BG | RU

СИНОДАЛНОТО РЕШЕНИЕ ОТ 1686 г. ЗА КИЕВСКАТА МИТРОПОЛИЯ

2018-12-20 13:52:17, Вера Г. Ченцова

  

Вера Г. Ченцова е старши научен сътрудник в Института по световна история на Руската академия на науките и асоцииран член на  UMR 8167 „Изток и Средиземноморие/Византийски свят“, Париж. Автор е на множество публикации по история на Византия, Източната църква и отношенията на Русия с християнския Изток през XVI–XVIII в.

 

СИНОДАЛНОТО РЕШЕНИЕ ОТ 1686 г. ЗА КИЕВСКАТА МИТРОПОЛИЯ[1]

Вера Г. Ченцова

 

  1. Издания на документите

В последно време историята на подчинението през 1686 г. на Киевската митрополия, която е била епархия на Константинополската църква, на Московския патриарх привлича все по-голямо внимание.[2] Въпросът за законността на присъединяването, както и за това на кой патриарх, Константинополския или московския, принадлежат правата да се разпорежда с тази епархия, занимава не само изследователите, но и църковните кръгове, и политиците, и широката общественост. За съжаление този интерес досега не спомага за по-нататъшното проучване и за публикуването на самите документи, хвърлящи светлина върху това събитие, така че почти всички появяващи се работи се основават главно на онази част от документите, която е издадена през 1872 г. със силите на Временната комисия по анализа на древните актове – Киевската археографическа комисия – в един от томовете на „Архива на Югозападна Русия”. Именно от това издание, подготвено преди повече от 140 години и снабдено с прекрасната за онова време уводна статия на С. А. Терновски [Терновский], използват историците на Църквата, въпреки че то представлява само фрагменти на съществуващите оригинални дела на архива на Посолския приказ, публикувани по един от ръкописите в сборника с копия на документите, съставен по времето на патриарх Адриан (1690–1700 год.) и известен под названието „Икона” [Терновский, с. V–XI; Белоброва]. Самите документи пък, отнасящи се до преговорите за Киевската митрополия, които се провеждат през 1685–1686 г. по време на пътуванията в Османската империя на гърка Зафир (известен според руските документи като Софир, Зофир или Захарий Иванов) и помощник дяка Никита Алексеев, намиращи се в различни фондове на Руския държавен архив на древните актове, и до ден днешен остават неиздадени.

Само едно от запазилите се оригинални гръцки патриаршески писма, донесени в Москва от Никита Алексеев заедно с приетите синодални решения от 1686 г. за Киевската митрополия – писмото на вселенския патриарх Дионисий IV Муселим (1671–1673, 1676–1679, 1682–1684, 1686–1687, 1693–1694 г.) до царете Йоан (1682–1696 г.) и Петър Алексеевичи (1682–1725 г.) – е било публикувано в „Собрании государственных грамот и договоров” още по-рано – през 1826 г.[3] Другите писма на Дионисий от московските архивни фондове за времето на няколкото патриаршества, които, както и многобройните документи на руски език, отнасящи се до пристигането на неговите писмоприносители в Москва, може би биха позволили по-добре да бъдат разбрани причините за предаването от страна на патриарха на правата за ръкополагане на митрополитите на намиращата се в негова юрисдикция територия, както и да се проучат църковно-политическите проекти на този предстоятел на вселенския престол, не са изследвани и не са издавани [Tchentsova]. Същото се отнася и за запазилите се в оригинал писма на Йерусалимския патриарх Доситей, изиграл, както е известно, важна роля в преговорите през 1686 г.

Продължаването на работата по проучване историята на подчиняване на Киевската митрополия на московските патриарси трябва да се съсредоточи главно в издаването на пълния комплекс от запазили се документи (оригинали на свитъците и посланическите книги, както и на гръцката преписка), като това се извърши на базата на съвременните, много по-строги, отколкото през XIX столетие, правила за публикации на източниците. Но при цялата важност на материалите, намиращи се главно във фондовете на московския архив на Посолския приказ, съществен пропуск досега е отсъствието сред тях на основните документи – гръцките оригинали на синодалното постановление, датирано от юни 1686 г., относно правата, с които московските патриарси са се ползвали в Киевската епархия, и за обсъждания ред за ръкополагането на митрополитите в Киев.

 

  1. Съдбата на оригиналите на гръцките грамоти

Отправяйки се в началото на май в османската столица от Адрианопол, където започват преговорите с царския пратеник, Дионисий IV отново приема Никита Алексеев и Иван Лисица, посланик на хетмана Иван Самойлович, в Константинопол на 1 юни, предавайки им подготвеното синодално решение: „Юни, в ден 1 бе Никита при патриарха Деонисий, и патриарх рече на Никита, че той, патриархът, със всичкия събор постанови и Киевската митрополия връчва на светейшия московски патриарх и занапред да й бъде светейши патриарх, и грамоти дарствени на Никита и на хетманския посланик даде, и в онези грамоти са написани пред царското величество всичките членове на грамотата. И Никита, като изслуша грамотите, рече, щото той, светейшият патриарх, него, Никита, и хетманския посланик да ги освободи бързо”[4]. Така Никита Алексеев решава, че мисията му е изпълнена и „всичките й членове” са изложени в онзи вид, в какъвто биха искали да ги видят в Москва.

Съборното решение на архиереите на Константинополската патриаршия относно Киевската митрополия е изложено в адресирана до царете Йоан, Петър и царската дъщеря София грамота с 19 подписа на митрополитите[5], както и в текста на самото съборно решение с 20 подписа на архиереите и допълнително разяснение към него за реда на ръкополагане на киевските владици.[6] Освен това цял ред съпровождащи тези решения писма е адресиран до царете, царската дъщеря, патриарх Йоаким, хетмана И. Самойлович, оглавяващия Посолския приказ близък на болярина и пазител на държавния печат В. В. Голицин, а така също и на всички православни на Реч Посполита (сиреч на намиращите се в каноничните граници на Киевската митрополия).[7]

На 22 януари 1687 г. В. В. Голицин предава пристигналите в Москва оригинали на писмата и грамотите в патриаршеската Синодална палата, тоест в архива на московските патриарси, а на 14 февруари на Киевския митрополит Гедеон е препратено писмото на патриарх Доситей Йерусалимски, адресирано до неговото паство: „195-и януари в 22-ия ден на царствените големи печати и държавните велики посланически дела хранител, близък болярин и наместник новгородски, княз Василий Василиевич Голицин взе от държавния Посолски приказ съборната оригинална грамота на гръцки език, написана до великия господар от константинополския патриарх Дионисий с помощник дяка Никита Алексеев, а в тая грамота е написано, че епархията Киевска е била под константинополския патриарх, и с тая гореспомената грамота той позволява на Киевската епархия да бъде под московския патриарх сега и за в бъдеще, а дава тая грамота в Синодалната патриаршеска палата – 195-и февруари в 14-ия ден по заповед на великите господари от държавния Посолски [приказ ] (пропуснато в ръкописа. – В. Ч.) на Доситей патриарх Йерусалимски грамота, която е изпратена с Никита Алексеев за Киевската митрополия и е писана в Полската страна към духовните особи от гръкоруската вяра, та те да са под благословението на Киевския митрополит, взе от помощник дяка, от Максим Алексеев, на приказа на Мала Русия помощник дяка Емелян Шестаков, и изпратена оная оригинална грамота на Киевския митрополит по помощник дяка, по Андрей Щоголев”[8].

По това указание е трудно да се прецени какво именно е предадено в патриаршеския архив, защото нали едно от гръцките послания на патриарха, адресирано „до великия господар”, все пак се е запазило в архива на Посолския приказ. Но най-вероятно изглежда предаването в Синодалната палата именно на самото съборно решение, при това очевидно заедно със съборната грамота, адресирана до царете (в приказа остава по такъв начин само оригиналът на писмото до царете с подписа на патриарх Дионисий). Вероятно всички гръцки грамоти, оказали се в патриаршеския архив, споделят еднаква съдба: изчезнали са, най-вероятно, в един от московските пожари през XVIII век.[9] А документите, попаднали при Киевския митрополит и доставени в Киев, също се оказват изчезнали от митрополитския архив в някой от киевските градски пожари през XVIII – началото на XIX в. [Иконников, с. 87-88].

Но ако почти всички гръцки оригинали на документите, донесени в Москва от Никита Алексеев, са унищожени, то в патриаршеската канцелария трябва да са останали копия на съборните постановления, за което пряко свидетелстват текстовете на отправените в Москва грамоти и писма: „С това и за оповестяване на това дело и утвърждаването му написа се съборна почетна грамота, и в свещения кодик написа се на нашата Христова Велика църква...”[10]; „туй дело съборно се предложи и се разгледа... за него пак и грамоти патриаршески съборни изложиха се и в кодика на Великата Христова Църква написани са”[11]. Помощник дякът, който по време на пътуването в Османската империя акуратно води отчетност за разходите си, посочва в посолския отчет, че е бил длъжен да възнагради писарите-гърци за написването на грамотите и за тяхното копиране за нуждите на патриаршеската канцелария: „на Константинополския патриарх на писарите, които писаха листовете със злато и мастило, на 2-ма човека, по мека кожа от белка, по цена 4 рубли за кожа, и по златна рубла на човек... На събора на протопопа с братята дадено 5 златни червонца за това, че отчетната книга съборна е в ръцете им, в която книга е вписана отпустителна грамота занапред за други патриарси”[12].

                   

Един от получилите награда вероятно е бил великият логотет на Великата църква Йоан Кариофилис [Фонкич, 1999; Фонкич, 2004][13], на чиято ръка принадлежи единственото запазило се в оригинал писмо на Дионисий IV до царете Йоан и Петър Алексеевичи

за Киевската митрополия от май 1686 г. и действително написано със „злато и мастило” [Ченцова, 2015]. Този великолепен образец на калиграфското изкуство е украсен с флорални мотиви и с изображение на Богородица с Младенеца, вложени в медальон.[14] Неговите декоративни особености (в това число иконографията на Богородица, а отчасти също така и украсяващите полетата извиващи се лози и флоралният рисунък на азбуката) са сходни с друга синодална грамота, датирана от 1651 г. и написана от същия този Йоан Кариофилис – така наречения „синодален хрисовул” № 15 А на вселенския патриарх Йоаникий II (четири патриаршества между 1646 и 1656 г.) от архива на Гръцкия институт във Венеция за привилегиите на Филаделфийския митрополит Атанасий Велерианос (1635–1656 г.) [Τσελίκας, σ. 223–226, № 26; Μανούσακας, 1991, σ. 331-343, πίν. 164, 168-169].[15]

 

  1. Копия на синодалните решения

И така, текстът на решението относно Киевската митрополия влиза в „кодика”, или в „книгата съборна”, и се съхранява в архива на Константинополската патриаршия, но уви, и този сборник документи силно пострадва при пожарите, така че опитите да се открият каквито и да е записи за преговорите, отнасящи се до Киевската епархия, в патриаршите или пък в османските архиви засега не дават резултати [Vetochnikov, 2016; Kul, Kulçinskiy; Кул, Кульчинський].[16] Затова пък копия от тези документи успяхме да открием в гръцки ръкопис, преписан вероятно в началото на XVIII в. и съдържащ разнообразни материали, отнасящи се главно за времето на пребиваване на константинополската катедра на патриарх Калиник II (1688, 1689–1693, 1694–1702 г.)[17]. Изследването на този манускрипт и неговото пълно коментирано издание понастоящем се подготвя от професор А. Целикас, любезно предоставил ни копия на онези страници, на които са записани текстовете на съборното деяние (πρᾶξις; συνοδικόν γράμμα), определило съдбата на Киевската митрополия. По този начин, макар пристигналите в Москва оригинални актове да не са се запазили, самият гръцки текст на съборното решение, както се оказа, може да бъде възстановен.

Откриването в ръкописа на копия от двата документа, на синодалната грамота и разясненията към нея относно реда за избор на киевски митрополити, позволява да се направи сравнение на тези текстове както със съществуващия гръцки оригинал на патриаршеското писмо на Дионисий до царете, така и с техните руски преводи, направени в Посолския приказ от оригиналите на тези постановления. Трябва да отбележим, че преводът на втората грамота относно избора на митрополитите, започващ с думите „Естественно сущий благое к себе всех призывает...”, засега не е открит сред материалите на архива на Посолския приказ, отнасящи се до пътуването на Никита Алексеев. Неговият текст се е запазил само в сборника с копия на патриаршеските документи Икона или изображение на делата на патриаршия престол, чието съставяне е завършено през март 1700 г.[18] Не е изключено преводът на този втори „разяснителен” документ, който вероятно също е бил подготвен в Посолския приказ, веднага да е бил предаден на Московския патриарх като отнасящ се към собствено църковния ред за ръкополагане на архиерея. Именно затова той и не се е запазил в архива на приказа сред останалата преведена документация, отнасяща се до пътуването на руския пратеник и до преговорите не само с патриарсите по църковните дела, но и с представителите на османските власти по различните въпроси на взаимоотношенията между двете държави.

  1. Съдържание на документите от 1686 г. за статута на Киевската митрополия

а)   Хиротония на митрополитите „по начин снизходителен”

В съответствие с получените грамоти, ръкоположението (хиротонията) на киевските митрополити от днес нататък трябвало да се осъществява от московския патриарх: „δοθῆναι ἄδειαν... χειροτονεῖν” – „дава се свобода... да се хиротониса” митрополитът в Москва „ἵνα ἡ ἁγιωτάτη ἐπαρχία Κιόβου εἴη ὑποκειμένη ὑπὸ τοῦ ἁγιωτάτου π(ατ)ριαρχικοῦ θρόνου τῆς μεγάλης κ(αὶ) θεοσώστ(ου) πόλεως Μοσχοβί(ας)” – „та светейшата епархия Киевска да бъде подлежаща на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасаем град Москва”; „κ(αὶ) γινώσκειν ἐκεῖνον γέροντα κ(αὶ) προεστῶτα αὐτοῦ” – „и да припознава него (Московския патриарх. – В. Ч.) за старейши и покровител свой”; „ἡ ὑποταγὴ τῆς μ(ητ)ροπόλ(εως) ταύτης Κιόβου ἀνετέθη...” – „и покорно тая митрополия Киевска подложи се...” на московския патриарх; „κ(αὶ) διὰ γραμμάτ(ων) συστατικῶν πέμπειν τὸν ἐκλεχθέντα εἰς τὸν κατὰ καιροὺς π(ατ)ριάρχην Μοσχοβί(ας) κ(αὶ) λαμβάνειν παρ'ἐκείνου τὴν χειροτονίαν ἢ μετάθεσιν...” – „и чрез грамоти утвърдителни изпрати избрания по това време при тогавашния патриарх Московски и възприе от него хиротония или ръкоположение...”. В синодалната грамота за Киевската митрополия и в решението, определящо реда за избиране на киевски митрополити, се подчертава, че правото на ръкоположение на киевската катедра се предава на предстоятеля на московския престол „τρόπῳ συγκαταβατικῷ” или „κατ’οἰκονομίαν” [Vetochnikov, 2016, p. 39][19], „по икономия” (в руския превод „по начин снизходителен” или по „снизхождение”) в името на устроението на църковните дела: „... κ(αὶ) διδόντος οἰκονομικῶς ἐκείνῳ τὴν τοιαύτην ἄδειαν” („давано по усмотрение на тази негова воля”)[20].

Няколко години преди това, през 1681 г., също по синодално решение и следвайки терминологията на руския превод, „по волята”, тоест „по разрешението” (“καὶ δὲ ψήφων κανονικῶν γεγενημένων κατὰ τὴν ἀνέκαθεν διατύπωσιν προτροπῇ καὶ ἀδείᾳ”), на отхвърлената от Киевската епархия Каменецка епископска катедра е ръкоположен бившият Лидорикийски епископ Панкратий, станал митрополит, ипертим и патриарши екзарх на „цяла Мала Русия”[21] [Чернухин, 2000, с. 211; Чернухин, 2011, № 172, с. 44; Пидгайко, с. 11]. При това решението, взето след завоеванието от османските войски на Каменец-Подолски през 1672 г. в хода на войната с Ржеч Посполита, дори не се мотивира необходимостта от „икономия”. Константинополският патриарх Йаков (1679–1682, 1685–1686, 1687–1688 г.) самостоятелно издига епархията в ранг на митрополия, определяйки нейните граници, още повече че, както се казва в грамотата, населението на територията, подчинено на „самодържавната и непобедима царственост” (“ὑποταγείσης τῇ αὐτοκρατορικῇ καὶ ἀηττήτῳ βασιλείᾳ”), тоест на султана, се нуждае от православен пастир и от възстановяване на православния църковен живот. Писар на текста на тази грамота е същият Йоан Кариофилис, написал писмото до царете за Киевската митрополия.

 

По този начин в Константинопол и преди 1686 г. се предприемат опити за решаване на въпроса за ръкополагането на православните архиереи на църковни катедри, намиращи се под юрисдикцията на Киев, макар и не на самата митрополитска. Намерението на Вселенския престол при това е извеждането на православното паство от влиянието на назначения от полския крал върху вдовстващата киевска митрополия местоблюстител – Лвовския и Каменецки епископ Йосиф Шумлянски, преминал към униатство [Пидгайко, Скочиляс ]. Върху решението за предаване правото на хиротония на Киевския митрополит оказва влияние също така и все по-силното безпокойство в Константинопол по повод дейността на Йосиф Шумлянски, за което, съдейки по посолския отчет на царския пратеник, патриархът направо му казва: „... В грамотата на царското величество до него (патриарха. – В. Ч.) пише, че някой си отцепник на Апостолската църква Шумлянски дръзва да се пише като Киевска митрополия и да прелъстява благочестивия народ към уния, и него затова, светейшия патриарх, много го боли...”[22]. Както се вижда, именно стремежът на полските власти да склонят местното православно население към уния чрез Йосиф Шумлянски, както и неговите опити да стане митрополит на възстановената Галицка митрополия, отделена от Киевската, са се имали предвид в синодалните актове като някакви предприемани от дявола опити да сее „ерес и схизматични мнения” („καὶ σπειρούσης ὡς αὖθις ζιζάνια, ἤ τι αἱρέσεις καὶ σχισματικὰς δόξας”). С приетите постановления през 1686 г. се преследва същата цел, както и в постановлението за създаването на Каменецката епархия – извеждането на Киевската митрополия от какъвто и да било контрол на враждебните както на Османската империя, така и на Константинополската патриаршия полско-литовски власти и свързаното с тях духовенство, а също така и осъществяването на хиротонии на катедрите, намиращи се на недостъпната по политически и военни причини територия.

В процеса на подготовка на синодалните решения съставителите на техния текст се ориентират по онези, които са приети през 1651 г. по отношение на живеещия във Венеция Филаделфийски митрополит Атанасий Велерианос, получил правата на юрисдикция в епархиите на Керкира (Корфу) и Кефалония-Закинтос. Тези решения са зафиксирани в две синодални грамоти за новите права на филаделфийския митрополит. Едната от грамотите, датирана от юни 1651 г. и известна като „синодален хрисовул” № 16 В от архива на Гръцкия институт във Венеция, е преписана от великия логотет Николай [Μανούσακας, 1968, σ. 63-69, πίν. ιβ’][23]. Втората грамота – вече споменатият „синодален хрисовул” № 15 А, е датиран със същата година, но е по-късен по времето на съставяне – тя е написана от ръката на Йоан Кариофилис. За факта, че именно тези грамоти, по-точно втората, разширяващи привилегиите на Афанасий Велерианос, следва да се сближат с онези, в които са фиксирани приетите за Киевската митрополия решения, свидетелстват не само декоративните особености и писаря, подготвящ тези документи, но и буквалното повторение на прогласа на двете грамоти от 1651 г. относно правата на Филаделфийския митрополит в началото на синодалното постановление за реда на избиране на Киевския митрополит [Βελούδης, 1873, σ. 36–42, πίν.; Βελούδης, 1893, σ. 45–46; Μανούσακας, 1968, № 20, σ. 64–65]. Този проглас и вероятно целият текст на постановлението са били достъпни на книжника (Иоан Кариофилис или на друг), който е съставял синодалните решения.

В съответствие със „синодалния хрисовул” от юни 1651 г. (№ 16 В) Филаделфийският митрополит Атанасий Велерианос се назначава за патриаршески екзарх и получава правото на носене на митра и сакос; той и неговите приемници могат („ἔχοι ἄδειαν”) да ръкополагат дякони и свещеници в Керкира, а също така и онзи, когото на място изберат („κατὰ τόπον ἐκλογῆς γενομένης...”) за катедрата на архиепикопа на Кефалония и Закинтос [Βελούδης, 1893, σ. 50; Μανούσακας, 1968, σ. 66]. Съгласно втората грамота (№ 15 А), още по-близка до синодалните решения относно Киевската митрополия, на Филаделфийския митрополит се разрешава да изпраща за ръкоположение епископа на Китира при архиепископа на Кефалония и Закинтос, тъй като иначе той е бил длъжен да получи ръкоположение от митрополита на Монемвасия, пребиваващ в османските владенияя [Βελούδης, 1893, σ. 50; Μανούσακας, 1991, σ. 333-334].

Всички разширяващи се права се предоставят на Атанасий Велерианос във връзка с военните действия, започнали между Венеция и Османската империя през 1645 г. (Кандийската война 1645–1669 г.), затруднили (както и военните действия през 80-те години между Ржеч Посполита и Портата) ръкоположението на архиереите на подконтролните на Републиката на св. Марк територии и предизвикващи нежеланието на нейното правителство да постави подопечното му православно население в зависимост от архиереите, намиращи се под възможно политическо влияние на османските власти.[24]

Нещо повече, подобно на това как Гедеон Светополк-Четвертински през 1685 г. бива ръкоположен за Киевската митрополия след дългото вдовство на катедрата без уведомлението на Константинополския патриарх и ситуацията с утвърждаването на това ръкополагане трябвало да се регулира вече след извършилата се в Москва хиротония, така и Атанасий Велерианос през 1648 г. самостоятелно ръкополага новия архиепископ на Кефалония и Закинтос Макарий Панас, избран на 28 септември 1647 г. [Μανούσακας, 1991, σ. 339]. Ръкополагането на архиепископа на Кефалония по всяка вероятност е осъществено със съгласието на венецианските власти, но не е утвърдено от Константинополския патриарх Йоаникий II, който тъкмо тогава, през есента на 1648 г., напуска престола, заеман от Партений II – патриарх, тясно свързан с османския двор [Ченцова, 2010, с. 83-84]. Трябва да се отбележи, че първото утвърждаване от страна на патриарх Йоаникий на ръкополаганията, извършени от Атанасий Велерианос – „хрисовул” № 16 В – са с дата юни 1651 г., тоест това е едно от първите синодални постановления, издадени от „провенециански” ориентирания Йоаникий веднага след възвръщането на катедрата, станало след убийството на Партений II [Μανούσακας, 1991, σ. 339-340; Фонкич, 2000, с. 350; Фонкич, 2014, с. 671]. А вторият „хрисовул” (№ 15 А) с оригиналния патриаршески печат с шнур и оригинален подпис, заверен от членовете на Синода, бива, по всяка вероятност, подготвен в края на 1651 г. и утвърден във Венеция, както следва от направените в него бележки, през септември 1653 г. [Μανούσακας, 1991, σ. 333].[25]

 

б)   Поменаването на Константинополския патриарх „на първо място”

Въпреки че, както изглежда, и царският пратеник, и московските власти, и представителите на Източната църква са удовлетворени от предадените грамоти и смятат техния текст за напълно съответстващ на интересите на всички страни, съвременните коментатори неслучайно предлагат твърде различни тълкувания на тяхното съдържание. Основният спорен момент е този, че ръкополаганите от московските патриарси киевски митрополити били длъжни да поменават първо Константинополския патриарх и едва след него – Московския: „... да поменава първоначално пречестното име на Вселенския патриарх, като същи източник и начало и предвъзходящ всички, и то навсякъде по селенията и епархиите, после патриарха Московски, както старейшина свой („... μνημονεύσῃ ἐν πρώτοις τοῦ σεβασμίου ὀνόματος τοῦ οἰκουμενικοῦ π(ατ)ριάρχου, ὡς ὄντος πηγὴ κ(αὶ) ἀρχὴ κ(αὶ) ὑπερκειμένου πάντων τῶν πανταχοῦ παροικιῶν τε κ(αὶ) ἐπαρχιῶν, ἔπειτα τοῦ π(ατ)ριάρχου Μοσχοβί(ας) ὡς γέροντος αὐτοῦ...”)[26]. Формулировките на наличните права и „привилегиите” на Константинопол в съпровождащите синодалното решение документи се посочват твърде неопределено. Именно с такива неопределени и неясни изречения ги предава и преводачът на Посолския приказ: от Константинополския патриарх „всички благини в краищата на вселената се дават, и е източник на всичко съществуващо”; „тъкмо в което се съхранява честта около Вселенския престол, и да няма пренебрегване и лишение твърде в своите привилегии”; „задължен е по правило да го поменава (Константинополския патриарх. – В. Ч.), което е за паметта на древните привилегии на вселенския престол”; „(на Константинополския патриарх. – В. Ч.) същи източник и начало и предвъзхождащ всички...” [27].

Тези пасажи трябвало да напомнят на руския царски двор и на патриарха за специалната роля на Константинополската катедра в Източната църква и в политическата структура на Портата. Влизайки в османската администрация като глава на всички православни в империята, Константинополският патриарх притежава административна и съдебна власт над тях, което го издига над другите източни йерарси [Çolak, p. 62-65]. Именно Константинополският патриарх Йеремия II (Транос), като пръв по достойнство между другите патриарси и глава някога, преди признаването на автокефалията на източноруските епархии, на единната Киевска митрополия, от свое име и от името на събора на източното духовенство утвърждава с грамота учредяването на патриаршеството в Русия [Regel, № 5, p. XCVIII–CIV, 85-91; Фонкич, 2003, с. 377-399]. В тази грамота в близки по смисъл изрази се посочва, че Константинополският патриарх е „предстоящ” и „начало” за московските, които трябва да поменават неговото име и имената на останалите източни патриарси.[28] Руският превод на грамотата относно учредяването на патриаршеството в Русия е издаден от Московския патриарх Никон в „Кормчая” през 1653 г. Там достатъчно точно се предава същността на гръцкия текст, получен от патриарх Йеремия: „... та новопосветеният московски господин Йов патриарх и да се именува патриарх, и да се счита с другите патриарси, и да има чинопочитание и памет за патриарха йерусалимски, длъжен е същият да поменава името наше и на другите, и началото си, и пръв да има и почита апостолския престол константинополски, както и другите патриарси”[29]. Но в дадения случай става дума за поменаването на патриарх, а не на митрополит, и за поменаването на константинополските патриарси преди московските в Киевската митрополия, което посочват документите от 1686 г., е препратка не само към идеята за църковното първенство по отношение честта на Константинополската катедра, за което отдавна настояват гръцките власти, но и по отношение на традицията да се разглежда Московската църковна катедра като „млада” по отношение на Константинополския престол, на който тя по-рано била подчинена.

Както отбелязва В. М. Лурие, изглежда вън от съмнение, че запазването в Киевската епархия на поменаването от страна на митрополитите на предстоятелите на Константинополската катедра преди московските подчертава запазването на властта, която Вселенският патриарх не губи в пределите на своята канонична територия [Лурье, 2009, с. 185, 201–204 (с препратка към посоченото от Д. А. Шабанов); Лурие (под печат); Vеtoсhniuov, 2016, р. 40–41]. Колкото и неясни да са формулировките както в гръцкия текст, така и в неговия превод, необходимостта от поменаване в Киевската епархия за Константинополския патриарх преди Московския в тях се посочва абсолютно определено. Нещо повече, откритият гръцки текст на синодалното решение, за разлика от придружаващите го писма, още по-ясно подчертава запазването на властта на Константинополския патриарх, поставяйки като условие това при посочването, че когато се извършва поменаването по времето, когато в Киевската епархия („ἐν τῇ παροικίᾳ ταύτῃ”) митрополитът принася „безкръвна жертва”, тоест извършва се тайнството на Евхаристията: името на Вселенския патриарх се поменава „първом”, доколкото той е „източник и начало”, и нему „се полагат навсякъде всички енории и епархии” („καὶ ὑπερκειμένου πάντων τῶν πανταχοῦ παροικιῶν τε καὶ ἐπαρχιῶν”). В руския превод този пасаж се превръща в доста неопределено „и предвъзходящо всички навсякъде при селенията и епархиите...”[30] , което не напълно, както ни се струва, отговаря на смисъла на гръцкия оригинал, посочващ запазването на цялата територия на митрополията за духовната власт на онзи, който е „начало”.

А практиката на поменаване на ръкоположения от архиерея йерарх, „делегирал” своите права на неговото ръкополагане на друг йерарх, също намира паралел в синодалната грамота – „хрисовула” на Атанасий Велерианос № 15 А: в съответствие с нейния текст по време на църковната служба и архиепископът на Кефалия и Закинтос, и ръкоположеният от този архиепископ епископ на Китира, а така също протопоповете и клирът на Керкира провъзгласяват многолетие (|”τὰς φήμας”) на Филаделфийския митрополит [Βελούδης, 1893, σ. 50-51][31]. В дадения случай става дума за същия този ред, който е приет и в други моменти на извършване на литургия, в частност по време на евхаристийния канон, както се посочва в постановленията за Киевската митрополия („μνημονεύσῃ ἐν πρώτοις...”/”да помене първо...”).

Изследващият публикуваните преводи на синодалните постановления относно Киевската митрополия В. М. Лурие прави заключението, че грамотите и писмата от 1686 г. определено предполагат запазване на каноничната власт на Константинопол над Киевската епархия, а правата за ръкополагане там на митрополитите се предават на московските патриарси предвид особените обстоятелства („помежду двете величайши царства войни...”, „поради местата на твърде голямо отстояние” и др.) [Лурье, 2009, с. 173-235; Vetochnikov, 2016, p. 38-41]. В документите впрочем нищо не се казва за временния характер на преподчинение на Киевската катедра: в тях (в частност, в постановлението за реда на избор на митрополит) се подчертава, че става дума за обичая на митрополитски „избор в бъдеще”, „когато ще има нужда и ще се случи”, сиреч в случай, ако Киевската митрополия бъде лишена от архиерей („... ἠνίκα χρεία γένη(ται)... ὁπηνίκα ἂν συμβῆ μ(ητ)ροπολίτου Κιόβου παρὰ τῶν ὑποκειμ(ένων) αὐτῇ ἀναφαίρετον ποιοῦσα κ(αὶ) ἐπιβεβαιοῦσα, ἵνα ἡνίκα ἂν ἡ ἐπαρχία Κιόβου ἀμοιρῆ ἀρχιερέως...”; в синодалното решение: „ἡνίκα παραμπέση χρεία...”).

В същото време съдържащото се в писмото на Дионисий до царете указание за това, че правото за ръкополагане на Киевската катедра се дава на московския патриарх „и занапред на бъдещите светейши патриарси” („καὶ οἱ μετὰ τοῦτον πατριάρχαι ὁμοίως”), не е включено в текста на самото синодално решение. По такъв начин разпратените от патриарха „допълнителни” писма са могли да се различават от приетото синодално постановление, където някои положения, вероятно преднамерено, не са внесени. К. И. Ветошников в своите терминологични коментари посочва, че правото на хиротония на киевския владика „не е било утвърдено като прерогатив на патриарха московски”, а „продължителността на тази концесия не се споменава изобщо, само се отбелязва, че и патриарсите след него ще имат това разрешение, без да се прибави всички и указание, че това положение е постоянно и окончателно, както това систематично се посочва в патриаршеските актове” [Vеtосhnikov, 2016, р. 39, 41]. Липсата на каквото и да е указание за приемственост на правото на хиротония на киевските митрополити в самите синодални решения, както изглежда, подкрепя това наблюдение на К. И. Ветошников, който, както и по-рано В. М. Лурие, подчертава, че поменаването от страна на митрополита на Вселенския патриарх е свидетелство главно за това, че именно той остава каноничен патриарх за киевските владици.[32]

Съставителите на решението относно Киевската митрополия, както и преди това съставителите на постановлението за правата на Филаделфийския митрополит, очевидно се основават на каноните, позволявали в древността на така наречените хорепископи („τῶν χωρῶν ἐπίσκοποι”), а в по-късни времена – на наместниците (екзархите) да ръкополагат по поръка на управляващия епископ и по негово разрешение в която и да е подлежаща нему енория (Анкир. 13; Антиох. 10; VII Всел. 14) [Цыпин, Бусыгин]. На тези църковни правила вероятно се опира Йерусалимският патриарх Доситей при разговора си с московския пратеник Никита Алексеев, говорейки за възможността да предаде правото на ръкополагане на Киевския митрополит на Московския патриарх: „И той де, Доситей, в правилата избира да посочи, че всеки архиерей има свободата да позволи в своята епархия и даде благословия на друг архиерей, и за това той ще разговаря с патриарх Дионисий, щото той да направи така по волята на негово царско величество”.[33]

 

в) Запазване на „древния обичай”

Вселенският патриарх се съгласява за осъществяването на ръкополагане на киевските митрополити от московските патриарси при определени условия, предполагащи съблюдаване на привилегиите, дадени на Киевската митрополитска катедра, и обозначени в съборното деяние като „добър” и „древен обичай”, „обичай... обикнат” („...καλὴ κ(αὶ) κατὰ κανόνας ἐπικρατήσασα συνήθεια”; „κατὰ τὴν αὐτοῦ προπάλειον συνήθειαν”)[34]. Но в какво именно се състои този „обичай”, в грамотите не се казва. А нали за съблюдаването на „древните обичаи”, в това число и на правата на митрополита Киевски и цяла Русия на почетната титла екзарх на Вселенския патриарх, се бори и киевското духовенство, и обкръжението на хетмана Иван Самойлович.[35] Именно този „обичай” предизвиква сериозни спорове при предварителните преговори на киевското духовенство и хетмана с московските власти относно ръкополагането на митрополита в Москва.

В документите, отнасящи се до преговорите, не се посочва конкретното време на поява на този „обичай”, макар да е известно, че за пръв път киевски митрополит е наречен екзарх още през XIV в. [Vetochnikov, 2014]. През 1657 г. запорожкият хетман Богдан Хмелницки в писмо до Московския патриарх Никон, ходатайствайки за потвърждаване на „привилегиите” на Киевския митрополит Силвестър Косов, се опира на традицията, идваща едва ли не от „самия княз Владимир, блажена му памет, и от всички князе и благочестиви панове руски и от кралете полски”, дарували специални права на киевските митрополити.[36] Но утвърждаването по отношение на киевските архиереи на титлата „екзарх” на вселенския патриарх на практика става съвсем не в древността, а едва от времето на заемането на катедрата от Исайя Копински (1631–1640 г.) и Петър Могила (1632–1647 г.). Приемниците им вече постоянно се наричат в документите „екзарх на Константинополския апостолски престол”[37] .

Впрочем не само правото на митрополита на титлата „екзарх” не е включено в решенията относно Киевската митрополия – в тях изобщо не се посочват конкретни „обичаи” с изключение на правото за избор на киевски владика от местното духовенство и от хетмана.[38] Подобна формулировка например в грамота от 1687 г. определя зависимостта на архиепископа на Синай от Йерусалимския патриарх: синайският архиерей е длъжен да поменава името на ръкополагащия го патриарх и да съблюдава всичко, което открай време се е смятало за „обичай” по отношение на „патриарха и геронта” („τ’ἐκείνῳ τῷ πατριάρχῃ καὶ γέροντι αὐτου”)[39], така както и в документите по отношение на Киевската митрополия се говори за задължението „да познава онзи старейшина и предстоятеля си” („καὶ γινώσκειν ἐκεῖνον γέροντα καὶ προεστῶτα αὐτοῦ”) в лицето на Московския патриарх. По този начин става дума въобще за всички „обичаи”, които са предписани на ръкополагания владика по отношение на неговия „геронт”/”старец” или пък са негови привилегии и съблюдаването на които в пълния им обем (сиреч със запазването на титлата „екзарх” по премълчаване) се утвърждава със синодално постановление.

 

Превод от руски: Зоя Котева

Източник: Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 (68), 2017, с. 89-110

 

[1] За предоставянето на материалите и ценните консултации при подготовката на тази статия и издаването на документите благодаря сърдечно на А. Целикас (Атина), А. Хрисосталис (Париж), В. М. Лурье (Санкт Петербург), К. И. Ветошников (Париж).

[2] Пълната библиография вж. в изследванията: [Шевченко; Харишин; Яковенко; Бурега; Флоря; Лурье, 2009, с. 173-233; Алмазов; Скочиляс; Шкрябляк; Кул, Кульчинський].

[3] РГАДА. Ф. 52. Оп. 2. № 669 (гръц. текст); Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 1-11 (руски. прев.); Ф. 89. Оп. Кн. 25. Л. 416-422. Изд.: СГГД. Ч. 4. № 175. С. 509-514; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № 41. С. 172-176.

[4] РГАДА. Ф. 89. Оп. 1. Кн. 26. 1686 г. Л. 115-115 об., 132-132 об.

[5] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 14-19, 21-22; Ф. 89. Оп. 1. Кн. 25. Л. 424-429 об. Изд.: СГГД. Ч. 4. № 176. С. 514-517; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № 42. С. 177-181.

[6] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 25-32а; Ф. 89. Оп. 1. Кн. 25. Л. 431-436 об. Изд.: СГГД. Ч. 4. № 177. С. 517-519; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № 46. С. 189-191.

[7] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 1-25, 33-93. Изд.: СГГД. Ч. 4. № 175-176. С. 509-517; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № 38-45. С. 164-189.

[8] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 86-87.

[9] До наше време е достигнала само част от документите на патриаршия архив, която влиза в сборника на Синодалната библиотека и се съхранява в Отдела за ръкописи на Държавния исторически музей [Фонкич, 2005; Фонкич, 2012]. Останалите документи, съдейки по липсата на каквито и да било споменавания за тях в описа на Синодалната ризница и библиотека от 1738 г., са изгубени доста по-рано, може би в московските пожари от 1701 или 1737 г. Съществуващият инвентар на ГИМ. Синодално събр. № 1209, съставено през 1823 г., в което са описани съхраняващите се в Синодалната библиотека и архив документи, не отразява соборните грамоти от 1686 г.

[10] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 31-32. Изд.: СГГД. Ч. 4. № 175. С. 518-519.

[11] РГАДА. Ф. 52. Оп. 2. № 669: εἰς τὸν τῆς μεγάλης τοῦ Χριστοῦ ἐκκλησίας κώδικα (русск. пер.: РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 7. Изд.: СГГД. Т. 4. № 175. С. 512).

[12] РГАДА. Ф. 89. Оп. 1. Кн. 26. Л. 177 об.-178 об.

[13] За тесните връзки на Йоан Кариофилис с патриарх Дионисий IV вж.: [Χαλαστάνης, σ. 220–222].

[14] РГАДА. Ф. 52. Оп. 2. № 669.

[15] Доказателствата за истинността на този документ, който М. Манусакас смята за подправен, са приведени от Б. Л. Фонкич: [Фонкич, 2000; Фонкич, 2014, с. 665-676].

[16] Отсъствието в османските документи на известия за преговорите, отнасящи се до Киевската митрополия, впрочем не учудва, тъй като нали Никита Алексеев се е опитал да скрие от османските власти с каква цел е изпратен при Константинополския патриарх. На помощник-дяка му се налага да извести везира за същността на проблема само по специалното настояване на гръцките църковни власти, нежелаещи без знанието на везира да поемат отговорността не само за някакви промени на юрисдикцията над митрополията, но даже за обсъждането на тази работа с руския приносител. Вж.: РГАДА. Ф. 89. Оп. 1. Кн. 26. Л. 78-79 об., 87 об.-88.

[17] Μορφωτικὸ Ἵδρυμα Ἐθνικῆς Τραπέζης. Ἱστορικὸ καὶ Παλαιογραφικὸ Ἀρχεῖο (по-нататък – MIET/IΠΑ). № 22. Fol. 202г–204г. Почеркът на преписващия документите писар е близък до почерка на писарите, работили в Константинопол по времето на Константинополския патриарх Калиник II (вж. например: РГАДА. Ф. 52. Оп. 2. № 703. Л. 1 и № 704. Л. 1-2 (1 август 1700 г.): посланията на патриарх Калиник II до цар Петър I и до Московския патриарх Адриан с поздравления във връзка с подписването на мира с Османската империя; № 716. Л. 1-2 (8 ноември 1704 г.): писмото на Халкидонския митрополит Константин до Петър I за иконите; [Λίτσας, εγγ. 6, σ. 15] (грамотата на Калиник II до протопоп Керкира Анастасий). Почеркът на калиграфа също така е сходен с почерка на писаря на редица документи, подписани от Калиник: ГИМ. Отдел рукописей. Синод. грам. 2315 / Владимир (Филантропов). 541 (1689 г.); 2317 / Владимир (Филантропов). 543 (1690 г., март); 2318 / Владимир (Филантропов). 542 (1690 г.); 2316 / Владимир (Филантропов). 544 (1691 г.); 2319 / Владимир (Филантропов). 545 (1691 г.); 2320 / Владимир (Филантропов). 546 (1691 г.); 1470 (1693 г.). С подобен почерк е написано също така посланието на Калиник и членовете на синода до Янинския митрополит Климент (15 октомври 1692 г.) (Επιστολές των Οικουμενικών Πατριαρχών προς τους Μεγάλους Πρωτοπαπάδες της Κέρκυρας (17ος–18ος αιώνας) / Eπιστημ. επιμέλεια Ε. Ἀγγελομάτη-Τσουγκαράκη, Α. Τσελίκας, εκδ. Ν. Βλάχου. Κέρκυρα, 2009. (Ιόνιο Πανεπιστήμιο – Τμήμα Ιστορίας. Πηγές της Επτανησιακής Ιστορίας. Τ. 5.) Πίν. γ’. Σ. 69-72).

[18] РГБ. Ф. 310. Собр. В. М. Ундольского. № 210. Л. 527 об.-530. Текстът на превода на постановлението е издаден с невярна дата – юли вместо юни 1686 г. (АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № XLVI. С. 191).

[19] За термина „икономия” вж.: [Richter; Троянос; Димитрий (Пашков)].

[20] Вж. коментарите към термина за „разрешението” („ἄδειαν”) на хиротонията: [Vetochnikov, 2016, р. 40].

[21] АЮЗР. С. 52–53; Институт рукописи Национальной библиотеки Украины им. В. И. Вернадского. Ф. 18. Львовская греко-католическая митрополическая консистория. Колл. Шептицкого. № 121.

[22] РГАДА. Ф. 89. Оп. 1. Кн. 26. Л. 135 об.

[23] За почерка вж.: [Фонкич, 2002, с. 287-290; Фонкич, 2014, с. 640-643].

[24] По това време правителството на Републиката на св. Марк предприема опити да разпространи духовната юрисдикция на живеещия във Венеция Филаделфийски митрополит върху всички православни епархии, разположени на подчинените му територии [Χιώτης, σ. 144-146].

[25] По-нататъшното изследване трябва да бъде насочено към разкриване на моделите и образците (в това число и на иконографията на декоративните украшения) на грамотите за правата на Филаделфийския митрополит. Синодалното постановление от 1651 г. би могло да бъде непосредствен образец за онова, което е било прието относно Киевската митрополия. Дионисий IV потвърждава привилегиите на Филаделфийския митрополит през 1671 и 1687 г. [Βελούδης 1893, σ. 53-57, 65-74, № 9, 11-12], а Йоан Кариофилис споменава за конфликтите в епархията на Закинтос в своите писма към митрополит Мелетий Хортакис [Ζερλέντης, σ. 80, 85-86]. По този начин съставителите на текстовете на грамотите за Киевската митрополия са били не просто добре осведомени за правата на филаделфийските митрополити, но и са полагали усилия за урегулиране на положението на православните архиереи във венецианските владения.

[26] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 31; МIЕТ/IПА. № 22. Fо1. 203г.

[27] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 9, 17, 18, 31; СГГД. Ч. 4. № 175. С. 513; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. № 41. С. 172-176.

[28] «...ἵνα ὁ χειροτονηθεὶς Μοσκοβίου πρὸ ὀλίγου κύριος [Ἰὼβ πατριάρχης] καὶ ὀνομάζηται πατριάρχης, καὶ συναριθμῆται τοῖς λοιποῖς πατριάρχαις, καὶ ἔχῃ τὴν τάξιν καὶ τὸ μνη[μό]συνον μετὰ τὸν πατριάρχην Ἱεροσολύμων, χρεωστῶν μνημονεύειν ἡμῶν τοῦ ὀνόματος καὶ τῶν λοιπῶν, καὶ κεφαλὴν αὐτοῦ καὶ πρῶτον ἔχειν καὶ νομίζειν τὸν ἀποστολικὸν θρόνον Κωνσταντινουπόλεως, ὡς καὶ οἱ λοιποὶ ἔχουσι [πατρι]άρχαι” [Regel, № 5, p. 87].

[29] Кормчая. М., 1653. Л. 22 об.

[30] РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 31.

[31] „... ἐχέτω ἄδειαν ὁ ἱερώτατος οὗτος μητροπολίτης Φιλαδελφείας πέμπειν ἔκδοσιν τῷ ἀρχιεπισκόπῳ Κεφαλληνίας ἐπὶ τὸ χειροτονεῖν, κατὰ τὴν ἐκκλησιαστικὴν διατύπωσιν, ἐπίσκοπον Κυθήρων, κἀν ταῖς ἱεραῖς τελεταῖς τὰς φήμας γίνεσθαι εἰς ὄνομα αὐτοῦ παρ’ἀμφοτέρων, τοῦ τε Κεφαλληνίας καὶ Κυθήρων, ὥς περ καὶ παρὰ τῶν ἐν Κερκύροις πρωτοπαπάδων καὶ τῶν λοιπῶν τῶν ὑπὸ τὴν ἐξουσίαν ὄντων τῶν κλεινῶν Ἐνετιῶν” [Μανούσακας, 1991, σ. 333–334]. Срв. в синодалното решение за начина на избиране на киевски митрополит „ἢ ἀμέσως, ἢ δι’ἐκδόσεως”, т.е. непосредствено или „чрез отпустителна грамота”.

[32] Според мнението на К. И. Ветошников приетите формулировки позволяват в бъдеще, когато необходимостта от ръкополагане на православните архиереи в Киевската катедра далеч от Константинопол поради военните действия отпадне, да се върне епархията в лоното на Константинополската църква, подобно на това, което е било направено през 1792 г., когато на Антиохийската патриаршия е върната Алепската митрополия [Vetochnikov, 2016, p. 39-41]. Ще отбележим, че в синодалните „хрисовули” за Филаделфийския митрополит Атанасий Велерианос има уговорка, че изброените права се предоставят не само нему, но и на неговите приемници в катедрата: „... ὡσαύτως καὶ οἱ κατὰ καιροὺς μετ’αὐτὸν ἀρχιερατεύσοντες...” [Βελούδης, 1893, σ. 48; Μανούσακας, 1968, σ. 66].

[33] РГАДА. Ф. 89. Оп. 1. Кн. 26. 1686 г. Л. 88 об. Изложението на подобен ред на ръкополагане се привежда и в писмото на патриарх Доситей до царете: „... καὶ ἢ πρὸ τῆς χειροτονίας τοῦ μ(ητ)ροπολίτου πεμφθῇ γράμμα εἰς τὴν Κωνσταντινούπολιν διὰ ἔκδοσιν, ἢ μετὰ τὴν χειροτονίαν πεμφθῇ γράμμα πρὸς εἴδησιν, οὐδὲν διαφέρει, μόνον νὰ μνημονεύῃ τὸν Κωνσταντινουπόλεως καὶ νὰ εἶναι ἐπαρχία μὲν τοῦ Κωνσταντινουπόλεως ἐπιτροπευομένη δὲ παρὰ τοῦ ἁγιωτάτου πατριάρχου Μοσχοβίας...” (РГАДА. Ф. 52. Оп. 2. № 668. Л. 2 об.). Рус. прев.: „... и ако преди хиротонисанието на митрополита бъде изпратена грамота в Цариград заради отпустителните грамоти, или след хиротонисанието бъде изпратена грамота към ведомостта, няма никаква разлика, още повече да възпоменава константинополския, и да бъде епархията прочее костантинополски наместническа от светейшия патриарх московски” (РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1687 г. Д. 3. Л. 57; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. С. 156-157).

[34] МIЕТ/IПА. № 22. Fо1. 203™.

[35] АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 5. С. 55-79, особ. с. 75-77; [Лурье, 2009, с. 178-179].

[36] АЗР. Т. 5. С. 98-99.

[37] Вж. например: АЗР. Т. 5. С. 72, 98, 115-117, 119, 121; АрхЮЗР. Ч. 1. Т. 6. С. 578. Преди това заемащите Киевската митрополитска катедра не се наричат екзарси (вж. например: АЗР. Т. 4. С. 518, 525, 529). В края на XVI в. титлата екзарх на „Мала и Велика Русия” носи Тирновският митрополит Дионисий Рали (АЗР. Т. 4. С. 49). През 1589 г. титлата екзарх се дава на луцкия епископ Кирил Терлецки (АЗР. Т. 4. С. 28-31). Като правило, екзарсите на Константинополския патриарх, посещавали Ржеч Посполита, по никакъв начин не определяли географския ареал на своята юрисдикция.

[38] Срв. грамотите за привилегиите на Филаделфийския митрополит с аналогичния ред за избор на ръкополагания архиерей.

[39] „... μνημονεύειν τε τοῦ κανονικοῦ ὀνόματος τοῦ τῶν Ἱεροσολύμων πατριάρχου, ὡς ὑπ’ἐκείνου χειροτονούμενον, καὶ πρὸς ἐκεῖνον τὴν ἀναφορὰν ἐσχηκότα, ἀπονέμειν τ’ἐκείνῳ τῷ πατριάρχῃ καὶ γέροντι αὐτου τὴν προσαρμόζουσαν ὑποταγὴν καὶ εὐπείθειαν, καὶ φυλάττειν ἀπαρεγχείρητα τὰ τοῦ πατριαρχικοῦ ἐκεῖνου θρόνου προνόμια, ὡς νενόμισται” ([Δελικάνης, σ. 409]; русск. пер.: Материалы для истории архиепископии Синайской горы // Православный палестинский сборник. СПб., 1908. Вып. 58. Т. XX. Вып. 1. Ч. 2. С. 357-364).




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org