BG | RU

СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДИННА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА В УКРАЙНА Е НЕВЪЗМОЖНО БЕЗ УЧАСТИЕТО НА УПЦ – МП

2018-12-20 13:55:46, Разговор с Николай Митрохин

  

Николай Митрохин (род. 1974 г.) е руски историк, социолог и публицист, научен сътрудник в Центъра за източноевропейски изследвания в Бремен и изследовател на Руската православна църква. Автор е на монографиите Руската православна църква: съвременно състояние и актуални проблеми (М., 2003 г.), Икономиката на Руската православна църква (2001 г.), Православното образование в Русия (2003 г.) и др., както и на множество статии и изследвания, публикувани в периодични специализирани издания.

Интервюто за списание Християнство и култура е дадено в средата на месец ноември.

 

Създаването на единна православна църква в Украйна е невъзможно без участието на УПЦ МП

 Разговор с Николай Митрохин

 Ще се оправдаят ли прогнозите на някои анализатори, че една голяма част от клира и миряните на Украинската православна църква към Московската патриаршия (УПЦ МП) е готова да премине към новата структура, на която Константинополската патриаршия ще предостави автокефалия?

Моите изследвания от тази година, в това число и на терен, в такива региони като Киев, Киевска, Виницка и Одеска области не потвърждават подобна прогноза. Въпреки нееднократно изказваните очаквания, че една трета от УПЦ – МП ще се присъедини към „Украинската православна поместна църква“, още на етапа на нейното формиране през последните месеци се наблюдава рязък спад, а не ръст на малцината, изразили подобно желание. Засега това са не повече от 6 епископи, от които нито един не е потвърдил своето окончателно решение за участие на обединителния събор, и около 30 свещеници, от които не повече от 17 са подписали последните декларации. Всичко това при положение, че УПЦ – МП има приблизително 90 епископи и 10 500 свещеници.

Напротив, през юни – октомври 2018 г. в различни епархии в централната и в южната част на страната се проведоха допитвания и събрания, посветени на този въпрос. Те еднозначно показаха, че в повечето епархии огромната част от духовенството (над 95 %) подкрепят курса на митрополит Онуфрий. Дори в епархиите, където архиереите подкрепиха идеята за автокефалия (Виницка и Черкаска), привържениците на оставането на УПЦ в състава на Руската православна църква остават абсолютно мнозинство – над 75 %. След създаването на единна поместна църква при най-благоприятни условия УПЦ – МП може да загуби по мои изчисления до 500–600 свещеници, преди всичко в такива региони като Волинска, Киевска, Черкаска, Житомирска и Сумска области, но това отговаря на 5–6 % от общия брой. Това не са онези 50–70 % от духовенството на УПЦ – МП, които според прогнозите на привържениците на обединението се очакваше да се присъединят на финалната права на този процес.

Какви са интересите на Ватикана в създалата се ситуация? За какво е знак липсата на публични изявления? Основателни ли са твърденията, че е възможно част от настоящите гръко-католически общности да преминат към новата автокефална структура?

Ватиканът прилича на мъдрец, който седи на брега на реката и чака покрай него да премине трупът на врага му. На практика сегашният скандал сред православните и дискредитацията на понятието „каноничност“ е в интерес на Ватикана, който заема неутрално положение в конфликта. И той отлично разбира, че следващата логична крачка на украинските власти по създаването на единна украинска поместна църква, т.е. осъществяването на идеята на украинските етнонационалисти – това е обръщането към Ватикана. Защото без неговата санкция Украинската гръко-католическа църква (УГКЦ) няма да влезе в новото обединение. Затова е твърде възможно някой следващ украински президент да конструира новата национална църква от двата компонента: този, който вероятно сега ще възникне в резултат на усилията на Константинопол и Порошенко, и заемащата засега неутрална позиция УГКЦ под управлението на Ватикана. Още повече че според социологическите проучвания в Украйна Римският папа е значително по-популярен от Константинополския патриарх. И това има своята историческа логика. Бившите „униатски“ региони, в които днес се намира базата на „Украинската православна поместна църква“ (т.е. преди всичко Галиция и частично Волин), по този начин след 100–300 години ще се върнат под управлението на Ватикана в съюз или в състава на УГКЦ.

Коя е основната грешка на патриарх Кирил? Има ли той в момента печеливш ход?

Изначално грешките му са две. Първо, той е руски имперски етнонационалист, който използва всеки удобен случай (според него), за да развива разсъжденията си, че руснаците и украинците всъщност са един народ. И второ, той беше лично ангажиран с процеса по анексирането на Крим. Четири години след като започнаха сериозните проблеми на УПЦ, той продължава да не разбира в какво сгреши и постоянно да повтаря старите си тези за „братските народи“.

Печеливш ход за него би могло да принесе покаяние пред украинския народ, но той е органично неспособен на това, а дори изведнъж да стори нещо подобно, едва ли ще му повярват. Трябва все пак да се признае, че като цяло РПЦ се въздържа от активно участие в анексията и войната в Донбас, което запазва шансовете за други форми на взаимодействие на Църквата с украинското общество и политическата класа. Обръщенията към Украйна биха могли да дойдат от колективните органи на РПЦ – Синода, Архиерейския и Поместния събор. Ако изведнъж Кирил се оттегли, това би произвело голям ефект.

Какво ще се случи с концепцията за „Руския свят“ след появата на автокефална църква в Украйна?

Тя ще се укрепи, защото в Украйна още по-отчетливо ще се очертае разликата между „украинския“ свят (в това число и религиозен) и „руския“, като по-универсалистки и реално надетнически.

В една ваша статия анализирате като грешка пасивното публично поведение на митроп. Онуфрий и неговата дистанцираност от бурните политически процеси в Украйна. Въпреки всичко той остава един от най-авторитетните православни духовници в Украйна и се ползва с голямо доверие сред въцърковения народ. Възможно ли е успешното провеждане на обединителния събор без негово лично ангажиране по един или друг начин? Очаквате ли промяна в поведението му?

Не мисля, че създаването на истински единна православна църква в Украйна е възможно без участието на УПЦ – МП и на митрополит Онуфрий. Друг е въпросът, че до този момент той не вижда никакво основание да участва на този събор. Вероятно, понеже добре улавя настроенията вътре в УПЦ – МП, където мнозинството от духовниците са крайно скептични към възможността за обединяване с „разколниците“ и предпочитат да останат част от РПЦ, а не да бъдат играчка в ръцете на украинските политици. Затова и не очаквам рязка промяна в поведението му, евентуално той би могъл да „изтъргува“ нещо много важно за УПЦ – МП от властите в страната и от религиозните конкуренти.

Критиците на автокефалията настояват, че тя узаконява една твърде политизирана общност с разколнически дух. Доколко това е вярно и как може да се излекува една твърде политизирана църковна общност?

Моята гледна точка е, че всяка една религиозна общност освен проповядващата тероризъм или занимаващата се с очевидно криминална дейност има право на съществуване. Ето защо, ако автокефалията просто предоставяше легален от гледна точка на православния свят статус на голяма религиозна група – на обединените Украинска православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ КП) и Украинската автокефална православна църква (УАПЦ) – нямаше да има голяма драма, макар че това също щеше да доведе до сериозен конфликт между Истанбул и Москва. Само че въпросът има два значително по-сериозни аспекта.

От една страна, Константинопол отмени юрисдикцията на Москва над тази територия, с което взриви предишната система на договорености между православните църкви за съблюдаване на незрими граници и определи себе си за единствен притежател на правото да решава къде минават тези граници. Позоваванията на „историческото право“ тук не работят, както не работят в подобен времеви интервал и по отношение на държавните граници. Та от XVII в. до наши дни са се случили какви ли не прекроявания на граници. Нима Вилнюс или Варшава, в качеството си на преки наследници на Великото Литовско княжество, могат да решават в наши дни какви граници да има Украйна и трябва ли изобщо да съществува?

От друга страна, важна е ролята на украинските власти, които се опитват да превърнат случващото се в политически проект и да вкарат в него УПЦ – МП против волята й – превръщайки всичко в история с твърди сериозни и потенциално взривоопасни последствия. Преди всичко от гледна точка на масовото нарушаване на правата на човека и свободата на вероизповеданията. Несъмнено  за никакво „лекуване на разкола“ тук и дума не може да става. Дори и сега УПЦ – МП да се съгласи на автокефалия, поне една трета от енориите й ще останат в съюз с РПЦ. А това са точно толкова енории, колкото реално в момента имат „автокефалистите“ от УПЦ – КП и УАПЦ, взети заедно. Така че разколът сред православните в Украйна би се съхранил.

Считам, че най-добрият лечител е времето и след години (може би 15) УПЦ – МП ще узрее да се обърне с молба за автокефалия към РПЦ, когато всички тези, които причиниха разкола и конфликта в началото на 90-те години на миналия век, ще са напуснали нашия свят. Но този процес беше изкуствено прекъснат от сегашния конфликт. Сега помирението и създаването на реална общонационална църква вероятно ще бъдат отложени още по-далече във времето.

Какви основни качества ще трябва да притежава бъдещият глава на автокефалната православна църква в Украйна? Ярка личност или компромисен кандидат ще се търси за новата катедра?

Това е невъзможно да се разчете в момента, тъй като участниците в обединителния процес не успяват да се договорят почти за нищо помежду си, а самото обединение се провежда в режим на „спецоперация“.

 

Очаквате ли Вселенската патриаршия да предостави томос на Македонската църква. Ако това не се случи в обозримо бъдеще какви изводи биха могли да се направят за мотивите и поведението на Фенер?

Аз не съм специалист по православие на Балканите и затова не мога нищо да ви отговоря на първия въпрос.

Но ако говорим за мотивите на Фенер в Украйна, то те изглеждат очевидни. Първо, могат да бъдат подозирани в получаването на големи субсидии от Киев, за да поставят началото на този процес в рамките на втората президентска кампания на Порошенко. Втори мотив – отмъщение за опита на Москва да провали Вселенския събор. И трети, най-важен – по всичко личи, че те искат под някаква форма да установят контрол над цялото украинско православие и още сега, на етапа на провеждане на обединителен събор, да поставят под свой контрол около 4000 реални енории. Това е съществено повече, отколкото Вселенската патриаршия има сега. А ако все пак се осъществи проектът с поглъщането на по-голямата част от УПЦ – МП под натиска на държавата, тогава те биха могли да очакват трикратно увеличаване на своя мащаб и умножаване на доходите. Това е твърде висок залог.

Някои анализатори смятат, че с настоящата си политика Вселенският патриарх подкрепя процеса на „църковна деколонизация“ в православния свят. Докато според други днешните действия ще доведат до „изпускане на духа от бутилката“ и искания за нови автокефалии. Дали интензивното роене на поместни църкви напоследък не противоречи на вселенския характер на православието? Признак за какво е тази тенденция?

Според мен зад процеса на деколонизация е стоял процесът на създаване на нови, модернизирани империи. По отношение на РПЦ Фенер действа дори не като модернизирана православна империя, а като една много „стара“, поглъщаща всичко, което е останало „безпризорно“. Там пък, където „залъкът“ е твърде голям, както това се случва с Църквите, създадени върху отломките на Османската империя, той играе ролята на модернизирана империя – предоставя свобода за сметка на признаването му за имперски център и носител на особени пълномощия и права. В това число на правомощия на „върховен съдия“, който във всеки момент може да преразглежда статуса на една или друга територия, както това се случи в Украйна, където предоставените на Москва права „изведнъж“ бяха отменени 300 години по-късно. Това е много рискована игра в съвременните условия, особено в ситуацията на ограничените реални, а не виртуални ресурси на Фенер.

„Вселенскостта“, от друга страна, може да бъде разглеждана по различни начини. Вселенскост като разпространяването на православието по цялото земно кълбо от Антарктида до Арктика? Това се случва и дори процъфтява. През последните 100 години православието се появи в много страни и географски региони, в които преди не е присъствало. Появата на нови православни църкви в известен смисъл също е част от този процес. Или вселенскост в смисъл на поддържането на единен „православен свят“? От времето на Средновековието съществуват група православни църкви, които постоянно се намират в сложни, нерядко конфронтационни отношения една с друга.

Признаване-непризнаване, споменаване-неспоменаване – това е постоянна част от църковно-политическите и църковно-дипломатическите процеси. В това отношение сегашният конфликт на Константинопол с Москва не е нещо ново, въпреки че в настоящия исторически период представлява значимо събитие.

 

 




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org