BG | RU

РАЗЛИЧНИТЕ КАНОНИЧНИ СВОЙСТВА ПРИ УПРАЖНЯВАНЕ НА ЮРИСДИКЦИЯ ОТ ВСЕЛЕНСКАТА КОНСТАНТИНОПОЛСКА ПАТРИАРШИЯ (II ЧАСТ)

2019-06-03 10:34:23, Архимандрит Григорий Папатомас

  

 

Продължение от бр. 137

  1. Свойства на „първия престол“ на православните поместни църкви
    • Свойството на местоблюстител на православните в Църквата на Запад

 

Откакто завършило формирането на патриаршеската система на Църквата (451 г.) в географски определената Европа, две (европейски) патриаршии са изиграли решаваща роля за евангелизацията на цяла Европа: Римската патриаршия и Константинополската патриаршия – двата първи патриаршески престола в каноничния ред на Църквата. Първата е просветила с Евангелието народите на Западна Европа, а втората – народите на Централна и Източна Европа. Следователно Европа на Запада представлява исторически църковна юрисдикция на Римската патриаршия и впоследствие една единна и уникална патриаршеска територия на цялото това географско пространство. И наистина, „гръцките коментатори Зонара и Валсамон казват, че 6-о правило [на Първия вселенски събор] утвърждава правата на Римския епископ като патриарх на целия Запад. [...] Виждаме, значи, че по протежението на целия Запад няма друг, освен един-единствен патриарх“[1]. Следователно не съществува друга юрисдикция освен една-единствена канонична църковна юрисдикция върху цялата територия на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия.

Следователно в този смисъл прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) не се отнася до Запада, т.е. до Западна Европа, въпреки съвременните интерпретации на някои православни богослови. Прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор за разрешаване на проблема с православната диаспора специално за Западна Европа представлява погрешно канонично приложение. Преди всичко това приложение противоречи на каноничния принцип на „първенството (старшинството) по чест“, тъй като, предлагайки прилагането на 28-о правило за териториалното пространство на Западна Европа, ние пренебрегваме институционално диахроничното и канонично съществуване на Римската патриаршия. При това такова едно прилагане пренебрегва не само настоящото (и бъдещото) й съществуване, но също така и историческото й битие, както и всички параметри или перспективи за църковно обединение и общение. От друга страна, това неправилно канонично тълкуване на споменатия канон представлява също така обвинение и предизвикателство спрямо историята, тъй като „варварските“ [„другоплеменните“] територии (страни) са се намирали извън Римската империя и следователно не са били подчинени под териториалната юрисдикция на Римския престол, т.е. на Западна Европа – факт, който се признава още по онова време. Следователно за каноничното Предание на Църквата Западна Европа представлява юрисдикционна територия на Римската патриаршия и не попада под онзи случай, който е предвиден и изследван в споменатия канон.

Вече е известно, че патриаршеските църкви – петте патриаршии (Римската патриаршия, от една страна, четирите други древни патриаршии – от друга страна, както и останалите десет съвременни автокефални църкви), все още остават – след прекратяването на общение през 1054 г. – в прекъснато общение (църковна акинонисия). Според каноничния принцип на „първенството по чест“ на автокефалните църкви и тъй като не съществува „православен Римски папа и патриарх“ за православните християни в Западна Европа, неговата юрисдицкия „се пренася“ („преминава“) върху следващата и съседна патриаршеска църква (патриаршия), съгласно с реда на църковните диптиси. С други думи, следващият по ред и съседен патриарх замества папата и патриарха на Рим в онова, което засяга само православните в това западноевропейско пространство, докато причината, или по-скоро проблемът с необщението (акинонисията), не се уреди окончателно – било по съборен, било по някакъв друг начин. Следващият по ред и при това съседен (граничещ) патриарх е Вселенският Константинополски патриарх.

Това е причината, поради която териториалната юрисдикция на Константинополския патриарх като местоблюстител (locum tenens) се простира канонично и семантично до краищата на Западна Европа. Става дума за наместническа юрисдикция, а не за юрисдикция на собствено патриаршеско право, каквато съществува по собствено право в пределите на неговата патриаршия. Следователно, като предстоятел, той остава местоблюстител и „наместник патриарх“ в Западна Европа като следствие от преноса на патриаршеска териториална юрисдикция от Римския патриарх върху Константинополския. Впоследствие би могло да се припомни тук, че не съществува друга освен една-единствена канонична юрисдикция на територията на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия, упражнявана временно чрез наместничество от Константинополския патриарх. Следователно цялото говорене, което господства в православното църковно пространство за множество църковни юрисдикции, за „съ-съществуващи“ (многообразни и мултиетнически) канонични (sic) и „паралелни или последователни“ юрисдикции на териториите на Запад, не е оправдано от каноничното Предание на Църквата поради тяхната съ-териториалност.[2] Същото важи и при прилагането на 28-о правило на Четвъртия вселенски събор, което не се отнася до православните в Западна Европа. То има приложение и може да бъде разглеждано с оглед на други континенти – Америка, Океания или Азия, но очевидно не – в нашата епоха – за територията на Обединена Европа.

Като следствие на всичко казано дотук, патриаршеската юрисдикция на Константинополската патриаршия, която се упражнява канонично в Източна и Централна Европа (извън каноничните граници на автокефалните църкви в това европейско пространство), се простира също така и в Западна Европа – канонична историческа юрисдикция на папата и патриарха на Рим – включвайки православните в лоното на „европейската диаспора“, която се намира вътре в границите на Патриаршеската църква на Запада. Фактът, че Вселенският патриарх там е местоблюстител (locum tenens), представлява допълнителна причина, поради която Екзархът – представител, а не наместник – на Вселенската патриаршия в диаспората (бил той митрополит или архиепископ) е Председател на православните епископски съвещания във всяка европейска страна (в Европа и другаде по света). Това е вече общоприето, съществува и функционира в съборната практика и живот на поместните църкви.

  • Придобиване на вселенска (ἀνὰ τὴν Οἰκουμένην) „апелация“

Апелацията (ἔκκλητο), т.е. възможността за прибягване на един епископ към първия в каноничния ред епископ, а следователно за Православната църква – към Вселенския патриарх, е предложена за приложение от Сардикийския поместен събор (343 г.), който не е направил нищо друго, освен да дефинира и да предложи една по-стара практика. Правила 3-то, 4-то и 5-о на този събор се занимават с апелацията на Римския епископ. Характерът на тази канонична компетенция има своите богословски основания и се обяснява с факта, че Римският епископ е primus (първи), бидейки поначало епископ на един значим за Църквата град, който се намира на Запад, и следователно първи патриарх на патриаршеската система на Пентархията, тъй като Патриаршеската църква на Рим е първата в реда на поместните църкви. Следователно апелацията е учредена съборно по силата на каноните на Сардикийския събор и е приложена впоследствие в различни канонични системи на Църквата (митрополитска и патриаршеска система, автокефална система и пр.). След Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) и през цялото първо хилядолетие апелацията се е отнасяла – според каноничния ред – до папата и патриарха на Рим, без, разбира се, да забравяме смисъла на патриаршеската апелация, която определят правила 9-о и 17-о на същия вселенски събор и предвиждат същата канонична процедура.

Възниква обаче въпросът за апелацията след прекъсването на общение, което настъпило през 1054 г. Като следствие от гореказаното и поради същите причини, апелацията се завръща по принципа на пренос [на юрисдикция] към следващия [в реда на диптисите] патриаршески престол. Става дума за решаващата роля, поради която прибягването до апелация преминава към Константинополския патриарх, т.е. на извънтериториалното и извъндиоцезното упражняване на правото на апелация (въззивна жалба).[3] Трябва при това да се подчертае, че след падането на Константинопол (1453 г.), това право е било допълнително подсилено от Етнархията.[4] Има се предвид ситуацията, при която Вселенският патриарх поради чисто конюнктурни причини в периода на османското владичество се е превърнал в представителен избран носител на християнското население пред османските власти. При това представителите на Източните патриаршии придвижвали своите казуси пред султана чрез Константинополския патриарх, който е бил техен представител пред Високата порта. В този смисъл каноничното свойство на упражняване на апелация от Вселенския патриарх не е част от неговите първоначални свойства. Причината за придобиването му може един ден, след възстановяването на общението, да отпадне. Но след 1054 г., след преноса на това църковно право върху него, той го упражнява канонично в лоното на Православната църква.[5]

  1. Свойства, които произтичат от възхода на Обединена Европа (от 1993 г.)
  • Свойството му на избран носител (представител) на Православната църква в Европейския съюз

Формирането на Обединена Европа, което все още се намира в процес на развитие, носи в себе си различни видове последствия за Православната църква, но най-вече географски и юрисдикционни последствия. След основаването си през 1957 г. от шест европейски страни като държави членове на Обединената европейска общност (Белгия, Федерална Република Германия, Франция, Италия, Люксембург, Нидерландия) и разширяването й на четири етапа: първо разширение (1973 г.) с Обединеното кралство, Дания и Ирландия; второ разширение (1981 г.) с Гърция; трето разширение (1986 г.) с Испания и Португалия; четвърто разширение (1995 г.) с Австрия, Финландия и Швеция, през 1963 г. Вселенската патриаршия създаде патриаршески екзархии (митрополии) в държавите, членки на Обединена Европа. Така тя се превръща ipso facto в първата (Protoecclesia) Православна европейска църква. В този момент съществуват седем поместни православни църкви в пространството на Обединена Европа: Вселенската патриаршия (1963) [която включва също така автономните църкви на Финландия (1995) и Естония (2004)], Гръцката църква (1981), Кипърската църква (2004), Полската църква (2004) и Църквата на Чехия и Словакия (2004), с перспективата да се включат други две – Румънската църква (2007) и Българската църква (2007).[6]

Този води до непосредствени последствия за Православната църква. Такова следствие е свойството на Вселенската патриаршия като избран носител в отношенията с Обединена Европа. Става дума също така за свойство, което й дава правото да бъде „Европейска църква“ в Обединена Европа. Някой би си задал въпроса защо се случва това. Сигурно е, че Константинополската архиепископия, както я определихме в началото на настоящия текст, не е географска част от Европейския съюз, тъй като Турция – страната, в която се намира нейната катедра – в този момент не е държава, член на Европа. Но като има за отправен пункт своята канонична патриаршеска юрисдикция като Вселенска патриаршия, това нейно свойство на патриаршия оправдава правото й на (съ)участие и присъствието й в общото европейско пространство. С други думи, не става дума за Константинополската архиепископия, която не е географска част от Европейския съюз, а за Вселенската Константинополска патриаршия, която е част от него, както и за териториалната й юрисдикция, която тя упражнява по каноничен начин в европейската територия.

Що се отнася до аспектите на патриаршеското свойство във връзка с европейското (общностно) единство, преди да се говори конкретно за упражняването на въпросното право, първо би трябвало тези аспекти да бъдат дефинирани. От една страна, автономните църкви на Финландия и на Естония, митрополиите в Додеканезите, полуавтономната Църква на Крит, митрополиите в новите земи (Епир, Македония, Тракия и островите в Архипелага) и в Централна Европа (в рамките на четирите морета), както и монашеската държава Света гора, показват и разкриват „непосредствената канонична юрисдикция“ на тази патриаршия, която продължава да бъде реална, решаваща и ненакърнена. Друг един аспект, от друга страна, засяга въпроса за упражняването на патриаршеската юрисдикция върху православните в Западна Европа (митрополиите-екзархии в Европа) – юрисдикция (на наместничество), която остава също така непосредствена и която произтича от каноничния пренос на права на Римската върху Константинополската църква и от наместничеството на последната, и по такъв начин тази юрисдикция очевидно остава „временна“ и „ситуативна“. Поради своя характер тази юрисдикция не претендира да стане трайна и постоянна (вследствие от управление, окончателно установяване и вероятно, поглъщане [на юрисдикционната територия]) или да се превърне в институционална (срв. енкатаспората[7] като антитеза на диаспората), тъй като нито една патриаршеска юрисдикция – на петте първородни (древни) патриаршии – не може да бъде абсорбирана и да премине в небитие поради каквато и да било форма на намеса на някоя друга патриаршеска юрисдикция (пълно канонично изключване на каквато и да е външна съ-териториалност).

Следователно присъствието на Вселенската патриаршия в Обединена Европа се характеризира с двойно значение – то е колкото географско, толкова и юрисдикционно. Опитът да се отрече юрисдикцията на Вселенската патриаршия върху православните в Западна Европа, какъвто опит се наблюдава най-вече през втората половина на XX век от страна на националните църковни юрисдикции, не намира никакво канонично основание в Преданието на Църквата и представлява неканонично положение, което накърнява православното единство. При това новата европейска перспектива потвърждава задължението на Вселенската патриаршия за откриването на една единна структура под формата на събор на всички православни във формиращата се Обединена Европа – в рамките на уважаване на каноничните начала, форми и структури и със съгласието, участието, но и разбирането на всички поместни православни църкви.

Също така, в същата перспектива и в перспективата на казаното досега, Вселенската патриаршия остава официалният избран носител (interlocuteur) за Православната църква в Обединена Европа. Бидейки първа в реда на поместните православни църкви, Патриаршията изразява чрез своето „провиденциално“ служение общата воля на патриаршеските и автокефалните църкви по общите въпроси. Тази обща воля се изразява в постоянния стремеж към всеправославно единство, основано върху съборността. (Когато даден епископ поменава по време на божествената Литургия името на Вселенския патриарх, той не го прави с цел да поменава „своята висша църковна власт“, тъй като той не е такава власт. Но прави това, за да покаже и да отбележи еклесиологичната си връзка със Събора на дадената поместна църква, на която принадлежи като неин член и чийто първи (предстоятел) е патриархът, съхранявайки така църковното общение, но и единството).

Този исторически и обичаен каноничен факт вече е възприет законодателно от някои държави, членки на Европейския съюз, като Гърция[8], Белгия[9] и Австрия[10]. Германия изразява признанието си чрез съществуването на представителство в повечето Länder – компетентната държавна служба действа по начин и форма, процедурно фиксирани от „обичая“. В други държави, макар че Вселенската патриаршия няма законодателно признание от държавните правителства като официален избран носител (представител) на Православната църква, споменатата обичайна и историческа практика, както и неотдавна придобитото качество на Вселенската патриаршия като избран носител за Европейския съюз, е почитано от всички. От друга страна, на общоевропейско равнище, официалното посрещане на най-високо равнище на Вселенския патриарх Вартоломей в Брюксел (май 1994 г.) от Jacques Delors, председател на Европейската комисия – а малко по-късно от неговия приемник Jacques Senter (ноември 1994 г.), и в Страсбург (април 1994 г.) в резултат от поканата на Égon Klepsch, председател на Европейския парламент, ясно показва, че Вселенският патриарх е приет като представителен избран носител (interlocuteur) за Православната църква в широкото и единно геополитическо пространство на Обединена Европа.

В заключение, в Обединена Европа на бъдещето провиденциалното служение на Вселенската патриаршия – плод на мястото, което заема сред поместните църкви и на „предюрисдикционното й право“ – представлява част от нейната изначална църковна отговорност. Това провиденциално служение не означава упражняване на някаква хегемония в лоното на Православната църква, а единствено каноничното право да приема и да предприема инициативи, да координира дейностите на православните поместни църкви и да гарантира тяхното единство.

  1. Концептуално допълнение

Четирите църковни статута на църковна компетентност, които упражнява Вселенската патриаршия в Гърция, могат да бъдат дадени като пример в историята – за настоящето и за бъдещето – както по отношение на проблемите с православната диаспора по света, така и за геоцърковните промени, които възникват в Обединена Европа – днес и утре (едно начало, родено през 1993 г.).

Чрез тези два параметъра, които произтичат от упражняването на патриаршеска юрисдикция, може да се открои ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква, което изследваме в настоящата тематична част от статията. Двата аспекта, които бяха предложени, осветляват търсеното откъм практическата страна и откъм съборното направление, което диахронично осветлява тази практика в лоното на Православната църква. Два аспекта, две пространства – православната диаспора и Обединена Европа – които отразяват всички възникнали проблеми в православното църковно тяло, могат същевременно да разкрият и решаващата обединителна роля, която Вселенската патриаршия е призвана да играе в тази биполярна съвременна реалност, както и как тази роля може да се осъществи в институционалното общение на поместните църкви.

Можем, разбира се, да разграничим на европейско равнище под юрисдикцията на Вселенския престол най-вече епископиите (митрополиите) в Турция, в Додеканезите и в православната „европейска диаспора“, а също така полуавтономния статут на Крит, автономния статут на Финландия и Естония. В лоното на Обединена Европа се намират четири автокефални църкви – на Кипър, Гърция, Полша и Чехия и Словакия.[11] Техният статут е ясен в църковно отношение, стабилен в съборно отношение и от канонично гледище е точно определен топогеографски. „Останалото“ от единната европейска църковна територия представлява териториална юрисдикция на Вселенската патриаршия, като взема предвид, разбира се, всички различни случаи, които изграждат единната геоцърковна структура на Патриаршията. За да конкретизираме това „останало“, ще трябва накратко да припомним общоевропейското диоцезно деление, което съществува на Европейския континент.

Както и по-рано беше споменато в друга последователност и по друг начин, патриаршеската църковна юрисдикция на Вселенската патриаршия се разделя на две категории: на „непосредствена канонична юрисдикция“ и на „опосредствана канонична юрисдикция“.

А.

Непосредствена канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европа

  1. Автономна църква във Финландия
  2. Автономна църква в Естония
  3. Полуавтономна църква в Крит
  4. Митрополии в Додеканезите
  5. Епархии в Централна Европа
  6. Епархии в Западна Европа (Римска патриаршия)
  7. Монашеска държава Света гора

Б.

Опосредствана канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европа

  1. Митрополии в „новите земи“ [=Северна Гърция]

В първия случай от гледна точка на териториална площ и географски мащаб непосредствената канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия, която се простира в европейското (общностно) пространство и се подразделя по посочения по-горе начин, представлява 87,1 % от площта на Обединена (Общностна) Европа, на Европейския съюз, чийто териториален остатък (12,9 %) съответства на юрисдикционното владение на автокефалните църкви на Кипър, Гърция, Полша и Чехия и Словакия. По този повод ще трябва навярно да се посочи тук, че някои православни богослови поставят като ценностен критерий за каноничния ред на църквите броя на вярващите и на енориите, а не географското им определение. Става дума за известния мит в подобни случаи – мита за малките и големите. За Църквата каноничен критерий е територията, както и юрисдикционната област, т.е. кому принадлежи в съборно и канонично отношение, а не критерият на аритметичната област от вярващи/енории (критерий на мнозинството), който е чужд на етоса и структурата на Църквата.

Втората категория – на „опосредстваната канонична юрисдикция“ – засяга каноничен въпрос, който очевидно стои открит. Става дума за въпроса с митрополиите в „новите земи“ в новата перспектива на Обединена Европа. Но каква е причината? Става дума за „двойно“ канонично подчинение на тези митрополии (Епир, Македония, Тракия и островите в Архипелага) – тема, която днес за пръв път се поставя сериозно след придобиването на нов статут на „двойно“ подчинение през 1928 г. По-конкретно, фактът на европейското обединение, единението на Обединена Европа, откроява съ-съществуването на две самостоятелни автокефални църкви – патриаршеската Константинополска църква и Автокефалната църква на Гърция, върху едната и единна (политически) територия, „на които църкви се подчиняват“ митрополиите в „новите земи“. Спрямо Вселенската патриаршия са в духовно и канонично подчинение (както de facto, така изначално и de jure canonico), а спрямо Автокефалната църква на Гърция са подчинени административно поради геополитически обстоятелства и промени чрез двустранен номоканоничен акт, но „попечителски“ и „временно“, съгласно с двустранния текст на патриаршеския Акт, т.е. „за даден срок“, съгласно тълкувателното канонично предание.

С други думи, митрополиите в „новите земи“ в континенталната и островна част на Северна Гърция са „предоставени“ от Вселенската Константинополска патриаршия на Автокефалната църква на Гърция чрез Патриаршеския и Съборен акт от 1928 г., но главното и духовно тяхно подчинение на Вселенската патриаршия е заявено ad hoc, а също така е гарантирано канонично (Патриаршески и Съборен акт от 1928 г.) и законодателно (Конституция на Гърция от 1975 г., чл. 3, § 1, в основните конституционни разпоредби). Единственото, което остава да бъде уредено в новата европейска перспектива е административният статут на тези митрополии. Актът от 1928 г. дава възможност според преценката на Вселенската патриаршия тя да ги включи отново в непосредствената и пълна своя юрисдикция чрез взаимен акт – двустранен или едностранен, съгласно със същите канонични норми. Накрая всички митрополии на Вселенския престол (в Крит, Додеканезите и в Централна и Западна Европа) са поставени занапред в същия геоцърковен ред, включващ и митрополиите в новите земи. (В този случай и по отношение на териториалното съотношение на църквите, ако бъдат извадени юрисдикционно и „новите земи“ от Гръцката църква, тогава количеството на нейното териториално църковно представителство (на Автокефалната църква на Гърция) в Обединена Европа възлиза на ок. 1,6 %, докато останалите проценти – с изключение на териториите на другите автокефални европейски църкви – остава канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европейския съюз).

Следователно в църковно, административно и юрисдикционно отношение днес Гърция представлява – и това трябва да бъде взето предвид и от Европейския съюз – изобразената по-долу картина, при което тя включва два (А + Б) църковни статута:

ГЪРЦИЯ

А. Гръцка църква

Под Гръцка църква не се има предвид само автокефалната Църква, а тя включва: а) Автокефалната църква на Гърция (1850) и б) митрополиите в „новите земи“ (1928) по следния начин:

  1. Автокефална църква на Гърция (1850–1882):
  • Стара Гърция (1850) – Йонийски острови (1866) – Тесалия (1882)
  1. Митрополии в „новите земи“ (1928)
  • Епир – Македония – Тракия – острови в Архипелага

Б. Вселенска Константинополска патриаршия

  • Полуавтономна църква в Крит
  • Крит (9 митрополии)
  1. Митрополии в Додеканезите
  • Додеканези (5 митрополии)
  1. Монашеската държава Света гора
  • Полуостровът на Света гора

Лесно е да се увери човек, че съществуват пет различни статута, но при това всички те са канонично и пространствено в единство и общение – в Гърция на настоящето и в Обединена Европа на бъдещето. По същия повод трябва да се подчертае и фактът, че съвместното съществуване на пет различни църковни устройства никога не е предизвиквало някакъв каноничен или литургичен проблем въпреки тяхното външно различие и вътрешна хетерономия.

Също така по отношение на номоканоничното устройство на другите територии, подчинени на (непосредствената) църковна юрисдицкия на Вселенската Константинополска патриаршия, те представляват различни категории и се намират в по-долу изброените географски области, които представляват и равнища на проява на обединяващата роля, която Вселенският патриарх е призван да изпълнява в лоното на Православната църква:

ВСЕЛЕНСКА КОНСТАНТИНОПОЛСКА ПАТРИАРШИЯ

  • Турция
  1. Константинополска архиепископия
  2. Халкидонска митрополия
  • Имброска и Тенедоска митрополия
  1. Митрополия на Принцовите острови
  2. Деркийска митрополия
  • Гърция/Европа
  1. Полуавтономна църква на Крит (9 митрополии)
  2. Митрополии в Додеканезите (5)
  • Митрополии в „новите земи“ (36)
  1. Монашеска държава Света гора
  • Европа
  1. Автономна църква във Финландия (3)
  2. Автономна църква в Естония (3)
  • Митрополии-екзархии в Централна и Западна Европа (9)
  • Америка
  1. Американска архиепископия и десет епископии (11)
  2. Митрополии в Северна и Южна Америка (извън САЩ) (3)
  • Азия
  1. Хонконгска митрополия (1)
  • Океания
  1. Австралийска архиепископия (1)
  2. Новозеландска митрополия (1)

 

ОБОБЩЕНИЕ

От каноничните свойства, които характеризират поместната Константинополска църква и които изложихме в настоящия текст, става ясно упражняването на патриаршеска юрисдикция в Европа и по света, но и ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква. От това, с което се занимавахме, изложихме и анализирахме досега, се вижда, че патриаршеската юрисдикция действа и се проявява на различни равнища, които, за да станат практически по-конкретни, могат да бъдат дефинирани:

Категории на упражняване на патриаршеска юрисдикция

а) Упражняване на (канонична) юрисдикция в нейните патриаршески граници;

б) Упражняване на канонична юрисдикция в нейните предюрисдикционни територии, когато е премахната без съгласие или е отнета целенасочено автокефалията на някоя поместна (национална) църква;

в) Упражняване на канонична юрисдикция извън границите на другите патриаршески и автокефални църкви, т.е. в надграничните територии, и

г) Упражняване на канонична юрисдикция за православните в границите на Римската патриаршия поради местоблюстителство.

В заключение за функционирането на институцията на местната Църква през първите три християнски века, както и за функционирането на митрополитската система (Първи вселенски събор в Никея – 325 г.) и на автокефалната система (Трети вселенски събор в Ефес – 431 г.), Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.) се е насочил съзнателно към формирането на нови геоцърковни структури, които по-рано не са съществували под тази форма – структурата на патриаршиите. (Били са необходими около пет века, за да може Църквата по съборен път да изгради съборна църковна организация в тогавашния познат свят.) Това историческо събитие в лоното на Църквата определя както реда в общението на поместните църкви, които са възникнали съборно и под нова форма по споменатия начин, но също така и трайната тенденция на проява на съборността – включително в „най-висшето“ управление на Църквата, именно поради това, че „управлението в Църквата се извършва съборно“.[12] Пет патриаршески църкви и една автокефална църква (на Кипър) потвърдили перспективата, към която са гледали каноничните трудове по онова време. Този път на еклисиологичен напредък и канонично развитие, осъществени от вселенските събори, не представлява нищо друго, освен огромен богословски труд и синтез, който се отразява, или по-точно, се дължи на учението, дълбочината и живота на (съборните) отци и църковни писатели.

Освен това епископската юрисдикция на Константинополския патриарх като такава е ограничена по отношение на териториалното си разположение в територията на Константинопол в Европейска Турция (и в атонската територия, която е гръцка/европейска). Но патриаршеската му юрисдикция, разпростряна из цялата европейска територия, се оправдава от една причина, свързана не с епископското, а с патриаршеското й свойство – канонично (Централна и Източна Европа) и по наместничество (заместителство) (Западна Европа). Това патриаршеско свойство е предоставено на Църквата от вселенските събори и е възприето същевременно от международните договори след ограниченията, наложени от неотурците върху Константинополския патриарх, който вече престанал да бъде Етнарх на православните християни (Лозански договор – 1923 г.).[13] Той няма да действа вече, освен само в рамките на своето църковно (патриаршеско) служение, точно както и по-рано, т.е. преди Етнархията, в продължение точно на едно хилядолетие през ромейския период (451–1453 г.). (Тук трябва да се припомни фактът, че през XVII, XVIII и XIX век, т.е. когато Вселенската патриаршия е била под османско управление, нейната патриаршеска юрисдикция се е простирала също и над православни страни, които не са били подчинение на Високата порта.[14]) Вследствие на това става дума за юрисдикция, която е длъжна и призвана да бъде упражнявана, каквато е и нейната изключителна църковна мисия, при пълна свобода в каноничната перспектива на своето предназначение.

Тук също така Вселенската Константинополска патриаршия извършва „провиденциално служение“, придобито и признато през вековете от всички други поместни църкви – както патриаршески, така и автокефални. Това служение се извършва не само поради каноничното място на primus inter pares („първи между равни“) в реда на Православната църква – „първенство на служението“[15] и „първенство на честта“, което никога не е било „първенство на властта“[16] – но също така и поради предюрисдикционното й право сред съвременните автокефални църкви. От Адриатическо до Каспийско море и от Средиземно море до Балтика, първоначалната юрисдикционна територия на Константинополската патриаршия е била по-широка от днешната й територия в същите географски дължини и ширини. Тази пространствено-географска предпоставка представлява основата, върху която стъпва понятието „предюрисдикционна територия“ на Патриаршията. Следователно в своята изключителната област тя действа като орган за координация, единство и осъществяване на общата воля на целостта на православните поместни църкви. И това поради една-единствена причина: нейната мисия в широкото поле на всеправославното служение.

В заключение, Вселенската патриаршия съществува в Обединена (Общностна) Европа, бидейки поместна църква – „Европейска църква“ в Континента на общото съгласие; след това – поради своето патриаршеско свойство – тя е „заместващ патриарх“ de jure canonico за православната „европейска диаспора“. Иначе казано и за да стане още по-ясно, Вселенската патриаршия упражнява в канонично отношение три юрисдикции според различните случаи:

Упражняване на юрисдикция от Вселенската патриаршия

  1. Традиционна патриаршеска юрисдикция (Константинополска патриаршия);
  2. Надгранична канонична юрисдикция (мисионерска юрисдикция – „диаспора“);
  3. Юрисдикция на местоблюстителство (заместване) (Римска патриаршия)

Като първи патриарх той остава „избран носител“ на представителство на Православната църква пред гражданско-управленските и изпълнителни органи на Европейския съюз поради своята юрисдикция на първенство и чест, която произтича от първенството (старшинството) по чест и от реда на църковните диптиси.

Впоследствие, ако трябва да се изследва някой казус, свързан със споменатите юрисдикционни разграничения, трябва винаги да се вземат предвид тези предпоставки в конкретните случаи. Ако не се вземат предвид, тогава възниква опасността да се подходи към тях погрешно и да бъдат изследвани външно, по начин, който е неканоничен и много пъти е антиканоничен, в резултат на което да бъдат възприети произволни хрумвания, произхождащи от изцяло погрешно тълкуване. Близкото минало може да покаже множество подобни несполуки и безредия в каноничното Предание на Православната църква. Една област, в която проличава ролята на Вселенската патриаршия за единството на Църквата, е и ролята му – бидейки гарант на единството – да свидетелства за каноничността точно в момент, в който се срещат външни – умишлени и неумишлени – канонични пропуски и отклонения.

 

Превод от гръцки език: Александър Смочевски

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

  1. Гръкоезична

ΑΚΑΝΘΟΠΟΥΛΟΥ Προδ. Ἰ., Κώδικας Ἱερῶν Κανόνων καὶ Ἐκκλησιαστικῶν Νόμων, Солун, изд. Ἀφοὶ Κυριακίδη, 21995, 1143 с.

ΑΚΑΝΘΟΠΟΥΛΟΥ Προδ. Ἰ., Παράρτημα τοῦ Κώδικα Ἱερῶν Κανόνων καὶ Ἐκκλησιαστικῶν Νόμων, Солун, изд. Ἀφοὶ Κυριακίδη, 1995, 172 с.

ΑΚΑΝΘΟΠΟΥΛΟΥ Προδ. Ἰ., Οἱ θεσμοὶ τῆς «αὐτονομίας» καὶ τοῦ «αὐτοκεφάλου» τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν σύμφωνα μὲ τὸ θετικὸ δίκαιο τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου κατὰ τὴν διάρκεια τοῦ 19ου καὶ 20ου αἰώνα, Солун, изд. Π. Πουρνάρας (серия: Βιβλιοθήκη Κανονικοῦ καὶ Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου, бр. 5), 1988, 397 с.

ΑΛΙΒΙΖΑΤΟΥ Ἀμ., Οἰ Ἱεροὶ Κανόνες καὶ οἱ ἐκκλησιαστικοὶ νόμοι, Атина, изд. Ἀποστολικὴ Διακονία (серия Βιβλιοθήκη τῆς Ἀποστολικῆς Διακονίας, ἀρ. 19), 21949, 750 с.

ΑΡΜΕΝΟΠΟΥΛΟΥ Κ., Οἱ Ἱεροὶ καὶ Θεῖοι Κανόνες κατ’ ἐπιτομήν (Epitome divinorum sacrorumque canonum), PG, t. 150, ст. 45А – 168С.

ΖΗΖΙΟΥΛΑ Ἰω. Δ., «Ὁ συνοδικὸς θεσμός: Ἱστορικά, ἐκκλησιολογικὰ καὶ κανονικὰ προβλήματα». – Τιμητικὸν ἀφιέρομα εἰς τὸν Μητροπολίτην Κίτρους Βαρνάβαν, Атина, 1980, с. 161 – 190.

JOANNOU P.-P., Discipline générale antique (ive-ixe siècles). Les Canons des Conciles œcuméniques (IIe-IXe siècles) ; Les Canons des Synodes Particuliers ; Les Canons des Pères Grecs (Lettres canoniques), критично издание на гръцкия текст, латинска версия на текста и френски превод, [Pontificia Commissione per la Redazione del Codifice di Diritto Canonico Orientale], Fonti fascicolo ix, 4 тома, Grottaferrata (Rwvmh), Tipografia Italo-Orientale “S. Nilo”, 1962-1964 (триезично).

JUSTER Al., «Τὸ Οἰκουμενικὸ Πατριαρχεῖο Κωνσταντινουπόλεως, ἡ Ἑλλάδα καὶ ἡ Τουρκία», сп. «Σύναξη», т. 35 (1990), с. 85 – 94.

KARTASCHOFF A., «Τὸ τοῦ ἐκκλήτου δικαίωμα τῶν Οἰκουμενικῶν Πατριαρχῶν ἐν τῇ πράξει», сп. «Ὀρθοδοξία», т. 23 (1948), с. 279 – 293.

ΚΑΡΥΚΟΠΟΥΛΟΥ Χρυσ., Τὸ διεθνές καθεστὼς τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχίου, Атина, изд. Γρηγόρη, 1979, 125 с.

ΚΟΝΙΔΑΡΗ Ἰ. Μ. – ΤΡΨΩΪΑΝΟΣ Σπ. Ν., Ἐκκλησιαστικὴ νομοθεσία (Κείμενα καὶ σχόλια), Атина, изд. Ἀντ. Ν. Σάκκουλας, 1984, 998 с.

CORPUS JURIS CIVILIS, Codex Justinianus (превод от латински: Παντ. ΤΣΙΤΣΕΚΛΗΣ), т. I [кн. 1 – 5] & т. II [кн. 6 – 12], Атина, изд. Γ. Δ. Φέξη, 1911 & 1912, 792 & 667 с.

ΜΕΝΕΒΙΣΟΓΛΟΥ Παύλου, Μητροπολίτου Σουηδίας, Ἱστορικὴ εἰσαγωγὴ εἰς τοὺς κανόνας τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας, Стокхолм, св. Митрополия на Швеция и цяла Скандинавия, 1990, 653 с.

ΟΙΚΟΥΜΕΝΙΚΟΥ (ΤΟ) ΠΑΤΡΙΑΡΧΕΙΟ, Η ΜΕΓΑΛΗ ΤΟΥ ΧΡΙΣΤΟΥ ΕΚΚΛΗΣΙΑ, Атина – Шамбези, изд. Ε. Τζαφέρη Α.Ε., 1989, 366 с.

ΠΑΠΑΝΔΡΕΟΥ Δαμασκηνοῦ, Μητροπολίτου Ἑλβετίας, «Τὸ Οἰκουμενικὸ Πατριαρχεῖο στοὺς νεώτερους χρόνους», ΟΙΚΟΥΜΕΝΙΚΟΥ (ΤΟ) ΠΑΤΡΙΑΡΧΕΙΟ, Η ΜΕΓΑΛΗ ΤΟΥ ΧΡΙΣΤΟΥ ΕΚΚΛΗΣΙΑ, Атина – Шамбези, изд. Ε. Τζαφέρη Α.Ε., 1989, с. 293 – 339.

ΠΗΔΑΛΙΟΝ τῆς νοητῆς νηὸς τῆς Μίας, Ἁγίας, Καθολικῆς καὶ Ἀποστολικῆς τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησίας, ἤτοι ἅπαντες οἱ Ἱεροὶ καὶ θεῖοι Κανόνες, ἑρμηνευόμενοι (ὑπὸ) Ἀγαπίου ἱερομονάχου [(Λεονάρδου) Ἀσημάκη)] καὶ Νικοδήμου μοναχοῦ, [Лайпциг, 11800], Атина, изд. Ἀστήρ - Ἀλ. & Ε. Παπαδημητρίου, 111993, 789 с.

ΠΟΥΛΗ, Γ. Α., Νομοθετικὰ Κείμενα Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου, Σχόλια – Βιβλιογραφία, Солун, изд. Ἀντ. Ν. Σάκκουλας, 31999, 758 с.

ΡΑΛΛΗ Γ. – ΠΟΤΛΗ Μ., Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, τῶν τε ἁγίων καὶ πανευφήμων Ἀποστόλων καὶ τῶν Ἱερῶν Οἰκουμενικῶν καὶ Τοπικῶν Συνόδων καὶ τῶν κατὰ μέρος ἁγίων Πατέρων. 6 тома, Атина, 11852 – 1859 (фототипно издание, Атина, изд. Γρηγόρη, 21992).

ΡΟΥΣΣΟΥ Ε., Λεξιλόγιον Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου, т. 1, Βυζαντινὸν Δίκαιον, Атина, 1948, 488 с.; т. 2, Λατινικὸν Δίκαιον, Атина, 1949, 223 с. (триезично).

ΣΤΑΥΡΙΔΟΥ Β., «Τὰ πρεσβεῖα τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχίου ἐν σχέσει πρὸς τὰ ἄλλα ἀνατολικὰ Πατριαρχεῖα», сп. «Θεολογία», т. 42 (1971), с. 314 – 328.

ΣΥΝΟΔΙΚΑ, Κείμενα δημοσιευόμενα ἀπὸ τὴν Γραμματεία γιὰ τὴν προετοιμασία τῆς Ἁγίας καὶ Μείζονος Συνόδου τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας, 6 тома, Шамбези – Женева, изд. Православен център на Вселенската патриаршия, 1978 – 1982 (двуезично).

ΤΖΩΡΤΖΑΤΟΥ Βαρν. Δ., Οἰ βασικοὶ θεσμοὶ διοικήσεως τῶν Ὀρθοδόξων Πατριαρχείων μετὰ ἱστορικῶν ἀνασκοπήσεων, Солун, изд. ΕΜΣ – ΙΜΧΑ, 1972, 433 с.

ΦΕΙΔΑ Βλ. Ἰω., Ἱεροὶ Κανόνες καὶ καταστατικὴ νομοθεσία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἐλλάδος, Атина, изд. Σ. Ἀθανασόπουλος –Σ. Παπαδάμης & ΣΙΑ Ε. Ε., 1997, 749 с.

ΦΕΙΔΑ Βλ. Ἰω., Ὁ θεσμὸς τῆς Πενταρχίας τῶν Πατριαρχῶν, т. 1, Προϋποθέσεις διαμορφώσεως τοῦ θεσμοῦ (ἀπ’ άρχῆς μέχρι τὸ 451); т. 2, Ἱστορικοκανονικὰ προβλήματα περὶ τὴν λειτουργίαν τοῦ θεσμοῦ (451 – 553), Атина, 1977, 350 и 275 с.

ΦΕΙΔΑ Βλ. Ἰω., «Τὸ αὐτοκέφαλον καὶ τὸ αὐτόνομον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ», сп. «Νέα Σιών», т. 71 (1979), с. 9 – 32.

ΧΡΙΣΤΟΦΙΛΟΠΟΥΛΟΥ Ἀν. Π., «Τὸ Ἑλληνικὸ Ὀρθόδοξο Ἐκκλησιαστικὸ Δίκαιο [библиография за годините 1954 – 1983], сп. «Θεολογία», т. 28, № 1 – 3 (1957), с. 134 – 156, 293 – 299 & 457 – 468; т. 29, № 1 – 2 (1958), с. 125 – 135 & 312 – 322; т. 30, № 2 – 3 (1959), с. 313 – 323 & 503 – 512; т. 31, № 2 – 3 (1960), с 334 – 343 & 444 – 453; т. 33, № 1 – 2 (1962), с. 144 – 155 & 302 – 314; т. 34, № 1 – 2 (1963), с. 152 – 162 & 297 – 307; т. 35, № 2 – 3 (1964), с. 319 – 330 & 469 – 480; с. 36, № 3 – 4 (1965), с. 482 – 492 & 651 – 663; т. 38, № 3 – 4 (1967), с. 487 – 500 & 646 – 660; т. 40, № 1 – 4 (1969), с. 507 – 533; т. 42, № 1 – 4 (1971), с. 618 – 649; т. 44, № 3 – 4 (1973), с. 727 – 768; т. 46, № 3 (1975), с. 626 – 661; т. 48, № 4 (1977), с. 948 – 977; т. 50, № 4 (1979), с. 1011 – 1047; т. 52, № 4 (1981), с. 861 –894; т. 54, № 4 (1983), с. 884 – 920.

 

ΙΙ. Чуждоезична

 

Acta Conciliorum Œcumenicorum (aco), Issu atque mandato Societatis Sciantiarium Argentorantensis, hrsg. v. Eduardus Schwartz, 4 t. in 16 vol., Berlin, New York, ed. de Gruyter, 1959 – 1984.

Conciliorum Œcumenicorum Decreta, Bologna, Istituto per le scienze reli­gione, 31973, xxiv-1135 – 169* p.

Mansi J. D., Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, 31 tomes, Florence et Venise, 1759 – 1798 ; reproduction et suite par J.-B. Martin et L. Petit, 53 tomes en 55 volumes, Paris, éd. Welter, 1901 – 1927.

Chitescu N., “The Difference between the Horos and the Canon and its Importance for the Reception of the Synod of Chalcedon”, in The Greek Orthodox Theological Review, t. 16, nos 1 – 2 (1971), p. 108 – 132.

Erickson J. H., “The Orthodox Canonical Tradition”, in St Vladimir’s Theological Quarterly, t. 27, n° 3 (1983), p. 155 – 167.

HÉfÉlÉ C. J.-Leclercq H., Histoire des Conciles, d’après les documents originaux. Nouvelle traduction française corrigée et augmentée par H. Leclercq, Paris, Letouzey et Ané, 1ère éd. 1907 sqq ; nouvelle édition Hildesheim-New York, Georg Olms (Verlag), 1973, 11 tomes en 22 volumes.

Jean (Mgr) de Saint-Denis, “L’organisation de l’Église [le 34e canon aposto­lique]”, in Présence Orthodoxe, nos 9-10 (1970), p. 79 – 85.

Juster Al., “Le Patriarcat œcuménique de Constantinople, la Grèce et la Turquie”, in S. Vaner (sous la direction de), Le différend gréco-turc, Paris, éd. L’Harmattan-Centre National des Lettres, 1988, [284] p. 47 – 56.

Justinien, patriarche de Roumanie, “Valabilitatea actualâ a canonului 28 al Sinodului IV Ecumenic de la Calcedon”, in Ortodoxia, nos 2 – 3 (1951), p. 173 – 187.

Kovalevsky E., “Analyse du 34e canon apostolique”, in Messager de l’Exarchat du Patriarche russe en Europe occidentale, nos 2-3 (1950), p. 67-75.

Lanne D. E., “Églises locales et patriarcats à l’époque des grands Conciles”, in Irénikon, t. 34, n° 3 (1961), p. 292 – 321.

Lanne Em., “Le canon 34 des apôtres et son interprétation dans la tradition latine”, in Irénikon, t. lxxi, nos 2-3 (1998), p. 212 – 233.

L’Huillier P., “Ecclesiology in the Canons of the First Nicene Council”, in St Vladimir’s Theological Quarterly, t. 27, n° 2 (1983), p. 119 – 131.

L’Huillier P., “The Development of the Concept of an Ecumenical Council (4th-8th Centuries)”, in The Greek Orthodox Theological Review, t. 36, nos 3 – 4 (1991), p. 243 – 262.

L’Huillier P., The Church of the Ancient Councils. The Disciplinary Work of the First Four Ecumenical Councils, Crestwood-New York, St Vla­dimir’s Seminary Press, 1996, 340 p.

MÉlia É., “La Pentarchie”, in Istina, t. 32, n° 4 (1987), p. 341 – 360.

Meyendorff J., “One Bishop in One City, Canon 8, First Ecumenical Council”, in St Vladimir’s Seminary Quarterly, t. 5, nos 1 – 2 (1961), p. 54 – 62.

Meyendorff J., “Contemporary Problems of Orthodox Canon Law”, in The Greek Orthodox Theological Review, t. 17, n° 1 (1972), p. 41 – 50.

Monachino Vinc., Il canone 28 di Calcedonia. Genesi storica, Roma, L. U. Japadre-L’Aquila, 1979, 127 p.

Patsavos L. J., “The Canonical Tradition of the Orthodox Church”, in A Companion to the Greek Orthodox Church, New York, Greek Ortho­dox Archdiocese (ed. by F. Litsas), 1984, p. 137 – 147.

Schwartz Ed., Die Kanonessammlung des Johannes Scholastikos, München, Bayerischen Akademie der Wissenschaften, 1933, 6 p.

Souarn R., “Le canon 28e de Chalcédoine”, in Échos d’Orient, t. I (1897 –1898), p. 19-22 et 55 – 88.

Van der Wal N.-Lokin J. H. A., Historiæ juris græco-romani delineatio. Les sources du droit byzantin de 300 à 1453, Groningen, Egbert Forsten, 1985, 139 p.

Wuyts A., Le 28 canon de Chalcédoine et le fondement du Primat romain, Rome, Orientalia Christiana, 1951.

 

 

 

 

[1] C. J. HÉFÉLÉ-H. LECLERCQ, Historie des Conciles, d’aprés les documents originaux. Nouvelle traduction française corrigée et augmentée par H. Leclercq, Hildesheim-New York 1973, t. I, vol. 1, liv. II, chap. II (§ 399), с. 1198 и бел. под линия 3. Срв. Γ. ΡΑΛΛΗ-Μ. ΠΟΤΛΗ, Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, τῶν τε ἁγίων καὶ πανευφήμων Ἀποστόλων καὶ τῶν Ἱερῶν Οἰκουμενικῶν καὶ Τοπικῶν Συνόδων καὶ τῶν κατὰ μέρος ἁγίων Πατέρων. T. 2, Атина, 1852, с. 129 и 131.

[2] Съ-териториалност [Συνεδαφικότητα]. Съществуването на две или повече църкви на едно и също място, териториално съ-съществуване на църкви. Явлението възниква тогава, когато две автокефални църкви упражняват антиканонично надтериториална юрисдикция на една трета църковна територия, на територия извън техните граници. Следователно злоупотребата с автокефалията е довела до съ-териториалността, чието непосредствено последствие е църковната множествена юрисдикция с църковни взаимозастъпвания. Това е изразено в определението „смесване на църкви“ (вж. 2 правило на Втория вселенски събор) и унищожаване на Христовата църква на даденото място. Първото антиканонично отклонение на надтериториалната дейност на автокефалните църкви води непосредствено и до второто отклонение, също така антиканонично – множествената юрисдикционна съ-териториалност. Тя от своя страна предизвиква явление, което днес се определя като църковна „диаспора“ – навсякъде по земята и в лоното на всички вероизповедни християнски църкви. Това явление води до антиканонична верига от антиеклесиологични събития с главно отклонение църковното взаимозастъпване на множество църкви на едно и също място.

[3] Власиос ФИДАС, Ставропигиално право и право на апелация на Вселенската патриаршия“, „Ἐπίσκεψις“, т. 24, бр. 497 (10/1993), с. 17 – 24.

„Ставропигиалното право е една от най-важните области на каноничното право. Известно е, че всички манастири трябвало и трябва да бъдат ставропигиални [Σταυροπηγιακά – при основаването на манастира се полага кръст, „σταυρὸν πήξαιτο“ – вж. Юстиниан, Новела 67, I година 538; този обичай е засвидетелстван за пръв път при св. Антоний Велики, Ἀποφθέγματα Πατέρων, PG, t. 65, 88 – б. пр.] и да действат под духовното ръководство на своя епископ, но когато собственият епископ на един ставропигиален манастир не е тъждествен с поместния епископ, тогава възникват сериозни канонични казуси, които все още не са интерпретирани в теорията на каноничното право. Имам предвид институцията на патриаршеските ставропигии и особено на ставропигиите на Вселенската патриаршия, които са учредени извън границите на нейната постоянна юрисдикция. […] Следователно формирането на институцията на патриаршеските ставропигии е неразделно свързано с развитието на църковното управление, по-специално с правото на ръкоположение и съд над епископите. В действителност църковната управленска юрисдикция се изразява чрез правото за ръкоположение и съд над епископите, а се проявява чрез каноничното поменаване на местния патриарх (В. Й. Фидас, Институцията на Пентархията на патриаршиите, т. I – II, Атина, 1969 – 1970). […] Връзката между изключителното ставропигиално право на Вселенската патриаршия в нейната канонично гарантирана юрисдикция да приема апелация и от другите патриаршески престоли, както това е изразено в параграф 10 от Трета глава на „Епанагогата“, представлява опосредствано, но във всички случаи последователно канонично обосноваване на правото на Константинополския патриарх да основава ставропигии и в другите патриаршески престоли на Изток. Това право не са имали другите източни патриарси, тъй като не са имали обосновано канонично право да приемат апелация и от другите патриаршески престоли. Това превръщане на частни установления в общи принципи на каноничното предание се основава винаги на автентичното тълкуване „на стария неписан църковен обичай, който владее вместо каноните от незапомнени времена“ и обяснява своите корени в каноничното съзнание на Църквата. [...] Правото на апелация и ставропигиалното право на Вселенския патриарх в границите на другите патриаршески престоли на Изток се определят взаимно в православното канонично съзнание като автентичен израз на най-дълбоката връзка, от една страна, между правото на ръкоположение и на съд над епископите във връзка със ставропигиалното право на патриарсите в границите на тяхната патриаршеска юрисдикция, а от друга страна, от надграничното упражняване на правото на апелация също така във връзка с надграничното право на основаване на ставропигии в юрисдикциите на другите патриаршески престоли“ (Вл. Фидас).

[4] Етнархия – система на отношения между османската държава и Константинополската патриаршия, установена чрез редица привилегии, предоставени от страна на султан Мехмед Завоевателя и на следващите султани на Константинополския патриарх, който, възприемайки определени функции на политическо представителство, се превръща в millet başi (=народоначалник, етнарх). Според османците в събирателното понятие Rūm-millet (ромейски етнос) влизали всички християни в империята, независимо от своите етнически различия. За пръв път системата на Етнархията е поставена на преоценка в средата на XIX век като следствие от реформите в Османската империя в резултат на неуспешните войни, засилването на влиянието на великите сили в нейните вътрешни дела и влиянието на либералнодемократичните и националистически идеологии. Ν. Π. Ἐλευθεριάδου, Τὰ προνόμια τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου ὑπὸ ἱστορικὴν, θρησκευτικὴν, πολιτικὴν καὶ νομικὴν ἔποψιν κρινόμενα καὶ καταὐτὰ πολιτικὴ καὶ νομικὴ καὶ θρησκευτικὴ κατάστασις τῶν ἐν Τουρκίᾳ Χριστιανῶν. Смирна, 1909, с. 133 сл. – б. пр.

[5] Днес можем да разграничим три равнища на упражняване на апелация от Вселенския патриарх: 1) патриаршеска апелация – като патриарх на Константинополската патриаршия (пр. 19 и 20 на Картагенския поместен събор; пр. 9 и 17 на Четвъртия вселенски събор); 2) патриаршеска апелация, която произтича от предюрисдикционното право – като патриарх на църква майка, съгласно с предюрисдикционното му право (вж. пр. 19 и 20 на Картагенския събор и пр. 9 и 17 на Четвъртия вселенски събор), което е постановено de facto и de jure canonico от XVI век насетне. Това право засяга епископите от всички автокефално-патриаршески (древни патриаршии) и автокефални църкви, които са възникнали през последните четири века (1589/1593 – 1998) върху каноничната територия, която попада под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. 3) висша и последна апелация – като първи (primus) патриарх (поради пренос на право след прекъсването на общение с Римската църква) във Вселенската православна църква (срв. пр. 2, 3 и 4 на Сардикийския събор).

В този смисъл Автокефалната църква на Гърция представлява характерен пример. В нейния Устав от 1977 г. (№ 590/1977), чл. 40, § 2, е казано: „2. Правото на апелация към Вселенския патриарх срещу окончателни съдебни решения, налагащи наказанието аргос, детрониране или низвержение, което се съдържа в т. 6 на Патриаршеския и синоден акт от 04.09.1928 г. за митрополитите от „новите земи“ [=Северна Гърция], имат и митрополитите на Автокефалната църква на Гърция […]“ (курсивът е наш). В този случай не става дума за последната (най-висша) апелация (пр. 3, 4 и 5 на Сардикийския събор), нито за патриаршеска апелация (пр. 9 и 17 на Четвъртия вселенски събор), тъй като Църквата на (Южна) Гърция е автокефална, а става дума за апелация, която се основава на предюрисдикционното право на Вселенската патриаршия върху (Южна) Гърция като нейна църква майка. В противен случай апелацията би била упражнявана без канонично основание.

[6] Настоящият текст е писан преди приемането на Румъния и България за членове на Европейския съюз. Б. пр.

[7] Енкатаспора [Ἐγκατασπορά]. Изработеният от нас каноничен неологизъм и канонично понятие енкатаспора (ἐν-κατά-σπορά) изразява перспектива, която е противоположна на диаспората (δια-σπορά), тъй като означава опита или резултата от засаждането и установяването на народ, който се намира в диаспора (т.е. извън своята родина), който народ вече се е установил и е готов да се развива активно, самостоятелно и постоянно. [Ако диаспората се превежда като разсéяние, бихме могли да преведем енкатаспората като насéяние, посéяние. Б. пр.]

[8] Конституция на Гърция, чл. 3, §§ 1 и 3, и 105, §§ 1, 3 и 4.

[9] Закон от 29.03.1985 г. (обнародван на 17.04.1985 г.; Държавен вестник, бр. 91/11.05.1985 г.) на белгийската държава.

[10] Федерален закон 229/23.06.1967 г. (Държавен вестник, бр. 54/14.07.1967).

[11] В близко бъдеще и църквите на Румъния и България (2007).

[12] Задарски епископ Никодим Милаш.

[13] Хр. КАРАКОПУЛОС, Международният статут на Вселенската патриаршия. Атина, 1979, с. 57.

[14] Срв. Th. H. PAPADOPOULOS, “Geographical jurisdiction and hierarchy Ecumenical Patriarchate (section III)“, [Studies and Documents, Relating to] The History of the Greek Church and people under Turkish dominantion, Brussels, Bibliotheca Græca, 1952, с. 86-122; N. M. VAPORIS, “Some aspects of the civil jurisdiction of the Patriarchate of the Constantinople during the Ottoman period“, The Greek Orthodox Theological Review, t. XII, бр. 2 (1966 – 1967), с. 154-160.

[15] ВАРТОЛОМЕЙ, митр. Филаделфийски (понастоящем Вселенски патриарх), „Вселенската патриаршия и нейната роля в християнския свят (интервю), Ἐπίσκεψις, бр. 334 (15.04.1985), с. 11.

[16] Срв. ΠΗΔΑΛΙΟΝ, Атина, 111993, с. 157-158.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org