BG | RU

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е РАЗКОЛ ЗАРАДИ АВТОКЕФАЛИЯТА НА УКРАИНСКАТА ЦЪРКВА?

2018-09-10 07:41:39, Татяна Деркач

  

 

След сензационното изявление на Вселенската патриаршия за начало на процес по признаване на Украинската автокефална църква Руската църква обяви, че ако Вселенският патриарх Вартоломей „узакони разколниците“, решението му няма да бъде признато от Вселенското православие. И заплаши едва ли не с най-големия разкол от времето на Великата схизма от 1054 г. 

Светият синод на Вселенската патриаршия заяви, че е получил и ще разгледа искането „на църковните и светските власти на Украйна“, а по-нататък процесът ще продължи в тясно сътрудничество с останалите църкви. Тази съгласувателна процедура не може да бъде избегната. Поместните църкви вече започнаха размяната на делегации – както дипломатически (украински и руски), така и църковни (от името на Руската православна църква сондажите прави митрополит Иларион Алфеев, а от името на Константинопол – комисия в състав Пергамския митрополит Йоан, Галския Емануил и Смирненски Вартоломей).

Заплахата за разкол от страна на Русия съществува от дълго време и доскоро този шантаж беше успешен.  Но дали дяволът е толкова черен, колкото заплашва Москва?

Съгласно вече установената типология Вселенското православие условно е разделено на две групи – гръцка (Константинопол, Александрия, Йерусалим, Кипър, Гърция, Албания) и руска (Антиохия, Грузия, Сърбия, България, Полша и Чехия-Словакия). Особено място заема Румъния, която трудно може да бъде причислена към гръцката група, но и проруска може да бъде наречена само ситуативно и на декларативно равнище. Възможен ли е глобален разкол по тази условна линия на разделение?

Прогнозите по подобен въпрос, имайки предвид непредсказуемостта на църковните йерарси, са неблагодарна задача. Все пак ще се опитаме да направим преглед на позициите на всички поместни църкви, като се опитаме да посочим водещите им мотиви, които могат да окажат влияние върху решението дали да подкрепят такава схизма, или да се въздържат от радикални действия, защото не си струва усилията.

От настоящия преглед изключваме две църкви – Руската православна църква и Вселенската патриаршия. Между тях наистина е възможно спиране на евхаристийното общение, което ще продължи в зависимост от каданса на Московския патриарх.

 

  1. Ще се разпадне ли гръцката партия?

Да започнем с гръцката партия.

Александрия

Древна църква, един от престолите от Пентархията, причислявана към гръцката партия. Тъй като канонична територия на Александрийската патриаршия е цяла Африка, тя има голям опит в нетрадиционна мисионерска дейност сред местните племена и дори литургията е преведена на десетки местни езици. В известен смисъл това смекчава догматизма и строгостта в църковния живот.

Патриархът Александрийски и на цяла Африка Теодор II е известен русофил. Завършил е Държавния университет в Одеса (днес Одески национален университет), а от 1985 до 1990 г. оглавява одеското подворие на Александрийската патриаршия към РПЦ. Известен с категорично проруската си позиция по украинския въпрос: „Украинската църква представлява неделима част от Руската православна църква“.

И още един цитат: „Главата на Александрийската църква заяви, че познава много добре Украйна и много добре знае от какви мотиви са водени хората, което днес се опитват да посеят раздор“. Тази позиция е следствие от лично травматкично преживяване на патриарх Теодор в Одеса, когато той е бил настоятел на подворието на Александрийската патриаршия към РПЦ. Веднъж, разказва той, в храма се опитали да влязат нежелани хора, които той възпрял физически.

Някои изводи могат да се направят и от конфликта около Естонската църква – макар с всички средства да подкрепяха Москва в спора с Константинопол, източните патриарси не стигнаха до прекъсване на отношенията с Вселенската патриаршия заради близостта си с Русия.

Александрийският патриарх (грък по произход, което не е маловажно!) многократно е заявявал, че за неговата църква е много важно запазването на единството на православието. По време на неотдавнашното си посещение на Атон в средата на май патриарх Теодор „изрази благодарността си към своя по-голям брат Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей“. Тези уверения предстои да бъдат доказани на практика. 

Прогноза: няма да се стигне до прекъсване на евхаристийното общение с Константинопол, макар да са възможни различни протестни декларации в подкрепа на РПЦ и нежелание да бъде призната украинската автокефалия.

 

Йерусалим

Йерусалимската  патриаршия е смятана за най-древната, „майка на всички църкви“, макар традиционно да е контролирана от гърците (целият епископат е от гръцки произход). За решението на Йерусалим ще бъде важно не само мнението на патриарха: в тази църква голямо влияние има Синодът, който често е в опозиция на своя предстоятел. За да разберем какво може да повлияе върху решението на епископата на Йерусалимската патриаршия по украинския въпрос, трябва да се върнем към близката история.

През 2005 г. мнозинството от Синода на Йерусалимската църква свали доверието си от тогавашния патриарх Ириней и го освободи от длъжност. Той беше обвинен в измама и злоупотреба с църковно имущество. Необходимо е да се допълни, че Йерусалимската патриаршия е един от най-големите собственици на църковни и комерсиални недвижими имоти в Йерусалим. За решаването на конфликта Вселенският патриарх Вартоломей свика Всеправославен събор в Истанбул. Съборът взе страната на Синода на Йерусалимската патриаршия и Ириней беше изпратен на заточение. Следователно настоящият предстоятел на тази църква дължи поста си на Вселенския патриарх Вартоломей.

Историята обаче не завършва с това. Настоящият глава на Йерусалимската патриаршия Теофил III сега е обвиняван в същите престъпления, в каквито и неговият предшественик. В гръцката преса описват събитията като „свещена гражданска война“. Възможно е членовете на Синода отново да поставят въпроса за смяна на патриарха, замесен според тях в злоупотреба с имущество. Но обвиненията могат да бъдат разгледани само от нов Всеправославен събор, свикан от Вселенския патриарх. Още повече че един от приоритетните въпроси за тази патриаршия е спорът с друга източна църква – Антиохия, по въпроса за юрисдикцията над Катар, а решението на този въпрос отново е в ръцете на Константинопол.

Така кръгът се затваря: патриарх Теофил няма причина да води война с Константинопол заради Украйна.

В същото време патриарх Теофил е известен с напълно „русофобските“ си изказвания: „Живеехме добре и мирно, докато тук (в Йерусалим) не дойде Порфирий Успенски (основател на Руската духовна мисия). Той може и да е свят човек, но внесе в живота ни отровата на национализма. От времето на императрица Екатерина най-важни за Русия са не Балканите, а тъкмо Йерусалим. Оттогава нищо не се е променило. Тук Русия извършва културна и политическа агресия“. Това обяснява причината Теофил да посети Украйна по покана на църковни меценати политици, без да съгласува своето посещение с патриарх Кирил.

Прогноза: ще се въздържи от прекъсване на евхаристийното общение с Константинопол, макар да е възможно да не бърза с признаването на автокефалията.

 

Кипър

Кипърската архиепископия се приема исторически за част от прогръцката партия във Вселенското православие, макар върху позициите й днес влияние да оказват и политическите обстоятелства. Остров Кипър е разделен от 1974 г. на гръцка и турска част.

Икономически Кипър е известен като офшорна зона, използвана от руските капитали (които започнаха да бъдат блокирани и там), а местният туризъм също е ориентиран към руските гости.

Но в църковно отношение не трябва да прибързваме с извода, че Кипърската църква е под контрола на Руската църква. Парите са си пари, но историческите корени не могат да бъдат заличени. През 1950 г. в Кипър е проведен неофициален референдум за присъединяване към Гърция. Движението за съединение с „гръцките съотечественици“ (възникнало през ХIХ век) се нарича еносис. Между другото, референдумът, на който почти 96 % от населението на Кипър се изказва за съединение, се провежда в православните храмове. Идеята за еносис е една от причините за въстанието на кипърските турци, довело до създаването на Северен Кипър в отговор на опасенията от гръцкия иредентизъм.

С други думи, въпреки руските пари сърцето на Кипър устойчиво се намира в елинския свят. Също така не трябва да се забравя, че през 2011 г. Кипър поиска неговата църква да заеме в диптихите мястото, отредено днес за Руската църква – петото според древността на своето възникване. „Русите са приели православието през Х век, а ние – още през I век. Нашата църква е по-древна от Руската с хиляда години. Искаме да се отнасят към нас с уважение. Смятаме, че ние трябва да заемем петото място.“

От всичко това следва, че в критичен момент църквата на Кипър ще подкрепи гръцкия, а не руския консенсус.

Във връзка с украинския въпрос трябва да бъдат отбелязани няколко обстоятелства. Първо, архиепископът на Кипър Хризостом II обвини Руската православна църква в етнофилетизъм, когато тя отказа да присъства на Всеправославния събор през 2016 г., свикан от Вселенския патриарх. Както е известно, една от причините за позицията на Руската църква тогава беше тъкмо украинският въпрос: руснаците се изплашиха, че този въпрос ще бъде поставен в рамките на Събора, и решиха да напуснат „бойното поле“, като увлякоха със себе си още три църкви.

Второ обстоятелство: на 27 април външният министър на Кипър Никос Христодулис проведе среща с външния министър на Русия Сергей Лавров. Кипърските медии съобщиха, че на срещата е възможно „да бъде обсъдено решението на Вселенската патриаршия да започне консултации за предоставяне на автокефалия на Украинската църква, срещу което Русия решително се противопоставя“.

А на 5 май в Никозия се проведе и среща на началника на отдела за външни отношения на Московската патриаршия митрополит Иларион Алфееев с главата на кипърската църква Хризостом II. Съдейки по много краткото изявление на руската служба след срещата, руската делегация не е успяла да склони Кипърската църква към радикални действия.

Прогноза: позиция на неутралитет.

 

Гърция

Еладската православна църква е най-близкият и дългогодишен съюзник на Константинопол и тя остава част от гръцката група въпреки сложните в миналото отношения между двете църкви. Неслучайно в Атина зачестиха посещенията на чужди делегации, които се опитват да привлекат ръководството на Църквата към тяхната позиция по въпроса за украинската автокефалия. Посещение първо направи делегация на Константинополската патриаршия. Константинопол е отправил молба към Гърция за признаване на новия Киевски предстоятел след неговото избиране. В отговор главата на Еладската православна църква архиепископ Йероним „е изразил неутрално мнение по този въпрос, като е подчертал, че този проблем е сложен и че решение за позицията на Еладската църква може да бъде взето от архиерейския събор през октомври”. Може да се допусне, че тъкмо този събор през есента ще постави началото на процедурата по признаване на украинската автокефалия. Преди да бъде взето решение от Атина, не може да се очаква официална реакция от другите църкви. В края на май среща с главата на Еладската църква е провел посланикът на САЩ в Атина Джефри Пайет (бивш посланик в Украйна). На срещата са били обсъдени въпросите за Украйна и Македония. Съдейки по всичко, въпросът за Украйна изглежда по-лесен, отколкото за Македония, макар известно време да се приемаше, че двата въпроса могат да бъдат решени заедно. Обективно погледнато, възможно е македонският случай да бъде отложен, което на свой ред би улеснило решаването на украинския въпрос.

На този етап ръководството на Еладската църква настоява, че признаването на украинската автокефалия трябва да бъде съпътствано от консенсус в самата Украйна. Но както е известно, това е невъзможно поради крайно неотстъпчивата позиция на ръководството на Украинската православна църква към Московската патриаршия, която не иска да се лиши от монополното си положение.

На последната среща в Атина с Иларион Алфеев главата на Еладската църква архиепископ Йероним посочи: „Обединихме се около мнението, че ще следим развитието на ситуацията, за да дадем или откажем своето съгласие. Надяваме се просветлението на тези, които, за разлика от нас, са надарени с повече пълномощия, да принесе резултат за благото на цялата Църква“.

Може да се допусне, че в случая той има предвид следното. В Томоса от 1850 г., с който Константинопол дарява автокефалия на Еладската църква, се казва, че „в случаи на възникване на църковни дела, които изискват съвместно разглеждане и взаимодействие в полза на по-доброто устроение и утвърждаване на Православната църква, Синодът на Еладската църква ще се обръща към Вселенския патриарх и намиращия се при него Свети синод“.

Пpогноза: Възможността да бъде подкрепена позицията на РПЦ изглежда минимална, признаването на украинската автокефалия ще стане безболезнено.

 

Албания

Албанската православна църква е създадена през 1929 г. след прогласяване на независимост от Константинополската патриаршия. Няколко години по-късно (през 1937 г.) Константинопол издава Томос за автокефалия, в който са записани две важни условия: албанците ще получават св. миро от Константинопол, а всички конфликтни въпроси и недоразумения относно живота и юрисдикцията на автокефалните църкви ще се решават изключително от Вселенския престол (както и в случая с Еладската църква).

Мироваренето в православието е един от знаците за църковна независимост. От гледна точка на РПЦ това е право на всяка автокефална църква, а не монопол на Константинопол. Но в случая на Албанската църква е очевидно, че всички нишки водят към Фенер. Това се отнася и за проблеми, свързани с юрисдикцията на други църкви.

Глава на  Албанската църква е грък, това е бившият епископ на Еладската и Александрийската църква Анастасий (Янулатос). Както казва самият архиепископ Анастасий: „Дойдох в Албания не по собствен избор. Тази мисия ми беше възложена от Църквата и по-конкретно от Вселенската патриаршия“.

Накратко, днешната Албанска църква е в голяма степен гръцки проект, благодарение на съвместните усилия на Еладската и Константинополската църква. Православието в Албания беше възстановено практически от нулата. Това дело беше финансирано от православни гърци от Гърция и САЩ. Към днешна дата към Албанската църква по различни данни се числят между 500 и 700 хиляди вярващи от Албания и в чужбина. Надеждите на РПЦ, че църквата в Тирана ще се присъедини към стремежа на Москва за разпалване на разкол, са обречени на провал.

Неотдавнашното посещение на патриарх Кирил в Албания не променя нищо. Г Гръцката преса цитира думите на Анастасий от неговото обръщение към патриарх Кирил, че в православния свят първенството зависи не от силата на държавата, от нейната икономика или от други фактори, които имат значение в светския живот, а само от безкористната любов.  И че Църквата трябва да полага всички усилия за запазване на единството, а не да търси разколи.

Прогноза: няма да подкрепи възможен разкол, иницииран от РПЦ, може да се очаква бързо признание на украинската автокефалия.

 

Румъния

Румънската църква не е част от гръцката група, но по редица причини ще завършим тази част от обзора с нейната позиция. Положението в тази съседна на Украйна държава може да се нарече диалектическо. От една страна, медиите упрекват ръководителя на Румънската православна църква патриарх Даниил в раболепно отношение към РПЦ и патриарх Кирил. През декември 2017 г.  Даниил взе участие в стогодишнината от възстановяването на Руската патриаршия, където направи редица изказвания срещу възможната автокефалия на Украйна. . Това може да се обясни с дългогодишното му приятелство с настоящия патриарх Кирил, а и с обвиненията на румънските медии за агентурна принадлежност на бъдещия патриарх към румънските специални служби „Секуритате“ – основание за тези подозрения са редовните пътувания в чужбина по време на периода на тотални ограничения от режима на Чаушеску.

Въпреки това патриарх Даниил има пресечни точки и с Вселенския патриарх Вартоломей по линия на икуменизма: през 1980–1988 г. той преподава в Икуменическия институт в Босей (Швейцария), а от 1986 до 1988 г. работи като негов заместник-директор.

От друга страна, приятелството си е приятелство, но интересите са си интереси. Румънската църква вече от доста години води много активна (ако не и агресивна) политика за разширяване на своето присъствие на територията на други църкви. По-конкретно това се отнася за Молдова, която РПЦ приема за своя канонична територия. Въпреки протестите в Молдова съществува Бесарабска митрополия на Румънската църква, което е причина за редовна „размяна на любезности“ между двете църкви.  Едва изказал своята пълна подкрепа на РПЦ по украинския въпрос и веднага след това патриарх Даниил й „заби нож в гърба“. През март тази година патриарх Даниил публикува послание, в което заяви ясно отношението на своята църква към преговорите за обединение между Румъния и Молдова: „Румънската патриаршия е първата институция, която да започне църковното съединение на Бесарабия с Румъния“.

Съзнавайки неизбежното разширяване на румънското влияние в Молдова и за да избегне директен сблъсък, Синодът на Молдовската православна църква към РПЦ на 13 юни 2018 г. предложи провеждането на „междуцърковен диалог“ с Румънската православна църква, в който да бъде решен въпросът за „определяне на границите на юрисдикцията на двете православни църковни единици, намиращи се в конфронтация по причини, различни от богословските“. Отлична формулировка за положението в две паралелни канонични юрисдикции!

Въз основа на това руските църковни анализатори стигат до разочароващо за Руската църква заключение: много е вероятно по украинския въпрос Румънската църква да подкрепи Константинопол. Защото румънците се нуждаят от подкрепата (или поне от ненамесата) на Истанбул в техните собствени териториални конфликти с другите поместни църкви: с Йерусалимската – заради строителството на храмовия комплекс в Йерихон (поради което двете църкви в продължение на две години бяха прекъснали евхаристийно общение, но след това постигнаха споразумение), със Сръбската – заради експанзията на румънците в района на Банат на територията на Сърбия, и с Русия заради Молдова. Най-общо казано, Румънската църква има интерес от отслабването на РПЦ и признанието на украинската автокефалия.

Прогноза: Румънската църква няма да влезе в разкол и сравнително бързо ще признае украинската автокефалия

 

Както става ясно, евентуалното признаване на украинската автокефалия няма да доведе до неочаквани събития в гръцката партия. Не се очаква никой да стигне до крайности и да се противопостави радикално на Константинопол. Наистина, възможни са разногласия, свързани с несъвършенства в самата система за обявяване на автокефалия. Но подобряването на този механизъм е въпрос за общоцърковна дискусия, а не за ултиматуми.

 

  1. Възможно ли е проруският блок да поеме по собствен път? 

 

Втората част съдържа прогноза за поведението на проруския блок във Вселенското православие. Тази група църкви е до голяма степен продължение на политическото влияние на Съветския съюз върху „братските страни“ от Източна Европа и Близкия изток. В църковно отношение обаче това влияние е нестабилно и най-вероятно нетрайно.

 

Антиохия

Антиохийската църква е смятана за част от промосковския православен кръг, макар и да принадлежи към Пентархията на древните патриаршии. Антиохийската църква, чиито енории се простират в страните от Близкия арабски изток (Сирия, Ливан и Арабския полуостров) е силно зависима от моралната и финансова подкрепа на РПЦ. Катедрален град (аналог на столица) на патриаршията е Дамаск. А както е известно, Сирия и Ливан още от съветско време влизат в руската сфера на влияние, което дава своето отражение и върху църковната политика. Но русофилията на Антиохия се дължи на събития, които предшестват съветското влияние в региона.

Дълго време Антиохийската църква е била управлявана от гръцки епископи, макар паството и енорийското свещенство да не са етнически гърци. На границата между XIX и XX век започва движение за ограничаване на гръцкото влияние и за овладяване на епископските катедри на патриаршията от арабите. Битката между араби и Фенер завършва с победата на арабите, което става възможно не без подкрепата на Русия и РПЦ. А това дава основание на църковните историци да твърдят: „Антиохийската патриаршия е задължена на Руската православна църква и на руския народ“. По тази причина днес Антиохийската патриаршия странѝ от гърците и се стреми да подчертае своята самостоятелност.

Но унизителната зависимост от Москва доведе до вътрешна криза в Църквата, като я раздели на две спорещи групи – „руси“ (промосковска партия) и „антаки“ (движението за пълна независимост и от гърците, и от Русия). Въпреки тактическата победа на „антаките“ днес, по време на управлението на патриарх Йоан X, влиянието на Москва е силно. Връзките между Антиохия и Русия са активни както чрез официалните правителства, така и посредством неправителствени организации като Имперското православно палестинско общество, оглавявано от бившия руски министър-председател Сергей Степашин.

Антиохия подкрепи позицията на РПЦ за Всеправославния събор на остров Крит през 2016 г., а след това Синодът взе решение да не одобри документите, приети от Събора. Изказа желание всички решения да бъдат взимани с консенсус (или с право на вето като в ООН).

Положението се усложнява от войната в Сирия. Паството на Антиохийската патриаршия е политически разделено между привърженици и опоненти на Башар Асад. Това дава основание за очакванията Църквата да запази неутралитет поради опасения за загуба на част от паството. Но през април тази година Антиохия подкрепи режима, като подписа заявление срещу коалицията срещу Асад (Германия, Великобритания и Франция).

Един от козовете на Константинопол е възможността за решаването на конфликта (или опасността от пълното му замразяване) с Йерусалимската патриаршия заради Катар (с този въпрос Антиохия оправдава нежеланието си да присъства на събора в Крит). Тъй като Руската църква няма права на апелативна инстанция, решаването на този въпрос е изцяло в ръцете на Константинопол, който, да припомним, подкрепи военната операция на турското правителство в Сирия „Маслинова клонка“. Подкрепата на Турция за Катар в условията на икономическа блокада върху последната е много важна, като се има предвид, че ключът за решаване на конфликта за Катар между Антиохия и Йерусалим се намира не в Москва, а в Истанбул. Предварителната симпатия на Константинопол е на страната на Антиохия.

Трудно може да се оцени влиянието на американския фактор върху действията на Антиохия. Антиохийската православна архиепископия на Северна Америка е смятана за прогресивна и христоцентрична, а е създадена по пътя на излизане на арабските енории от юрисдикцията на Руската църква. По тактически съображения тя поддържа умерено промосковски възгледи по отношение на сирийската война. Заради спора с Катар централното ръководство на Църквата в Дамаск накара своята американска архиепископия да се изолира и да прекрати участието си във всички междуправославни епископски събрания, които са важен регулаторен орган на църковния живот в САЩ. Но доколкото украинският въпрос не засяга пряко Антиохия, а от догматична гледна точка не представлява причина за всеправославен конфликт, няма причина по този въпрос да се очаква остра реакция от страна на антиохийците в Америка.

В началото на юни на среща с руска делегация, водена от депутата от Държавната дума Дмитрий Саблин, патриархът на Антиохия и на целия Изток Йоан X изказа солидарността си с РПЦ по въпроса за „църковния разкол в Украйна“. Най-вероятно жестовете на солидарност ще продължат, без обаче да се стига до разрив в отношенията с Константинопол.

Прогноза: поддържане на неутралитет с официално изразяване на симпатии към позицията на РПЦ.

 

Сърбия

На пръв поглед това е най-верният съюзник на Руската православна църква, която най-лесно ще подкрепи Москва във връзка със спора заради украинската автокефалия. За това допринасят много фактори. Преди всичко това са близките политически отношения между Сърбия и Русия. Симпатиите към Русия и Руската църква не трябва да бъдат подценявани.

На този фон впечатления направиха две изказвания. Първоначално Светият синод на СПЦ изрази „пълна солидарност и братска любов към мъченичеството на сестринската църква на Украйна, подложена на грубо гонение от страна на настоящия режим в Киев”. А в края на май по време на посещение в Русия ръководителят на СПЦ патриарх Ириней произнесе войнствена антиукраинска реч с открито етнофилетически характер: „Днес мъченическата Украинска църква ... е осквернявана от кощунствени разколници, насилие и кръвопролития ... Сръбската църква напълно подкрепя единството и целостта на Руската православна църква и категорично осъжда действията на униатите и разколниците, които раздират Христовия хитон в кръщелния купел на Украйна, продавайки народа си на врагове на вярата ... Всеки, който подпомага украинските разколници, е враг не само на Руската църква и руския свят, но и на всички православни славянски народи и на целия православен свят“.

Забележете, че изказването е направено при получаването на наградата на Международната фондация за единство на православните народи, паричното изражение на която е между 20 и 50 хиляди долара.

И въпреки това според известния украински богослов архимандрит Кирил Говорун далеч не всички епископи на СПЦ са доволни от толкова войнствената риторика на своя предстоятел. Все пак сръбският епископат, особено по-младите в него, в голямата си част е получил богословско образование в Гърция. Това предполага известна симпатия и към гръцката партия. Съотношението между „русофили“ и „фанариоти“ е приблизително 50/50. Следователно изявлението на Архиерейския събор в подкрепа на „преследваната Украинска църква“ все още не е гаранция за подкрепата на Сърбия за всеправославна схизма. Да не забравяме, че през 2016 г. въпреки силните вътрешни спорове Сръбската църква все пак изпрати своя делегация на Всеправославния събор на Крит, като по този начин не подкрепи опозицията на Събора, зад която стоеше тъкмо Московската патриаршия. В същото време в кулоарите на Събора сръбските епископи направиха редица изказвания в подкрепа на Москва. Много е вероятно сърбите да продължат да поддържат тази тактика и в бъдеще.

По отношение на вътрешните обстоятелства трябва да се отбележи активизирането на непризнатата църква на Македония (Охридската архиепископия), отделила се от Сръбската още през 1967 г. За уреждането на нейния каноничен статус внезапно се загрижи Българската църква, в което редица аналитици видяха ръката на Москва. Но Константинопол улови момента и реши сам да се заеме с македонския въпрос. След спешен демарш от страна на Архиерейския събор на Сръбската православна църква Вселенският патриарх Вартоломей заяви, че ще разгледа искането на министър-председателя на Македония за признаване на автокефалността на Църквата на тази държава. Възможно е Македония да се превърне в едно от оръжията за натиск на Константинопол върху Сърбия по украинския въпрос (в македонския въпрос е въвлечена и Гърция, която блокира решаването на този проблем, поради което и намирането на изход няма да бъде лесно).

Прогноза: Възможно е Сръбската църква да отложи признаването на украинската автокефалия (или да постави условия за това), без да се стига до подкрепа на схизмата.

 

България

Традиционно приемана за съюзник на Руската православна църква. Българската делегация подкрепи Русия и не взе участие във Всеправославния събор в Крит през 2016 г. Смятана е за твърде консервативна и богословски не особено активна. Преживя вътрешен разкол поради желанието на българите за преосмисляне на комунистическото минало.

Наскоро под въздействието на Москва Българската църква се опита да играе на чуждо поле, като обеща на Македония съдействие за решаването на въпроса за нейното канонично признание. При това нарече себе си „майка църква“ за Охридската архиепископия, която се отдели от Сръбската църква през 1967 г. Това предизвика протеста на църквите на Сърбия, Гърция и Константинопол. В крайна сметка Константинопол пое и този въпрос под своя контрол, като обеща да потърси решение. Всичко това показа малките възможности на България да бъде модератор на междуцърковните конфликти. Зависимият статус кара българите да правят отстъпки на Москва, още повече че тази църква не е склонна към близки отношения с гърците. От друга страна, опитът от вътрешните спорове с неканонични разклонения предполага, че Българската църква не се нуждае от нови сътресения, които ще бъдат породени от прекъсване на евхаристийното общение с Константинопол.

През март 2018 г. патриархът на Москва и цяла Русия Кирил по време на посещението си в България успя тежко да обиди своите домакини, като грубо критикува политическо ръководство на страната. Защото според него българите забравили подвига на руските войници на Балканите и приписали освобождението си не на Русия, а на някакви финландци, украинци, поляци и литовци. Тази липса на такт предизвика недоволство в българското общество, политика и църковна общност.

Прогноза: позиция на изчакване.

 

Грузия

С висока степен на вероятност може да се предположи, че тази църква ще вземе страната на РПЦ. През 2016 г. в знак на солидарност с руснаците тя отказа да присъства на Всеправославния събор на остров Крит, а след това разкритикува приетите от Събора документи, въпреки че те бяха предварително подготвени с участието на Руската църква. Грузинската църква е известна с консервативната си позиция по много въпроси (икуменизъм, брак, календар), а през 1997 г. напусна Световния съвет на църквите.

Интересен детайл е, че Грузинската църква не реагира на руско-грузинската война през 2008 г., в резултат на която страната изгуби контрол над Южна Осетия. По-рано, през 1992 г., в резултат на войната между Грузия и Абхазия от юрисдикцията на Грузинската църква излезе и епархията в Абхазия. Няма обаче да е справедливо Грузинската патриаршия да бъде обвинена в безразличие към съдбата на страната. Явно е била подложена на силен натиск да не заема позиция.

Въпреки че Абхазия и Южна Осетия бяха признати от Руската федерация за отделни политически субекти, в църковно отношение Руската църква не бърза да прави това, независимо че двете напуснали Грузинската църква епархии се надяват да преминат под омофора на Руската църква. Този жест на Руската църква е лесно обясним: Грузинската църква подкрепя Русия по украинския въпрос, като дори отказа да участва в честването на 1020-ата годишнина от Кръщението на Русия в Киев.

Абхазия и до днес е без епископ, макар да се намира под контрола на Руската църква. РПЦ постоянно декларира ангажимента си към каноничната цялост на Грузинската църква и в обозримо бъдеще не планира ръкоположението на епископ, което искат абхазците. Всъщност това е кукичката, на която е закачена Грузинската църква, като разплатата в замяна е подкрепата на РПЦ по украинския въпрос. В същото време в Абхазия съществува алтернативно църковно движение, ръководено от архимандрит Доротей Дбар, който неведнъж се е обръщал към Вселенския патриарх с искане за признаване на автокефалия. (Дбар настоява, че църквата майка на Абхазия е Константинопол, а не Антиохия.)

Докато Аланската епархия накрая премина в юрисдикцията на гръцките старостилци. 

Два фактора могат да възпрат Грузинската църква от подкрепата за възможен разкол: прагматизмът и западната ориентация на по-младото поколение грузински епископи, както и политическата ситуация. Макар етичният проблем за отношението към руско-грузинската война да беше отложен, за грузинското общество той си остава тежка рана. На 23 май в Европейския съд по правата на човека в Страсбург грузинското правителство обвини Русия във военни престъпления, агресия и нарушаване на човешките права по време на войната през 2008 година. А това означава, че Грузинската църква не може да си позволи да прекъсне отношенията с външния свят и да изпадне в пълна изолация под контрола на църквата на държавата агресор.

Има и още един проблем в отношенията с РПЦ – признаването в края на май на независимостта на Абхазия и Южна Осетия от Сирия. В отговор Грузия обяви прекъсване на дипломатическите отношения със Сирия. В църковен план това може да означава влошаване на отношенията с църквата в Антиохия, която в миналото трудно прие независимостта на Грузинската православна църква и има претенции да бъде църква майка по отношение на Абхазия и Алания (защото в миналото тези епархии са били автономни в състава на Антиохия). Разривът с Константинопол би означавал загуба на възможност за апелация в случай на конфликт с Москва или Дамаск.

Прогноза: позиция на изчакване и отлагане признаването на украинската автокефалия.

 

Полша

От формална гледна точка автокефалията на Полската църква е пряко следствие от две обстоятелства: съществуването на Киевската митрополия и независимостта на полската държава. По същество Полската църква възниква в резултат на отделянето на една част от Киевската митрополия, докато другата част остава в плен на Москва още десетилетия. Затова и поляците би трябвало да разбират, че Украйна днес е Полша от 20-те години. Непризнаването на украинската автокефалия от страна на поляците ще означава и публично усъмняване в легитимността на собствената им автокефалия. Тази позиция изглежда много рискована от историческа гледна точка, нещо като да режеш клона, на който си седнал.

Но до този момент полската йерархия се ръководи в позицията си от тясно егоистични мотиви. Достатъчно е да припомним нейната реакция на посещението на представителите на Киевската патриаршия в манастира на името на св. св. Кирил и Методий в Уйковице, когато под силния натиск на промосковската Киевска църква манастирът беше разтурен, а на ръководството му беше наложена възбрана за служение. С други думи, Полската православна църква се намира в орбитата на РПЦ по същия начин, по който Полската народна република се намираше в орбитата на СССР и в известен смисъл продължава да се нуждае от своята декомунизация.

Върху православните полско-украински отношения влияние оказва един сложен политически фактор: до този момент не е завършил процесът на историческо помирение между двата народа след редицата взаимни етноциди през ХХ век. Има и друг дестабилизиращ фактор – католическият: представители на Католическата църква от полски произход нерядко са правили агресивни изказвания към Украйна.

По ирония на съдбата обаче митрополитът на Варшава и цяла Полша Сава (Грицуняк) е украинец по произход. Тъкмо неговият произход предопределя и изповеданието на бъдещия предстоятел на Полската църква. Отношенията му с полските комунистически власти са били сложни. Полската преса твърди, че митрополитът е бил дългогодишен сътрудник на органите за сигурност с псевдоним „Юрек“. Миналото му тежи, но като се има предвид, че сега митрополитът е и бригаден генерал от полската армия и завежда капеланската служба, от гледна точка на полската държава това минало е забравено.

Съзнавайки възможните неудобствата за себе си и своята църква след евентуалното издаване на Томоса и въпреки че не споделя идеята за украинска автокефалия без съгласието на всички разклонения на православието, Сава все пак се въздържа от силни и провокационни заявления.

Прогноза: изчаквателна позиция, съпроводена с изразяване на формално съчувствие към Украинската православна църква към Московската патриаршия.

 

Православна църква на чешките земи и Словакия

Църквата на чешките земи и Словакия заема последно, 14-о място в дипхитите на православните църкви и има сложна история. Енориите й са били под юрисдикцията на Константинопол, на Сръбската православна църква, а накрая на Руската църква със статус на екзархия. Според спомените на митрополит Николай (Ярушевич) нейната автокефалия е утвърдена от Съвета на министрите на СССР, който със секретно решение от 31 януари 1950 г. препоръчал нейното даване. Автокефалията е дарена от Руската църква на 23 ноември 1951 г., но тя остава непризната от Константинопол до 27 август 1998 г. Над йерархията на тази църква влияние имат различни сили, а изборите на предстоятел (какъвто може да бъде както архиепископът на Прага, така и архиепископът на Прешов) редовно са придружавани от скандали.

Дългогодишното непризнаване на автокефалията от страна на Константинопол е довело до развитието на силен болестен синдром в тази църква. Когато през 2011 г. Московската патриаршия се опита да организира честване на 60-ата годишнина от автокефалията на Църквата на чешките и словашките земи, Константинопол реагира остро и заплаши да оттегли признанието си и да заличи Църквата от диптихите (което би означавало тя отново да стане екзархат в рамките на Руската църква, което е крайно нежелателно). В резултат тогавашният предстоятел на тази църква митрополит Христофор беше принуден да се извини на Вселенския престол. Всичко това показва, че тази църква няма да влезе в открита конфронтация с Константинопол. В неин интерес е да не се намесва в украинския спор и да не създава допълнителни вътрешни проблеми, като най-вероятно ще се ограничи с жестове и призиви за необходимостта от спазване на каноните. Още повече че въпросът с признаването на украинската автокефалия може да се проточи.

Прогноза: позиция на изчакване и неутралитет с израз на формална подкрепа за Руската православна църква.

 

Кратко обобщение

Няма никакви догматически (канонични) основания, които да бъдат ползвани в подкрепа на всеправославна схизма заради украинската автокефалия. Още по-малко има основание да се правят сравнения между настоящите междуцърковни разногласия и схизмата от 1054 г., избухнала не само вследствие на догматически спорове по въпроса за filioque, но и в резултат на династичните войни, при които била важна свещената санкция за кралската власт на европейските монарси.

Почти всички поместни църкви в определени моменти са стигали до прекъсване на евхаристийното общение помежду си по малки поводи, но след това са го възстановявали. Титулатурата на древните патриаршии отдавна не отчита съвременните политически и етнически реалности, което понякога става причина за локални сблъсъци между тях. Но въпреки съществуващите взаимни териториални претенции това не е повод за глобален разкол (което може да бъде оправдано единствено с догматични разногласия).

Ако Москва остане вярна на заплахата си да предизвика схизма и отиде докрай, тогава Вселенският престол ще има всички основания просто да обяви РПЦ за схизматическа и неканонична.

Няма съмнение, че Русия нито с църковни, нито с икономически или дипломатически средства ще успее да обедини своите привърженици в алтернативна група на защитниците на „руския свят“, която да се противопостави на гръцката партия. Активизирането на фундаменталистките настроения сред поместните църкви накрая ще се обърне срещу самата РПЦ. А да се разчита на силата на компроматите също е нетрайно решение – в демократичните общества, в каквито живеят по-голямата част от поместните църкви, отдавна са привикнали пресата постоянно да обсъжда недостатъците на църковните лидери.

Всеки опит на Москва да създаде блокираща квота може да завърши с преразглеждането от страна на Константинопол на легитимността на каноничната територия на Руската православна църква (която често се е разширявала за сметка на същия Константинопол, без негово съгласие или признание на другите поместни църкви).

Въпреки това Украйна може да се изправи пред забавяне на процедурата по признаване на нейната автокефалия. Историята на най-новите автокефалии през XІХ и XX век свидетелства, че този процес не е бърз. Но ако локомотив на този процес е Константинопол, въпросът за уреждането на въпроса с украинското православие може да бъде решен за няколко години.

 

Превод от руски (със съкращения): Димитър Спасов

 

Източник:

https://lb.ua/world/2018/07/04/401948_mirovoy_raskol_pravoslaviya_izza.html

https://lb.ua/world/2018/07/05/402051_mirovoy_raskol_pravoslaviya_izza.html

 

 

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org