BG | RU

ВСЕЛЕНСКИЯТ ПРЕСТОЛ И ЦЪРКВАТА В УКРАЙНА: ГОВОРЯТ ТЕКСТОВЕТЕ

2018-11-09 11:40:52,

  

Публикуваният в списанието текст за отношенията на Константинополската патриаршия и Църквата в Украйна е поместен на официалната страница на Вселенската патриаршия (Публикува се със съкращения).

 

По повод проучването на Вселенската патриаршия да предостави автокефален църковен статус на Украйна се чуха мнения, включително и от представители на институции, които оспорват каноничното право на Константинополската църква да пристъпи към такъв акт. Като основен аргумент се изтъква, че Украйна „представлява канонична територия на Московската патриаршия“ и следователно подобно действие от страна на Вселенската патриаршия би било „нахлуване“ в чужда църковна юрисдикция.

Поради тази причина считаме за необходимо Вселенска патриаршия да напомни на всички историческата и канонична истина за връзката на Константинополската църква с Църквата в Украйна, както се разкрива тя в съхранилите се официални документи, които, за съжаление, са или непознати, или съзнателно премълчавани по разбираеми причини.

Отношенията на Константинополската патриаршия и Църквата в Украйна. Кратък исторически преглед

Както на всички е известно, украинците, както и всички народи, произхождащи от древните руси, дължат християнската си вяра и православие на Вселенската патриаршия. Тук няма да говорим за известните на всички исторически събития, които довеждат до кръщението на жителите на Киевската държава по времето на Владимир през X век и разпространяването след това на православието в цялата територия на Киевска Рус. Вселенската патриаршия е Църквата майка на целия украински народ, както и на всички руснаци, белоруси и други народи от този регион.

За митрополията на Русия се говори в старите официални разпоредби на Константинополската патриаршия, като например в акт на Лъв Мъдри (XI век), като за шейсета епархия на Вселенската катедра. В началото била единна под наименованието „на Киев и цяла Русия“ с център в Киев. След това киевските митрополити се преселили във Владимир и накрая в Москва, но като свое канонично седалище имали винаги град Киев. Към средата на XV век Киевската митрополия се разделя на две след избирането на митрополит Йона в Москва (1448) и на Григорий от униатския патриарх Григорий Мамас (1458). Митрополит Григорий по-късно се връща в православието и е приет от Вселенския патриарх Дионисий I (1470), а в Москва се установява нов митрополит, Теодосий, без съгласуване с Вселенската патриаршия.

След издигането на Московската митрополия в патриаршия по времето на Вселенския патриарх Йеремия II (1589) Киевският митрополит продължил да е подчинен на вселенските патриарси, които упражнявали надзор или чрез пълномощници екзарси, или лично, както се случва през 1589 г., когато патриарх Йеремия II посетил Киев и низвергнал Киевския митрополит Онисифор като двубрачен, както и други провинили се клирици, а след това хиротонисал за Киевски митрополит Михаил (Рагоза). Освен това той утвърдил и благословил богоявленското братство, което след това се преобразувало в Академия, и заповядал да се свика епархийски събор в Украйна.

Но може би най-важният принос на Вселенската патриаршия за Църквата в Украйна бил, че тази Църква била изцяло латинизирана и последвала своите епископи в унията. Тогава (през 1620 г.) Вселенският патриарх упълномощава Йерусалимския патриарх Теофан да отиде в Украйна, където да хиротониса православни епископи, да възстанови епархийския събор в Украйна и да избере местния митрополит, който да е утвърден от Вселенския патриарх. Хиротонията на йерарсите на Киевската митрополия, извършена от Йерусалимския патриарх, не означавала, разбира се, че тази митрополия се подчинила на неговата патриаршия.

Когато през 1654 г. Украйна се обединява политически с Русия, започва да се повдига въпросът и за църковното обединение на тази област с Патриаршията в Москва. Митрополитите обаче, епископите, клирът, благородниците и целият народ на Украйна отхвърлили категорично това обединение. Напразни били опитите на Русия да получи Киевската митрополия през 1684 г. от Вселенския патриарх Яков. Киевският митрополит Силвестър и неговите наследници Дионисий, Йосиф и Антоний въпреки натиска не приели да бъдат ръкоположени от Московския патриарх. Само техният наследник Гедеон през 1685 г. бил убеден да приеме хиротония от Московския патриарх Йоаким, но и тогава многобройният Събор, събрал се в Киев, провъзгласява за невалиден този избор, а хиротонията за незаконна, защото се е извършила без знанието на Вселенския патриарх. Това действие на Московския патриарх представлявало сериозно канонично нарушение. Издигането на епископ в чужда епархия за митрополит без съгласието на местния патриарх представлява нарушение на св. канони, между които 35-и канон на апостолите, 6-и на Първия вселенския събор, 13-и и 22-ри на Антиохийския събор, 15-и на Сардикийския събор. Успоредно с това, този акт означавал нахлуване в чужда епархия, осъдително според 2-ри канон на Втория вселенски събор, 13-и и 22-ри на Антиохийския събор, 3-ти на Сардикийския. Похищението на чужда епархия се осъжда изрично като нарушаване на древните правила на Църквите от канони като: 8-и на Третия вселенски и 39-и на Трулския вселенски пето-шести събор.

След това Гедеон и тези в Москва разбрали, че нищо не може да стане без одобрението на Вселенската патриаршия, и насочили всичките си усилия да убедят (или принудят) тогавашния Вселенски патриарх Дионисий IV да признае хиротонията на Гедеон. Усилията за постигането на тази цел ръководил от името на царете и руското правителство посланикът Никита Алексиевич, който отишъл в Адрианопол, където пребивавал Вселенският патриарх Дионисий IV. Преговорите и задкулисните действия са описани в т.нар. „Дванадесет книги“ на намиращия се също там Йерусалимски патриарх Доситей, който поради личните си връзки с царското семейство изиграл съществена роля в преговорите.

Резултатът от тези разговори бил формулиран в Патриаршеския и синодален „Акт“ или в „Γράμμα ἐκδόσεως“ от юни 1686 г., който е подписан от Вселенския патриарх Дионисий IV и Светия синод, както и от други митрополити на Вселенската патриаршия. Първоначалният оригинал на „Акта“ е унищожен, запазени са обаче освен руските преводи също и гръцки автентични преписи от времето на патриарх Калиник II (1688, 1689–1693, 1694–1702 г.), от които може да се възстанови със сигурност древният гръцки текст.[1] Запазен е също така оригиналът на Писмото, което изпраща на руските царе Йоан и Петър и на принцеса София патриарх Дионисий IV, публикувано в Сборника с официални документи на руското правителство от 1826 г.[2]

Тези два критично важни текста, тоест Патриаршеският и синодален „Акт“ от 1686 г., както е възстановен днес от руските историци в неговата първоначална форма, и оригиналното писмо на патриарх Дионисий IV до руските цари, са добавени като приложения към настоящия текст. Пазят се, разбира се, и други официални документи по този въпрос, от които само едно в гръцки препис и останалите в руски превод от онова време, между които има и официални преводи на руското Външно министерство, съхранявани в неговите архиви, както и други, също в официални преводи в ръкописи от колекцията „Икона“, съдържаща различни текстове за Московската патриаршия.[3]

Излишно е да подчертаваме, че първият от тези текстове, който е не само Патриаршески, но и синодален документ, е с най-голяма канонична и правна стойност и трябва да се предпочита пред всеки друг като истински изразител на волята на Вселенския престол, ако някога възникнат разногласия.

Какво следва от изучаването на текстовете?

От изучаването на тези два основни текста и най-вече на Патриаршеския и синодален акт следва следното:

1. Подчиняването на Киевската митрополия става „по снизхождение“ и „по икономия“ заради конкретните исторически обстоятелства на онова време „заради голямото разстояние на мястото и заради честите случващи се между двете царства битки“, поради които „врагът на правата и истинска, свята и непорочна вяра на православните християни сее тръни и плевели посред пшеницата, тоест православието, и то е заплашено от чужди и противни мъдрувания“. За временния характер на тази по икономия и снизхождение постигната договореност, предвидена в Патриаршеския и синодален акт от 1686 г., свидетелства ясно и видният книжовник Йерусалимски патриарх Доситей, чиято роля в преговорите, както отбелязахме, е била ключова. Той пише, че заявил на посредника посланик Никита Алексиевич: „да бъде... даден Киев като възложение на Московия заради господстващия гнет, до деня, когато Бог ни посети (с милостта Си)“.[4]

2. Както става ясно от Патриаршеския и синодален акт от 1686 г. смисълът на „подчиняването“ на Киевската митрополия на Московската патриаршия се състоял всъщност само в разрешение за хиротония на Киевския митрополит: „светейшата Киевска епархия да бъде подлежаща на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасяем град Московия, тоест Киевският митрополит ще се хиротонисва там, ако се появи нужда“. Обяснението „тоест“ разяснява значението на „подчинена“. Актът казва дословно: „подчинението на тази Киевска митрополия е поверено на светейшия патриаршески трон на Московия“, тоест Московският патриарх може да хиротонисва митрополита на Киев от името на Вселенския патриарх и само. Съхранените гръцки преписи казват: „даде се разрешение … да хиротонисва“, „... и давайки им по икономия това разрешение“. Единственият запазен в оригинал документ (Писмо до царете) твърди ясно следното: „блаженият патриарх на Московия … има разрешение да хиротонисва митрополита на Киев“, тоест Московският патриарх може да извърша хиротония на Киевския митрополит с разрешението на Вселенския патриарх.

Че не става дума за пълно предаване на Киевската епархия на Московския патриарх, е видно от факта, че Актът а) не дава на въпросния патриарх правото да избира Киевския митрополит и б) задължава всеки Киевски митрополит да споменава Константинополския патриарх „на първо място“ при Божествената литургия. Значението на тези две условия е нужно да се подчертае.

3. Даденото на Московския патриарх разрешение да хиротонисва Киевския митрополит, и то само този, който е избран от клира и народа на Киевска епархия, разкрива значителната степен на автономност и самостоятелност на тази епархия, която автономия не я предоставя патриархът на Москва като уж суверен на въпросната епархия, но се задължава да приеме условието, което поставя Вселенският патриарх и което е задължен да спазва. Московският патриарх според това условие няма правото да предприема сливане, разделяне или премахване на тази митрополия. Тоест изключва се административното й поглъщане от Московската патриаршия.

4. Задължението на всеки Киевски митрополит да споменава „на първо място“ при Божествената литургия Вселенския патриарх е най-ясното доказателство, че Киевската епархия не е дадена на Московската патриаршия като нейна канонична територия. Споменаването „на първо място“ при св. Литургия на името на патриарха показва каноничната зависимост на споменаващия, а не е обикновен молитвен възглас или възхваляване. В Патриаршеския и синодален акт се посочват причините за поставянето на условието за споменаване на Вселенския патриарх като „извор и начало“ на подчинените му архиереи. А поменаването на Московския патриарх след Константинополския се отдава на качеството му на „старши (геронт) и предстоящ”, т.е. на духовната връзка между ръкоположения и ръкоположилия го.[5] Трябва да отбележим, че Актът за Филаделфийския митрополит във Венеция, който му дава разрешение да хиротонисва архиереи на Кефалония и Китира, определя той да бъде поменаван от ръкоположените от него архиереи, без това да показва, че е станал техен кириарх. По аналогия и поменаването на Московския патриарх от Киевския митрополит след Константинополския не говори за някакво предаване на юрисдикцията на Киевска епархия на Москва. Поради тези причини руският учен Вадим Миронович Лурие[6], който изследва синодалните документи от 1686 г. относно Киевската митрополия, но също и други руски историци, стига до извода, че тези условия имат безспорно за цел да запазят каноничната власт на Константинопол върху Киевската епархия.[7]

5. Правото, което се дава от главния архиерей на чужди архиереи да хиротонисват клирици в неговата епархия, е канонично и прилагано и до днес, когато то става с изричното разрешение на местния архипастир, без това да означава предаване на канонична територия. Именно това се разкрива в Патриаршеския и синодален акт от 1686 г., който предвижда, че клириците и миряните на Киевската епархия „имайки разрешение, и по добър и каноничен наложил се обичай“ да изпращат своя избраник за Киевски митрополит при Московския патриарх за хиротония. С други думи, става дума за разрешение на кириарха архиерей да даде правото за хиротонията на архиерей под негова юрисдикция на друг архиерей.[8]

6. Предоставянето от страна на Вселенския патриарх Дионисий IV разрешение на Московския патриарх да хиротонисва всеки Киевски митрополит става чрез споменатото синодално „Γράμμα Ἐκδόσεως“, като така са наричани всички документи от този вид. Понятието ἔκδοσις (на български език – издаване) има технически характер и по онова време носи смисъла на по-широкото понятие „разрешение“ (ἄδειαν), а в конкретния случай разрешение за хиротония или преместване. Следователно не става дума за „Акт“ или „Томос“ за предаване на канонична територия на друга автокефална Църква от страна на Вселенската патриаршия, както е в случаите на предоставяне на автокефалия (например на Църквата в Гърция, Сърбия, Румъния, България, Грузия, Полша, Албания, Чехия и Словакия), както и за предоставяне на определени области на друга автокефална Църква (например предоставяне на Църквата в Гърция на Йонийските острови, Тесалия или на Диаспората през 1908 г. и връщането й на Вселенската патриаршия през 1922 г.). Никога Вселенската патриаршия не е давала част от каноничната си територия на друга автокефална Църква чрез документ, озаглавен Γράμμα ἐκδόσεως. И издигането на Църквата в Русия в ранг на патриаршия, с което се определят границите на нейната юрисдикция, е станало чрез издаване на Томос.[9] Ако Вселенската патриаршия искаше да предаде каноничната си територия (Украйна) на Московската патриаршия, тя щеше да използва документ, аналогичен на тези, които е издавала във всички други случаи.

Всичко това свидетелства, че Патриаршеският и синодален Акт от 1686 г. има значението, което описва приснопаметният Йерусалимски патриарх Доситей, който е познавал нещата от първа ръка като участник в споменатите преговори:

„да бъде епархията на Константинопол под наместничеството (епитропството) на светейшия патриарх на Московия“,[10]

като това според самия патриарх Доситей е „поради господстващия гнет, до деня, когато Бог ни посети“, тоест за известно време.

Съвременно състояние

Какво се случва след 1686 г., е известно на всички. Московската патриаршия никога не спазва каноните на Патриаршески и синодален акт както по отношение на избора на Киевски митрополит (от клира и народа на неговата област), така и относно поменаването „на първо място“ името на Вселенския патриарх от всеки киевски митрополит по време на св. Литургия. По този начин и най-вече чрез самоволното премахване на поменаването на Вселенския патриарх от киевските митрополити или на de jure зависимостта на Киевската митрополия (и на Църквата в Украйна) от Вселенската патриаршия се пристъпва към присъединяване и сливане на Украйна с Московска патриаршия.

Всичко това се случва по време, когато Вселенската катедра е подложена на големи изпитания и нямала възможност „поради времевите обстоятелства да надигне своя глас срещу тези самоволни действия“.[11] Но „неоправданото в началото не може да бъде потвърдено от времето“, гласи общият принцип на римското право, признат и от светите канони.[12] Църквата в Украйна не престава да бъде de jure канонична територия на Вселенската патриаршия.

30-годишното ограничение, което се предвижда от 17-и канон на Четвъртия и 25-и канон на Пето-шестия вселенски събори не може да се приложи в този случай, защото тези канони говорят за „селски“ или „колибарски“ енории, а не за епископии или митрополии. За това са съгласни всички древни тълкуватели на тези канони.[13]

Вселенската патриаршия винаги е знаела това, когато въпреки „времевите обстоятелства“ прояви търпимост към самоволните действия на Московската патриаршия. Това пролича в случая с предоставянето на автокефалия на Полската църква от страна на Вселенския престол през 1924 г. В съответния Томос ясно се казва, че Киевската област, към която спадала и Полша, никога не е преставала да принадлежи към каноничната юрисдикция на Константинополската църква, както и че условията на Акта от 1686 г. никога не са били спазвани от Московската патриаршия.

Изводи

От проучването на официалните документи, извършено не само от гръцки, но и от руски изследователи, става ясно, че:

1. Вселенската патриаршия никога не е предавала Киевската митрополия да стане канонична територия на Московската патриаршия. Каноничните граници на Църквата в Русия са определени, когато тази Църква е въздигната в патриаршия през 1589 г. и никога не са премествани чрез Патриаршески или Синодален Томос. Киевската митрополия не е включена в тези граници. Всяка географска област извън тези граници, описани в Томоса за автокефалията на всяка православна църква, са извън нейните канонични територии, както те са предвидени за всяка автокефална Църква.

2. Киевската митрополия (и цялата днешна Украйна) от самото си създаване е била епархия на Вселенския престол, притежаваща първоначално своето място в Синтагматиона (Списък на катедрите, подчинени на Константинополския патриарх, б. пр.), а всеки митрополит получавал своята хиротония от Константинополския патриарх без прекъсване до XVII век. Връзката на Църквата в Украйна с Вселенската патриаршия е била толкова силна, че и след политическото обединение на областта с Москва през 1654 г. всеки опит на Московската патриаршия да хиротониса киевски митрополит среща твърдата съпротива на клира и народа на Украйна.

Самоволната хиротония на Гедеон за митрополит на Киев, извършена от Московския патриарх Йоаким през 1685 г., среща отново съпротивата на клира и народа от митрополията. Едва когато тогавашният Вселенски патриарх Дионисий IV под силен натиск дава през 1686 г. разрешение на Московския патриарх да хиротонисва Киевския митрополит, клирът и народът на тази област приемат хиротонията на Гедеон и на неговите следващи наследници от Московската патриаршия.

3. Официалните документи, въз основа на които е дадено това разрешение на Московския патриарх, са вече познати и те разкриват, че:

А) Документът, чрез който е дадено разрешението на Московския патриарх, се описва и нарича във всички запазени официални текстове „Γράμμα ἐκδόσεως“ (ἐκδόσεως φημί γράμματος), което като технически термин от онова време, но и днес, означава предоставяне на разрешение за извършване на хиротония или друго канонично действие, но никога не се използва за пълно включване на канонична територия към друга автокефална Църква.

Б) Съгласно всички запазени документи, разрешението за хиротония на Киевския митрополит от Московския патриарх е дадено „по икономѝя“, „поради съществуващата нужда“ и поради „голямото разстояние до мястото и заради честите случващи се между двете царства битки“. С други думи, това разрешение има временен характер и важи, докато съществуват причините, поради които е издадено.

В) Определянето на Киевския митрополит като „подлежащ“ (ὑποκειμένη) на Московската патриаршия, което се среща в текста на Акта, се обяснява веднага от самия текст – тоест, да бъде хиротонисан митрополитът в нея (Киевска митрополия) от Московския патриарх. Целта и значението на този Акт се състои в предоставянето на „разрешение“, ἄδειαν, за извършване на хиротония на Киевския митрополит от Московския патриарх, а не да му се даде някаква канонична територия. Това всъщност е била и единствената молба към Вселенската патриаршия, както я разбира и описва Патриаршеският и синодален акт: „да се даде разрешение на блажения патриарх на Московия да хиротонисва митрополит на Киев, за да не пребивава тази митрополия лишена от истински архиерей“. Вселенският патриарх Дионисий IV и Патриаршеският синод не са имали причина да предоставят „в излишък“ повече от това, което им е било поискано.

Г) Условията, които поставя Патриаршеският и синодален акт, потвърждават без всякакво съмнение, че каноничната територия на Киевската митрополия не е предадена на Московската патриаршия. Никога не се е случвало канонична територия да се предаде на друга автокефална Църква с условие тя да няма правото да управлява изцяло тази област, включително и начина за избор на архиереите й, както и най-важното, със задължение да поменава „на първо място“ при св. Литургия главата на Църквата, от която е произлязла.

Московската патриаршия е знаела, разбира се, тези неща и затова самоволно наруши тези условия, без никога да ги спазва, именно защото се стремяла да присъедини самоволно Киевската митрополия (и Украйна) към своята канонична юрисдикция. Но това е без съмнение нарушение на св. Канони и на Акта, върху който се основава цялото отношение на Московската патриаршия към тази област. Неспазването на условията на един Акт прави Акта невалиден в неговата цялост.

И тъй като не става дума за светски и общи неща, но за църковни, сиреч свети, нека напомним на нарушителите на условията думите, с които завършва Актът:

„ако някой замисли различно от записаното или пожелае да покаже непослушание и съпротивление, то да бъде противен на Господнята заповед и да получи възмездие от Него, като пренебрегнал патриарсите, одушевени и живи образи Божии“.

4. Вселенската патриаршия поради трудните исторически условия, в които живее, е търпяла и премълчала нарушаването и неспазването на определенията на Патриаршеския и синодален акт от 1686 г. от страна на Московската патриаршия, но никога не го е отменила или променила. Доказателство е издаването от Константинополската патриаршия на автокефалия на Полската църква през 1924 г. чрез издаването на Томос, в който изрично се упоменава, че това решение се основава на факта, че Полша принадлежи църковно към Киевската митрополия, подчинена на Константинополската патриаршия, и че Московската патриаршия не е спазила установените правила. Даването на автокефалия на Полската църква е прието от всички православни църкви, без тази на Русия, която сама дава автокефалия на тази църква през 1949 г. По този начин косвено всички православни църкви освен Руската признават суверенното право на Вселенската патриаршия над Киевската митрополия и Украйна. […]

Трябва също така да се подчертае и един от основните принципи на правото: властта, която издава един Акт, има абсолютното предимство при неговото тълкуване. Следователно в конкретния случай тълкуванието на Патриаршеския и синодален акт принадлежи по предимство на Вселенската катедра.

Следователно Вселенската патриаршия има правото и е задължена да прояви очакваната от нея грижа за Църквата в Украйна при всяко обстоятелство, когато това се счете за необходимо.

Следват текстът на Патриаршеския и синодален акт от 1686 г. в превод на гръцки и оригинал, както и факсимиле и Патриаршеско писмо до царете на Русия.

 

Превод от гръцки: Златина Иванова

 

[1] В. Г. Ченцова (V. G. Tchentsova), Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 [68] (2017), 100-102.

[2] Собранiе государственныхъ грамотъ и договоровъ, хранящихся въ государственной коллегiи иностранныхъ дѣлъ, Часть четвертая, Москва, 1826, σ. 514-517.

[3] Архив Юго-Западной России, Часть 1, Том V, Киев, 1859, σ. 166-193.

[4] Δοσιθέου, Πατριάρχου Ἱεροσολύμων, Ἱστορία περί τῶν ἐν Ἱεροσολύμοις Πατριαρχευσάντων, Βιβλ. 11, § 28, ΤΟΜΟΣ ΣΤ', (ἐκδ. Βασ. Ρηγοπούλου), 1983, σ. 240

[5] Понятията γέρων и προεστώς са част от монашеската терминология и изразяват духовна връзка.

[6] Лурье, В., Русское православие между Киевом и Москвой очерк истории русской православной традиции между XV и XX веками, Москва, 2009.  

[7] K. Vetochnikov, „La „concession” de la métropole de Kiev au patriarche de Moscou en 1686: Analyse canonique”, Proceedings of the 23rd International Congress of Byzantine studies, Belgrade, 22–27, August 2016: Round Tables, Editors Bojana Krsmanović, Ljubomir Milanović, Belgrade 2016, p. 780-784.

[8] По време на преговорите патриарх Доситей предлага като образец каноните от съборите в Анкира 13-и канон, в Антиохия 10-и канон и 14-и Канон от Седмия вселенски събор. По-близо като време до издаването на Акта от 1686 г. е предоставеното разрешение за хиротония в хрисовул от 1651 г., с който Вселенският патриарх дава разрешение на митрополита във Филаделфия Атанасий Валериано, който пребивавал във Венеция, да хиротониса епископ на островите Кефалония и Китира заради враждебните действия между Венеция и османците, които не позволявали неговата хиротония от митрополита на Монемвасия (случай, аналогичен с този в Киев през 1686 г.). Този хрисовул според изследователите има много общи неща с Акта от 1686 г. и може би играе ролята на образец за съставянето на документа за Киевската митрополия. Виж: V. G. Tchentsova, σ. 94 и по-нататък.

[9] Καλλινίκου Δεληκάνη, Ἐπίσημα ἐκκλησιαστικά ἔγγραφα τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου, Τομ. Γ’, 1905, σ. 24: „Συνοδικόν Χρυσόβουλον ἤ Τόμος …”.

[10] V. G. Tchentsova (бележка 2), σ. 98.

[11] Κυζίκου Καλλινίκου (Δεληκάνη), „Ἡ αὐτοκέφαλος Ἐκκλησία Πολωνίας”, Ἐκκλησία, 1924, σ. 6

[12] Пак там.

[13] Ράλλη – Ποτλῆ, Σύνταγμα τῶν Θείων καί Ἱερῶν Κανόνων, ΙΙ, 1852, σ. 259 и 361.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org