BG | RU

ФЛИРТ СЪС СХИЗМАТА ОПИТЪТ НА ДЕСНИЦАТА ДА ДЕЛЕГИТИМИРА ПАПА ФРАНЦИСК

2018-11-09 11:28:31, Масимо Фаджиоли

  

Масимо Фаджиоли (р. 1970 г.) е църковен историк, професор по богословие от Университета „Виланова” във Филаделфия. Завършва богословие в Университета в Тюбинген, а дисертацията му е посветена на избора на епископи след Събора в Трент. Чел е лекции в различни университети в Северна и Латинска Америка, Европа и Азия. Сътрудничи на редица католически медии, сред които и либералното издание Commonwheel. Автор е на няколко книги, последната от които е Католицизъм и гражданство. Политическа култура на Църквата през ХХІ век (Catholicism and Citizenship. Political Cultures of the Church in the 21st Century, Collegeville MN, Liturgical Press, 2017).

 

Публикуването на „свидетелството“ на бившия нунций на Ватикана в САЩ архиепископ Карло Мария Виганò е безпрецедентен момент в съвременната църковна история ‒ не само заради искането му папа Франциск да се оттегли. Документът, дълъг 11 страници, подготвен и публикуван от Виганó с подкрепата на благоразположени журналисти от католически медии, докато папата беше на посещение в Ирландия, е мотивиран от стремеж за лична вендета и е следствие от сериозната криза в американския католицизъм.

Познавачите на кариерата на Виганó във Ватикана и Вашингтон не могат да бъдат учудени, че обвиненията му не издържат на сериозна проверка. Предишната му клеветническа кампания срещу други членове на Курията, станала известна покрай „Ватилийкс“, също се провали.[1] Трябва да се отбележи, че първият истински отговор от Ватикана дойде на 2 септември, когато официални лица поставиха под съмнение твърденията на Виганó за организираната от него среща между папата и Ким Дейвис през 2015 г. Оказа се, че Виганó е подвел папа Франциск и е пренебрегнал съветите на кардинал Доналд Вюерл и архиепископ Джоузеф Едуард Курц, които са се обявили срещу нейното провеждане.[2]

Все още остава неясно как Рим се е отнесъл към информацията за кардинал Теодор Макарик, но поне три неща вече изглеждат ясни. Първо, че не става дума само за поредния духовник, недоволен от своя началник; това е пенсиониран папски дипломат, който се опитва да свали папата. Операцията на Виганó се оказа неуспешна по отношение на непосредствената си цел и човек може само да се надява, че провалът й ще даде на Франциск силата, необходима за справяне с кризата със сексуалното насилие в Америка по начина, по който той разреши този проблем в Чили.

Второ, опитът гневът на американските католици да бъде пренасочен от разкритията за бившия кардинал Тиодор Макарик лично към папа Франциск не само се провали, но и има обратен ефект. Разкритията доведоха, без това да е голяма изненада, до преосмисляне на ролята, която предишните двама папи са изиграли за запазването в тайна на поведението на Макарик. Франциск е не само първият папа, който взима публични мерки срещу Макарик, но и който прие „оставката“ на редица епископи, виновни в прикриване на свещеници, обвинени в сексуално насилие. На журналистите им отне по-малко от седмица – от 26 август до 1 септември – за да започнат да запълват истинската картина зад „свидетелството“ на Виганó: ако един сексуален насилник е имал възможност да стане кардинал и архиепископ на Вашингтон, то е заради всичко, което църковната система по време на папите Йоан Павел ІІ и Бенедикт ХVІ не е успяла да стори.

Трето, от самото начало на този епизод е ясно, че ще бъде необходимо време, за да се стигне до корена на проблема. Наивно е да се мисли, че съществува само едно досие ‒ това на Макарик, заключено в някой кабинет във Ватикана, както и че всичко е записано на хартия. „Фабриката за епископи“ винаги е представлявала ‒ поне през второто хилядолетие ‒ съчетание от бюрокрация, социална мобилност и неформални връзки. Ватиканът никога не е бил изцяло бюрократизирана система, в която всичко да се записва на хартия.

Къде сме днес? Това лято откри нова глава в историята на скандала със сексуалното насилие. Днешният църковен контекст е много различен от положението между 2002 г. и понтификата на Бенедикт ХVІ. Кризата със сексуалното насилие днес експлозивно се наслагва върху още една криза: задълбочаващия се разрив в Католическата църква на САЩ. На първо място, този разрив в католическата култура в Америка не е нов. Второ, налице е и разрив между настоящия папа и много американски епископи, който настъпи в по-ново време. И накрая, съществува един изцяло нов разрив между папа Франциск и американските католици, като дори тези, които го обичат, не разбират каква е неговата средносрочна стратегия за справяне с кризата с насилието ‒ за разлика от дългосрочната му стратегия за битка с клерикализма, очертана в неговото Послание до Божия народ от 20 август.

Миналата седмица в статия за National Catholic Reporter Майкъл Шийн Уинтърс има смелостта да използва думата схизма. Все повече консервативни католици не приемат папата за легитимен. Случилото се през последните няколко седмици е израз на напрежение, трупано от години. Всъщност хората, които стоят зад този опит Франциск да бъде принуден да се оттегли, съставляват незначително малцинство сред католиците в САЩ, те не отразяват отношението към Франциск в цялата Църква в Америка, още по-малко в Католическата църква по света. Затова е слабо вероятно настоящата криза да доведе до открита схизма с двама папи, две курии, две колегии на кардиналите и две „йерархии“. Но положението се усложнява от факта, че във Ватикана продължава да има още един ‒ почетния папа. Бенедикт ХVІ се превърна в символ на съпротивата за традиционните католици, които се противопоставят на реформисткия понтификат на Франциск и намират богословието на Бенедикт ХVІ за по-близко до своето. Твърде рано е да се каже дали „свидетелството“ на Виганó, което неволно очертава сериозните проблеми в начина, по който Курията на Бенедикт се е отнесла към обвиненията в насилие, ще ги накара да преосмислят своята безкритчна преданост към почетния папа. Ясно е обаче, че има хора, които през последните повече от пет години се опитаха да използват Бенедикт срещу Франциск и да си изградят различна лоялност, отричайки епископа на Рим, което не би било търпяно в предходни епохи.

Без съмнение обаче Уинтърс е прав за съществуването на схизматични тенденции в Американската католическа църква, които не се наблюдават на други места – дори не и в Китай, където проблемът е в съществуването на две епископски йерархии, а не на два различни вида католицизъм. Днес под заплаха е общността тук, в САЩ. Преди пет века кардинал Роберт Белармин, един от най-важните богослови в католическата еклесиология, определи три връзки (vinculi) на общение в Църквата: обща изповед на вярата, общение в тайнствата и връзките с църковното управление, особено с папата. (Тази дефиниция намери място и в параграф 14 на декларацията на Втория ватикански събор Lumen gentium). Общението в тайнствата беше отслабено от литургичното разделение, предизвикано от решението на Бенедикт ХVІ да признае като законна месата отпреди Втория ватикански събор като „изключителна форма“ на римския ритуал. Ала днес под същинска заплаха е поставена връзката между Църквата като народ и църковния авторитет ‒ в смисъл не на конкретни лица, а самата идея за църковен авторитет.

Настоящата криза всъщност е съчетание от три различни кризи: богословска, политическа и геополитическа.

Богословската криза. Опитите на традиционалистите в страната да делегитимират Франциск напомнят за модернисткия спор по време на папа Пий Х в началото на ХХ век, но с обърнати роли: малцинство от активисти традиционалисти, които се опитват да накарат един модернизиращ папа да замълчи. Това напомня още повече и за „интегристкото“ отделяне на архиепископ Марсел Льофевр, отлъчен latae sententiae (автоматично) след незаконното ръкоположение от него на четирима епископи за Обществото на св. Пий Х. Последиците от това разделение за френската католическа култура от Втория ватикански събор до 1988 г. може би се повтарят днес в САЩ, само че в по-голям мащаб. Традиционалистите сред американските католици отхвърлят развитието в църковното учение от времето на и след Втория ватикански събор. Отрицанието им в някакъв смисъл е дори още по-радикално от това на Льофевр, чиято съпротива срещу Втория ватикански събор поне в началото беше тясно фокусирана. Докато днес много традиционалисти отричат Събора изцяло ‒ не просто неговия „дух“, но и документите, издадени от Събора. В Американската църква се наблюдава богословска поляризация и все по-голямо отдалечаване на двете страни, така че днес сред католиците са останали много малко личности, способни да хвърлят мост между левицата и десницата. Със сигурност сегашното поколение сред американските епископи вече не може да стори това. Нисшето духовенство и миряните, които заемат ръководни позиции ‒ от родителите до учителите и литургичните служители ‒ ще бъдат подложени на голямо изпитание през следващите месеци. Дали все още могат да си говорят с католиците от другата страна, а и да научат останалите да правят това?

Политическата криза. Разривът в американския католицизъм и между католиците традиционалисти и Франциск не може да бъде разбран извън политическата поляризация на Америка. Първата фаза на този проблем настъпи с все по-активната идентификация на американските епископи с Републиканската партия, продиктувана до голяма степен от няколко социални въпроса. Тъй като Републиканската партия през последното десетилетие се радикализира, същото се случи с повече от неколцина епископи. През същия период някои известни консервативни интелектуалци прегърнаха католицизма по причини, които изглеждат чисто политически. Това не е ново явление. Процесът е подобен на създаването на „Аксион Франсез“ на Шарл Морас, националистическо движение, осъдено от папа Пий ХІ през 1926 г. За Морас е важно не Евангелието, а фактът, че католицизмът може да се използва като средство за формирането на антидемократичен социален ред. Нарастващият интерес към една по-стара версия на католицизма сред консервативните интелектуалци, които не се отличават с интерес към богословието, наподобява и появата на движението на ултрамонтанистите през първата половина на ХІХ век. Новата книга на йезуита Джон О’Мали, посветена на богословските движения, довели до свикването на Първия ватикански събор, ни помага да забележим много прилики между ултрамонтанизма от XIX в. и американския традиционалистки католицизъм от началото на ХХІ век. И в двете движения основна роля играят журналисти и други интелектуалци миряни, чието разбиране за Църквата е по същество политическо, а не духовно. Те приемат Църквата като институция, която може да възпре модерността и по-конкретно модерната държава. Те нямат никакъв или слаб интерес към еклесиологията или богословието на тайнствата, както и към всичко друго, което не може лесно да бъде превърнато в оръжие срещу техните политически противници.

Геополитическата криза. Католическите медии, които са неразделна част от операцията на Виганó, биха искали да завладеят Рим, но слабо познават Рим или още по-малко ‒ глобалната Църква. За тях цялата Католическа църква представлява уголемена Американска католическа църква. Филаделфия не може да стане новият Авиньон, но САЩ прилича на това, което Франция е била за католицизма през ХІV и ХV век. Великата схизма на Запад е предизвикана отчасти от спора между папата и френската монархия за водачеството на християнска Европа. Днес съществува негласно съперничество за морално превъзходство между последната световна суперсила и Ватикана. Това е криза на американския католицизъм, но и криза в глобалната Църква. Струва си да се отбележи, че след появата на писмото на Виганó латиноамериканските и европейските епископски конференции публично подкрепиха Франциск, докато повечето американски кардинали и епископи посрещнаха писмото с оглушително мълчание. Някои консервативни американски епископи подкрепиха почтеността на Виганó, а неколцина назначени от Франциск епископи, споменати в писмото, защитиха папата, но повечето американски епископи предпочетоха да запазят мълчание. Нежеланието им да защитят Франциск може да бъде разчетено като знак, че очакват отговори от Рим по отношение на Макарик, но то може да бъде разчетено и като опит да възстановят доверието към себе си, като се дистанцират от един папа, когото могъщата католическа десница никога не прие истински. Неясно е как връзката между тези американски епископи и папата може да бъде възстановена. Синодът на епископите за младежите, който започва през октомври в Рим, технически е „редовен синод“, но заради времето на своето свикване е вероятно да се окаже извънредно събитие в живота на разделената Църква.

 

Превод от английски: Момчил Методиев

 

[1] През 2010 г., като част от разкритията, станали известни като „Ватилийкс“, са оповестени и писма на Карло Мария Виганò до папа Бенедикт и държавния секретар на Ватикана Тарчизио Бертоне, в които той се оплаква от състоянието на финансите във Ватикана и корупцията там. По това време Виганò е генерален секретар на Гувернатурата на Ватикана.

[2] На 24 септември 2015 г. по време на визитата си в САЩ папа Франциск проведе кратка среща с чиновничката Ким Дейвис, станала известна с това, че отказва да издаде свидетелство за брак на еднополови двойки.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org