество, нито пренебрежение. То свидетелствало как бедняците, знаещи да ценят услугата и братската щедрост, проявяват душевна прямота и естественост, тъй наивни в своите достойнства и недостатъци; а пък странникът им поблагодарил с жест, изпълнен с благородство. Сетне той седнал между младата майка и стария войник. Зад него се намирал селянин с десетгодишния си син. Някаква клетница, стара, сбръчкана и парцалива, от хората, съчетаващи злочестието с безгрижието, с почти празна торба в ръцете се преместила на самия нос на лодката, сядайки върху купа от въжета. Един от гребците, стар морски вълк, познавал я някога, още като млада и красива, я пуснал да седне там ради Бога, ако си послужим с прекрасния народен израз.

– Много ти благодаря, Тома – му рекла старицата, – довечера ще прочета за теб два пъти „Отче наш“ и две молитви към Света Богородица.

Собственикът на лодката надул рога още веднъж, огледал смълчалото се село, издърпал веригата, притичал набързо по борда и застанал прав зад кормилото; после, поглеждайки към небето, казал на гребците, щом вече били в открито море:

– Гребете, гребете здраво, трябва да побързаме! Морето, тази вещица, ни се е ухилило с лошото си око! Усещам го как се надига от дълбините, раните ме заболяха.

При тези думи, произнесени на морски език, понятен само за уши, свикнали да долавят прибоя, веслата на гребците ускорили ритмично движенията си; и ако отначало единодушното движение на греблата би могло да бъде съпоставено с обичайния конски тропот, сега то наподобявало галоп. Висшето общество, седнало на кърмата, имало удоволствието да наблюдава всички тези жилести ръце, смугли лица и горящи очи, напрегнатите мускули на хората, обединили усилията си ведно, та да могат, макар и за нищожна плата, да ги прекарат през пролива. Вместо да доловят измъчеността им, високопоставените пътници им се надсмивали, сочейки един на друг гротескните изрази, които цялото това усилие запечатвало върху изнурените им лица. А от носа войникът, селянинът и старицата съзерцавали лицата на гребците с естественото съчувствие на хора, изкарващи си с мъка хляба, които добре познават тегобата и трескавото напрежение на тежкия труд. Свикнали с живота под открито небе, те скоро разбрали по облаците, че ги грози опасност, и придобили угрижен вид. Младата майка, за да приспи детето си, му пеела старинен църковен химн.

– Ако стигнем – рекъл войникът на селянина, – значи Господ Бог упорито е решил да ни остави живи.

– Да, Той е нашият Владика – отвърнала старицата, – ала ми се струва, че ни зове при Себе Си. Виждате ли тази светлина? – И с глава тя посочила към залеза, сред който вече проблясвали огнени езици, прорязвайки надвисналите черно-кафяви облаци, откъдето всеки миг можела да се разрази бурята. Глухият тътен, носещ се от морето, напомнял заплашителното кучешко ръмжене. До Остенде не било далеко. В този миг небето и земята предлагали едно от онези зрелища, пред които живописта и поезията бледнеят. Човешките творения предполагат могъщи контрасти. Затуй художниците отчаяно търсят в природата най-ярките й проявления, за да пресъздадат голямата и ярка поезия на нейното обичайно русло, забравяйки, че човешката душа често бива развълнувана не по-малко от покоя, отколкото от движението, и не по-малко от мълчанието, отколкото от бурята. Имало миг, когато всички в лодката замлъквали, съзерцавайки небето и морето, било по силата на някакво предчувствие, било в резултат на религиозна меланхолия, обземаща ни в часа за молитва на заник слънце, когато природата стихва и заговарят камбаните. Морето хвърляло слаба и бледа светлинка в променливите оттенъци на оловносивия цвят. Небето било сивкаво. На запад го набраздявали дълги и тесни ивици, подобни на потоци от кръв, а на изток блестящи линии, сякаш излезли изпод много фина четка, прорязвали напластените облаци, смръщени като бръчки по челото на старец. Така на бледия фон на морето и на земята рязко се очертавали зловещите огньове на залеза. Този лик на природата всявал в душата ужас. Ако ни е позволено да вмъкнем дръзки народни изрази в литературния език, бихме могли да повторим думите на войника, че времето се било сбъркало, или да кажем заедно със селянина, че небето имало мутрата на палач. Внезапно подухнал източен вятър и собственикът, който не изпускал от поглед морето, виждайки как то се е издуло на хоризонта, извикал:

– Хо! Хо! – След този вик моряците спрели да гребат и пуснали греблата.

– Собственикът е прав – хладнокръвно промълвил Тома, когато лодката, изведнъж озовала се на гребена на огромна вълна, се сурнала надолу, към дъното на разтворилото се море.

При това неочаквано движение, при този внезапен изблик на гняв от океана хората на кърмата, смъртно пребледнели, извикали с ужас:

– Ние загиваме!

– О, не, още не! – отвърнал спокойно собственикът.

В този миг облаците се раздрали под напора на вятъра тъкмо над лодката. Сивите облаци с ужасяваща бързина се устремили на изток, мракът се разкъсал и слънчевата светлина, падайки отвесно, за миг озарила лицата на хората. Пътниците – благородници или богаташи, моряци и бедняци, останали стъписани от вида на новодошлия. Златистите му коси, вчесани над спокойното и чисто чело, се спускали на гъсти къдри по раменете му, а осанката му, изрязана на сивия фон на небето, сияела с възвишена доброта и от нея струяла божествената любов. Той не презирал смъртта, знаел, че не е подвластен на нея. Дори хората от кърмата забравили за миг бурята, чиято неумолима ярост ги застрашавала; но скоро отново взел връх техният егоизъм и житейските им привички.

– Върви му на този глупав бургмистер, даже не забеляза опасността, на която бяхме изложени! Той е като кучетата, ще умре без агония – рекъл докторът.

Ала едва произнесъл тази си премъдра фраза, и бурята отново атакувала със своите легиони. Ветровете задухали от всички страни, лодката се завъртяла като пумпал и морето нахлуло в нея.

– Клетото ми дете! Детенцето ми! Кой ще спаси детето ми? – извикала майката със сърцераздирателен глас.

– Самата вие – отвърнал странникът.

Тембърът на гласа му проникнал в сърцето на младата жена и вселил в нея надежда; тя чула сладостните му слова въпреки свистенето на бурята и виковете на пътниците.

– Пресвета Дево, Застъпнице на Антверпен, обещавам хиляда ливри восък и ще ти издигна статуя, измъкнеш ли ме оттук – извикал буржоата, коленичил върху торбите си със злато.

– Пресветата Дева не е нито в Антверпен, нито тук – отвърнал му ученият мъж.

– Тя е на небето – възразил глас, сякаш идещ от морето.

– Кой говори?

– Дяволът – извикал слугата, – надсмива се над Девата от Антверпен.

– Оставете ме на мира с Пресветата си Дева – заявил собственикът на пътниците. – Грабвайте черпаците и изгребете водата от лодката. А вие – обърнал се той към моряците, – гребете здраво! Имаме кратък отдих, така че в името на дявола, оставил ви на този свят, нека сами бъдем своето провидение. Известно е, че този канал е адски опасен, но ето че от трийсет години го прекосявам. И не от тази вечер се справям с бурята!

Изправен на руля, собственикът последователно се вглеждал ту в лодката, ту в морето и небето.

– Над всичко се надсмива – промълвил полугласно Тома.

– Нима Бог ще допусне да умрем заедно с тези мизерници? – запитала надменната девойка, поглеждайки хубавия рицар.

– Не, не, благородна госпожице! Чуйте ме! – Той я привлякъл за талията и заговорил на ухото й: – Умея да плувам, не казвайте нищо! Ще ви държа за прекрасните коси и спокойно ще доплуваме до брега; но мога да спася само вас.

Девойката погледнала старата си майка. Тя се молела на колене и искала опрощение на греховете си от епископа, който изобщо не я слушал. Рицарят прочел в очите на прекрасната си дама слаб отглас от дъщерно чувство и прошепнал:

– Покорете се на Божията воля! Ако Той иска да призове майка ви при Себе Си, то без съмнение е заради нейното щастие… на онзи свят – добавил той още по-тихо. „А и заради вашето на този”, помислил си той. Защото дамата от Рюпелмонд била собственица на седем владения освен баронското имение край Хавър. Госпожицата се вслушала в гласа на живота, интересите на любовта говорели чрез устата на търсача на приключения, този млад негодник, който и на църква ходел единствено заради плячката – заради богати невести или звънки пари. Епископът благославял вълните, нареждайки им да се усмирят, тъй като не разполагал в отчаянието си с друго средство; той мечтаел за наложницата си, очакваща го с изискана вечеря; може би в този миг тя вземала вана, парфюмирала се, обличала се в кадифе, слагала огърлиците си и другите си скъпоценности. Далеч от мисълта за могъществото на светата Църква или да утеши християните, призовавайки ги да се поверят на Бога, развратният епископ смесвал светските си съжаления и думите на любов със светите слова от молитвеника. Светликът, озаряващ тези бледи лица, позволявал да се видят отделните изражения, когато изведнъж лодката била вдигната нависоко от една вълна, после запокитена в бездната, след което, подобно на крехък лист, играчка на есенните ветрове, тя се стоварила, готова да се разлети на парчета. Отчаяните вопли били последвани от зловеща тишина. Поведението на хората, намиращи се на носа на лодката, рязко се отличавало от това на богатите и знатните. Младата майка притискала своето дете към гърдите си всеки път, когато вълните заплашвали да погълнат крехкия плавателен съд; но тя вярвала в надеждата, вселила се в сърцето й чрез словата, изречени от чуждоземеца; всеки път, когато обръщала към него взора си, тя черпела от лицето му нова вяра, силната вяра на една слаба жена, вярата на майката. Уповавайки се на Божието слово, на словото на любовта, излъчващо се от този човек, наивното създание доверчиво очаквало сбъдването на обещаното почти без да изпитва страх. Прикован към борда на лодката, войникът съзерцавал безстрастния вид на този необикновен човек; той въздействал дори върху грубоватата и смугла фигура на войника, пробуждайки у него интелект и воля, незакърнели въпреки пасивния му и машинален начин на живот; в желанието си да се покаже спокоен и хладнокръвен, подражавайки на смелостта на това висше същество, той неволно се приобщавал към тайнствения източник на тази вътрешна сила. Сетне възхитата му прераснала в инстинктивно преклонение, в безгранична любов и вяра в този човек; както войниците изпадат в преклонение пред своя пълководец, когато той, бидейки на власт и увенчан с бляскави победи, шества с лаврите на гениалността.

Бедната старица простенала:

– Ох, аз, безсрамната грешница! Достатъчно ли страдах, за да изкупя греховете на младостта си? Защо, злощастнице, води разпътния живот на жена от Галия, пирува с Божията дан заедно с хората от Църквата и с парите на бедните заедно със събирачите на данъци и с бирниците? Ах, тежка е моята вина. О, Боже мой! Боже мой! Дай ми да доизкарам ада си на тази злочеста земя. – И още: – Пресвета Дево, Майко Божия, смили се над мене!

– Успокой се, майко, Господ Бог не е лихвар. Макар и да съм избил немалко хора, и добри и лоши, аз не се боя от Възкресението.

– Ох, господин войнико, блажени са тези прекрасни дами, бидейки в близост до епископа, до един свят човек – продължила старицата, – той ще им опрости греховете. Ох, да можех и аз да чуя от устата на някой свещеник: „Опрощават ти се греховете”, бих му повярвала!

Странникът се обърнал към нея и милосърдният му поглед я разтреперил.

– Имате ли вяра – казал той, – ще бъдете спасена.

– Бог да ви възнагради, добри ми господине – отвърнала тя. – Ако казвате истината, готова съм заради мен и заради вас да отида с боси нозе на поклонение пред светата Божия майка в Лорето.

Двамата селяни, баща и син, стояли смълчани, отстранени и покорни на Божията воля, като хора, свикнали да се подчиняват инстинктивно, като животни, движени от природата. Така на единия край били богатствата, горделивостта, науката, развратът, престъплението, цялото човешко общество, градено от изкуствата, философията, образованието, светът и неговите закони; от тази страна били също виковете, страхът, хиляди противоречиви чувства, пронизани от гнетящи съмнения и ужасяващи страхове. Редом с тях бил друг един човек, собственикът на лодката – силен мъж, непознаващ съмненията, фаталист, вярващ в собственото си провидение, който викал „Свети черпако!...“ вместо „Света Дево!...“, отправяйки предизвикателство към бурята и сражаващ се лице в лице с морето. А на другия край на лодката били слабите!… Майката, люлееща на гръдта си детето, усмихващо се на бурята; някога лъчезарната девойка, сега раздирана от ужасни угризения; покритият с белези войник, чието въздаяние за осакатения му живот и неуморната му преданост бил единствено къшеят хляб, измокрен със сълзи; при все това той се надсмивал над всичко и вървял безгрижно напред, радвайки се, ако може да удави славата си в халба с бира или да се изфука с подвизите си пред възхитени хлапета. Той с радост бил поверил на Бога грижата за своето бъдеще; и най-накрая, двамата селяни, хора на мъката и умората, въплъщение на изнурителния труд, от който живее светът. Тези простодушни създания нехаели за съкровищата на мисълта, готови да ги удавят във вярата, имайки толкова крепка вяра, която никога не са подлагали на обсъждане или анализ; съвестта на тези целомъдрени създания била чиста, а чувствата им – силни; ето защо угризенията, нещастието, любовта и трудът им помогнали да изострят, закалят, очистят и удесеторят волята си, а тъкмо тя единствена в човека напомня на онова, което учените наричат душа.

Когато лодката, направлявана от чудодейното умение на кормчията, почти достигнала Остенде и не повече от петдесетина стъпки я делели от брега, бурята пак я отблъснала назад в морето и тя внезапно се преобърнала. Тогава странникът с озареното лице рекъл на този малък свят на скръбта:

– Които имат вяра, ще се спасят; нека вървят след мене!

Човекът се изправил и с твърда стъпка закрачил по вълните. Младата майка взела детето си и също тръгнала след него по морето. Войникът скочил и на просторечивия си език извикал:

– Гръм да ме удари! Ще те последвам, по дяволите.

Сетне, без да се диви, закрачил по морската шир. Старата грешница, вярвайки в Божието всемогъщество, последвала мъжа и също завървяла по морето. Двамата селяни си рекли: „Щом като вървят по водата, защо и ние да не сторим същото?”. Те се втурнали след тях и закрачили по морето.

Тома жадувал да им подражава; но вярата му се заколебала, той много пъти пропадал в морето, но все се вдигал; и след третия опит закрачил по водата. Дръзкият кормчия, подобно на риба-прилепало, се вкопчил в дъска от лодката си. Скъперникът имал вяра и също се вдигнал; но той искал да отнесе златото си и златото му го завлякло на морското дъно.

Ученият, надсмял се над шарлатанина и повелите се по ума му глупци, от мига, в който непознатият призовал хората да вървят по морето, бил погълнат от океана. Девойката била повлечена в бездната от своя любовник. Епископът и старата дама също се отправили към дъното под тежестта на престъпленията си, а може би и заради неверието си и привързаността си към лъжливи изображения, лишени от благочестие и истинска религия.

Около вярното паство, твърдо стъпващо със сухи нозе по повърхността на бушуващите води, се разнасял ужасяващият вой на бурята. Огромни вълни се разбивали, сторвайки им път. Някаква невидима сила разсичала океана. През мъглата верните съзрели недалеч от брега пламъче, полюшващо се на прозореца на една рибарска хижа. Всеки, вървящ смело към светлинката, вярвал, че чува в грохота на морето своя съсед да вика: „Кураж!“. А всъщност, погълнати от опасността, никой не промълвявал нито дума.

И тъй, спътниците стигнали до морския бряг. Когато най-накрая се озовали край огнището в рибарската хижа, те напразно търсили своя озарен водач. В това време той, седнал на скалата, наблюдавал как ураганът изхвърля на брега кормчията, вкопчил се в дъската с такава сила, на каквато са способни само моряците в схватката си със смъртта. Тогава Човекът слязъл от скалата и вдигнал на ръце полумъртвия крушенец; а сетне, простирайки милосърдната си длан над главата му, промълвил:

– Нека този път да е така, ала пази се, даваш много лош пример!

Той взел моряка на раменете си и го отнесъл до рибарската хижа. Похлопал на вратата и помолил да пуснат клетника, след което Спасителят изчезнал. На това място моряците издигнали Манастира на Благодарението, където, както разказват, дълго се съхранявали отпечатъците от стъпките на Иисус Христос по пясъка. През 1793 г., когато французите нахлули в Белгия, монасите отнесли със себе си тази драгоценна реликва, свидетелство за последното пришествие на Христос на Земята.

Тъкмо там, уморен от живота, аз се озовах малко след революцията от 1830 г. Ако попитате за конкретната причина за моето отчаяние, ще ми е почти невъзможно да отговоря, дотолкова душата ми бе отпусната и инертна. Силите, задвижващи ума ми, бяха закърнели от повея на западния вятър. От небето лъхаше студ, а кафеникавите облаци, реещи се над главата ми, придаваха на природата зловещ облик. Безбрежността на морето, всичко това ми казваше: И да умреш днес, и да умреш утре, нали все някога ще умреш? И тогава… Блуждаех в размисли за съмнителното бъдеще и провалилите се надежди. Обзет от тези скръбни идеи, влязох машинално в църквата на манастира, чиито сиви кули ми се сториха като призраци сред морските мъгли. Гледах без ентусиазъм тази гора от колони, чиито кичести шапчици поддържаха леките аркади на елегантния лабиринт. Вървях безгрижно из страничните кораби на църквата, които се разгръщаха пред очите ми като самозадвижващи се портици. В колебливата светлина на есенния ден едва-едва различих скулптурната украса над сводовете и деликатните изваяния, очертаващи тъй чисто ъглите на изящните полусводове. Органът бе занемял. Единствено шумът от стъпките ми отприщваше силното ехо, скрито в сумрачните капели. Седнах до един от четирите стълба, които поддържаха купола, в близост до хора. Оттам можех да обозра цялото здание, което съзерцавах, без да влагам в това определена идея. Механичното отместване на очите ми позволяваше да обема импозантната плетеница от всички тези колони, огромните розети, чудодейно прикрепени като мрежи над широките порти или над главния портал, въздушните галерии, където малки колони отделяха вградените в арки витражи чрез детелини или други цветя, красиво и филигранно издялани от камък. В дъното на хора сияеше стъклен купол, сякаш изграден от специално подбрани скъпоценни камъни. Вдясно и вляво двата дълбоки странични кораба противопоставяха на боядисания в бяло свод тъмните си сенки, в чието лоно смътно се различаваха стволовете на стотината сиви колони. От усилието да огледам всички тези великолепни аркади, арабески, каменни гирлянди, спирали, тези сарацински фантазии, странно осветени и преливащи се едни в други, сетивата ми престанаха да възприемат. Озовах се сякаш на предела на илюзиите и на реалността, попаднал в капана на оптиката и почти зашеметен от множествеността на всички тези аспекти. Изведнъж тези изрязани камъни се скриха и аз ги виждах само през облак под формата на златен прах, като онзи, който се разсейва в дирите, оставени от някой слънчев лъч в стаята. В лоното на тази въздушна атмосфера, правеща всички форми неразличими, дантелата на каменните рози засия ненадейно. Всяко изваяние, всеки ъгъл на свод, дори най-малкият детайл се посребриха. Слънцето запали огньове във витражите, чиито богати цветове грейнаха. Колоните се раздвижиха, капителите им бавно се надигнаха. Тих тътен разглоби зданието, чиито фризове се разместиха с грациозна предпазливост. Множество масивни колони извършиха тежки стъпки, подобно на вдовстваща аристократка, която в края на бала приема да попълни от любезност кадрила. Няколко слаби и стърчащи колони прихнаха от смях и започнаха да скачат, окичени с короните си от детелини. Островръхите ъглови сводове се сблъскаха с дългите и тънки прозорци, наподобяващи средновековни дами, които носят гербовете на домовете си върху златотканите си рокли. Танцът на аркадите, увенчани с митри, и на елегантните кръстоносци силно напомняше на битките в някой турнир. Скоро всеки камък в църквата вибрираше, без да сменя мястото си. Органът проговори и аз долових божествената хармония, в която се смесиха ангелски гласове с неведома музика, съпроводена от глухия бас-баритон на камбаните, чийто звън известява, че двете огромни кули балансират върху квадратните си основи. Тази странна врява ми се стори най-естественото нещо в света и вече не бях склонен да се удивявам на нищо, след като бях видял и Шарл Х да властва на земята.

Ала лично аз възроптах срещу цялото това люлеене, предизвикало у мен нервно удоволствие, което трудно бих могъл да предам. И все пак, въпреки нервното пренапрежение, хорът на катедралата ми се стори тъй студен, все едно че зимата вечно царуваше там. Видях и множество жени, облечени в бяло, безмълвни и смълчани. От кадилниците се разнасяше благоуханен мирис, който проникна в душата ми и я възрадва. Свещите горяха. Аналоят, развеселен като псалт, пийнал повече вино, подскочи като китайска шапчица. Разбрах, че катедралата се върти около себе си с такава скорост, че всеки предмет просто изглежда да е на мястото си. Исполинският Христос, издигнат над олтара, ми се усмихваше с простодушно лукавство, което ме стресна, и спрях да го гледам; започнах да съзерцавам в далечината синкавата омара, обвиваща колоните, която им придаваше неописуема благодат. Множество очарователни женски фигури оживяха във фризовете. Дечицата, поддържащи големите колони, започнаха да пърхат с крила. Усетих се издигнат от божествена сила, която ме потопи в безкрайна радост, в кротък и мек екстаз. Бих дал, струва ми се, моя живот, за да продължи цялата тази фантасмагория, когато ненадейно креслив глас извика в ухото ми:

– Събуди се и ела с мен!

Някаква съсухрена жена ме хвана за ръката и от нея нахлу студенина, пагубна за нервите. Костите прозираха под сбръчканата кожа на бледата й почти зеленикава осанка. Тази дребничка и леденостудена старица носеше черна рокля, влачеща се след нея в прахта, а на шията си имаше нещо белезникаво, което не се осмелих да погледна. Вторачените й очи бяха вдигнати към небето, затова се виждаше само белотата на очните ябълки. Тя ме повлече из църквата, като по пътя се сипеше пепел от роклята й. Когато се движеше, костите й тракаха като на скелет. Докато вървяхме, чувах зад мен биенето на камбанка, чиито звуци, изпълнени с горест, отекваха в мозъка ми като звуците на хармоника.

– Трябва да се страда, трябва да се страда – повтаряше тя.

Излязохме от църквата и прекосихме най-калните улички на града; после влязохме в някакъв сумрачен дом, където тя ме въвлече, докато крещеше с глас, чийто тембър силно наподобяваше звука на счупена камбана:

– Брани се! Брани се!

Изкачихме се по изкорубено стълбище. Тя похлопа на някаква тъмна врата, откъдето изникна мълчалив мъж, подобен на хората от Инквизицията, който ни пусна да влезем. Озовахме се в стая, обзаведена с вехти и пробити килими, стари покривки, захабени муселини и позлатени медни съдове.

– Ето ги вечните богатства – рече тя.

Изтръпнах от ужас, разпознавайки ясно при светлината на една факла и две свещи, че тази жена би трябвало да е излязла от гробищата. Тя нямаше коси. Исках да побягна, но скелетоподобната й ръка сключи около мене железен кръг с остри върхове. При това нейно движение се разнесе вик, сякаш изтръгнал се от милиони гласове, викът „ура“ на мъртвите.

– Искам да те ощастливя завинаги – продължи тя. – Ти си мой син.

Бяхме седнали край огнище, чиято пепел бе отдавна изстинала. Дребната старица ме стисна толкова силно за ръката, че трябваше да остана на място. Гледах я втренчено, опитвайки се да отгатна историята на нейния живот, разглеждах дрипите, сред които бе седнала. Ала съществуваше ли тя? Това бе наистина загадка. Виждах добре, че тя някога би трябвало да е била млада и красива, истинска гръцка статуя с непорочно чело.

– Ах, ах! – възкликнах аз. – Сега те разпознах. Клетнице, защо ти трябваше да блудстваш с мъжете? Във времето на страстите ти натрупа богатство, забравяйки чистата и сияйна младост, възвишената отдаденост и невинните нрави, ти се отрече от първозданната власт на интелектуалното превъзходство в полза на властта на плътта. Захвърляйки простата ленена дреха, грубата постилка и подземията, озарени от божествената светлина, ти избра да грееш в диаманти, лукс и похот. Дръзка, горда, жадуваща всичко, получаваща всичко и помитаща всичко по пътя си като модна проститутка, която тича към удоволствието, ти бе кръвожадна като кралица, обезумяла под напора на желанията си. Не си ли спомняш, че си била глупава на моменти? А сетне отново чудно интелигентна, по примера на Изкуството, произлязло от вакханалията. Поетеса, художница, певица, обичаща бляскавите церемонии, ти може би закриляше изкуствата само от каприз, за да спиш под величавите им лаври? Един фантастичен и безгрижен ден ти, която би трябвало да бъдеш целомъдрена и скромна, подчини всичко под пантофката си, запращайки я по главите на повелители, разполагащи тук долу с власт, пари и талант! Унижавайки мъжа и изпитвайки радост да видиш докъде може да стигне човешката глупост, ти често караше твоите любовници да лазят на четири крака, да ти предоставят благата си, съкровищата си, дори жените си, ако въобще струваха нещо! Ти без мотив погълна милиони мъже, разпращайки ги като сапунени мехури на запад и на изток. Ти слезе от висините на мисълта, за да седнеш редом с кралете. Жено, вместо да успокоиш мъжете, ти ги тревожеше и терзаеше! Уверена, че можеш да получиш всичко от тях, ти искаше кръв! Можеше да се задоволиш само с малко брашно, предвид възпитанието си, да ядеш сладкиши и да добавяш вода във виното си. Своенравна във всичко, ти забраняваше понякога на съсипаните си любовници да ядат и те не ядяха. Защото в екстравагантността си искаше невъзможното: подобно на някоя куртизанка, разглезена от обожателите си, защо ти трябваше да стигаш до налудничавост в прищевките си, защо не изваждаше от заблуди хората, оправдаващи всичките ти грешки? Ами най-сетните ти страсти! Поиска да погълнеш целия свят в една последна прегръдка и светът, който дотогава ти принадлежеше, ти се изплъзна. Тогава след младежите в твоите нозе коленичиха старци, импотенти, които те направиха уродлива. И все пак неколцина мъже ти казваха: Ще погинеш безславно, защото си мамила, защото си загърбила обетите си като девойка. Вместо да бъдеш ангел пред лицето на мира, да сееш светлина и щастие по пътя си, ти се превърна в Месалина, обичаща цирка и разпътството, злоупотребяваща със своята власт. Вече не можеш да бъдеш непорочна, необходим ти е властелин. Дойде ти времето. Ти вече усещаш смъртта. Наследниците ти те смятат за богата, ще те убият, ала не ще получат нищо. Опитай се поне да хвърлиш дрипите си, които отдавна не са на мода, да станеш такава, каквато си била някога. Но не! Ти се самоубиваш! Не е ли това историята ти? – рекох й аз накрая. – Ти, грохнала старице, беззъба, студенокръвна и забравена, която минава, без да привлече нечий поглед. Защо още живееш? Какво правиш тук с роклята си на тъжителка, несъбуждаща ничие желание? Къде е богатството ти? Защо си го пропиляла? Къде са съкровищата ти? Какво добро си сторила?

След този въпрос дребната старица се надигна на костите си, отметна дрипите си, извиси се, просветна, усмихна се, напусна мъртвешкия си пашкул. Сетне като новородена пеперуда това индийско творение излитна от палмите си; видя ми се бяла и млада, облечена с ленена рокля. Златните й коси се стелеха по раменете й, очите й грееха, облак от светлина я бе обгърнал, а златен венец се издигаше над главата й; тя направи жест към пространството, размахвайки огнен меч:

– Виж и вярвай! – рече.

Внезапно видях в далечината хиляди катедрали, подобни на онази, която напуснах, но украсени с картини и фрески; разнасяше се пленителна музика. Около тези здания се тълпяха хиляди хора, пъплейки като мравки в мравуняка. Едни се бяха втурнали да спасяват книги и да копират ръкописи, други служеха на бедните, но почти всички учеха. От лоното на тези неизброими тълпи изникваха колосални статуи, издигнати от тях. Във фантастичната светлина, идваща от светило, голямо почти колкото слънцето, аз прочетох върху цокъла на тези статуи надписите: История. Науки. Литератури.

Светлината угасна и аз отново се озовах пред девойката, която пак надяваше студената си обвивка, смъртните дрипи и се състаряваше. Нейният слуга й донесе малко въглищен прах, за да обнови тя пепелта в грейката, тъй като времето бе много сурово; сетне той запали – на нея, в чиито дворци някога са греели хиляди свещи – малко кандило, за да може да чете молитвите си нощем.

– Вече не вярват!... – промълви тя.

Такава бе критичната ситуация, в която сварих най-красивата, най-истинската и най-плодотворната от всички сили.

– Събудете се, господине, ще затваряме вратите – ми рече някакъв дрезгав глас.

Извръщайки се, забелязах плашещата фигура на раздавача на светена вода, който ме дърпаше за ръкава. Катедралата бе потънала в мрак, подобно на човек, загърнат в палтото си.

– Да вярваш – казах си, – това е да живееш! Видях да отминава кортежа на Монархията, но сега трябва да защитим Църквата!

 

Париж, февруари 1831 г.

 

Превод от френски Тони Николов

 

[1] Марселин Деборд-Валмор (1786–1859) – най-голямата поетеса на френския романтизъм. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org