BG | RU

ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

2018-05-03 16:39:19, Атанас Славов

  

Съвременното православие е дълбинно раздвоено в отношението си към политическата модерност, разбирана като политически ред, основан на демокрацията, правата на човека и върховенството на правото. Тази вътрешна раздвоеност все по-ясно се очертава през последното десетилетие. Ако след края на комунистическия тоталитаризъм имаше основателна надежда, че вече свободните православни църкви ще се обърнат към и подкрепят без особени резерви политическите ценности на либералнодемократичното общество, то три десетилетия по-късно контекстът е значително променен. Въпреки че няма теологична несъвместимост между основните православни доктрини, от една страна, и демокрацията и правата на човека[1], от друга, практическото прилагане на православната политическа теология разкрива сериозен вътрешен разлом. Най-общо този разлом може да бъде илюстриран чрез отношението на православните църкви към демокрацията, правата на човека и международния правов ред. В светлината на проведения през 2016 г. на о. Крит Свят и велик събор на Православната църква и неучастието на четири автокефални църкви в него (Руската православна църква, Българската православна църква – Българска патриаршия, Грузинската православна църква, Антиохийската патриаршия), може да се направи критичен анализ на дълбоките (гео-)политически разделения в рамките на православието – между демократичните държави, в които православните църкви са активен партньор и участник в изграждането на демократичното общество, и авторитарните държави, в които църквите са инструментализирани в подкрепа на режима.

Ситуацията в България представлява хибриден случай – неукрепнала демократична система и институции, наред със самоизолиращата се Българска православна църква с традиционно силно руско влияние в нея. Тази комбинация от фактори крие рискове за използване на Българската църква в хибридни действия за ерозиране на демократичния ред и разколебаване на евроатлантическата ориентация на страната. Скорошната ситуация около посещението на Московския патриарх Кирил и недопустимите негови изказвания по повод националния празник на страната само илюстрират подчиненото положение на българските църковни лидери и официални институции пред агресивната политика на Кремъл в региона. В този контекст не бива да се забравя, че Русия има дълга традиция на инструментализиране на православието за постигане на своите геополитически цели.[2]

В следващите параграфи ще се опитам по-ясно да очертая двете алтернативни позиции вътре в съвременното православие – едната в подкрепа на демокрацията и правата на човека, другата – в подкрепа на ултраконсервативни обществени тенденции, съчетани с авторитарен режим. Ключов тест за това къде стоят отделните автокефални църкви е тяхното отношение към приетите документи на Критския събор, особено към прогласените ценностни позиции в документите „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ и „Енциклика на Святия и велик събор на Православната църква“.[3]

  1. Подкрепа за демокрацията или легитимиране на авторитаризма

В „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ са систематизирани ценности, принципи и послания във връзка с основни политически и социални въпроси: Църквата има вселенска мисия, активно участва в обществените процеси, като свидетелства за високото достойнство и призвание на човешката личност, за императивите да се зачита свободата на човека; Църквата призовава да се изграждат междуличностни и обществени връзки, основани на солидарността и справедливостта.[4] Приема се, че Църквата не участва пряко в политиката, разбирана в тесен смисъл като борба за власт, но нейното свидетелство и послание е същностно политическо, доколкото то изразява загриженост за съдбата на човека и неговата духовна свобода. Изтъква се, че поместните църкви са призвани да подкрепят конструктивното сътрудничество със светските държави, да зачитат върховенството на правото в съответствие с библейската максима „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Това сътрудничество обаче трябва да съхрани специфичната идентичност на Църквата и държавата и да осигури тяхното взаимодействие за защита на уникалното достойнство и правата на човека, както и да гарантира социална справедливост.[5]

Вселенското православно свидетелство, изразено в официалните документи на Критския събор, преодолява исторически детерминираните форми на традиционната православна политическа теология – на „християнската империя“ и на „християнската нация“. Както класическата имперска симфонѝя между Църквата и държавата (патриарха и императора), така и националистическата политическа теология от ХІХ в. са неадекватни на съвременния политически и социокултурен контекст на демократичните общества, в които живее мнозинството от православните християни. Нещо повече, традиционните политико-теологични модели на православието са дълбоко компрометирани и изчерпани от безкрайните конюнктурни компромиси, които Църквата е трябвало да прави, за да оцелява в условията на авторитарни и автократични режими. За всеки критично мислещ съвременник трябва да е ясно, че няма връщане към „изгубения рай“ на имперското или националистическото православие. Обективните социално-икономически, демографски и технологични процеси правят практически невъзможно възкресяването на традиционалистките затворени общества както на Балканите, така и в пределите на Русия.

Новият модел на православна политическа теология, прогласен на Събора в Крит, съответства на установяването на конституционна демокрация и правова държава, на едно цялостно и задълбочено разбиране за достойнството, свободата и правата на личността, на плуралистичния характер на гражданското общество. Без да изменя на своите трансцедентни основания и дълбоки теологични доктрини, вселенското православие постепенно заговаря на езика на политическата модерност (либерална демокрация, права на човека, върховенство на правото), за да може да предаде на съвременния човек своите дълбинни послания. Църквата не може да рискува съзнателно да се маргинализира, да се самоизолира, като остане в периферията на социалните и културните процеси в съвременните общества.[6] Ако това се случи, ще е равносилно на изоставяне на вселенската мисия и отговорността за света.

Критският събор свидетелства, че православието не може да бъде нито имперско, нито национално, а вселенско, съборно и ангажирано с проблемите на човека и обществото. Не чрез институционално декретиране от позицията на властта и авторитета, а чрез при-общаване и съ-участие Православната църква може да изпълни мисията си в света. Все повече се утвърждава разбирането за Църквата като общност и събрание (εκκλησία), като нов социален порядък, основан на специфични ценности, принципи и практики. Именно такава църква може да бъде естествен притегателен център за активните граждани в обществото. Това може да се постигне не чрез доминация над личността, а чрез изграждане на живи общности, които зачитат достойнството и свободата на личността, като в същото време култивират чувство за участие, солидарност и мисия.

За да остане вярна на своята теология и ценностна ориентация, ориентирана към зачитане на човешкото достойнство и свободата на личността, Православната църква следва да приема плурализма в обществото, изразяван чрез демократични политически практики, да зачита свободния избор на съвременния човек, макар и не винаги да може да го приеме и да се съгласи с него. За да изпълнява евангелската си мисия в света, Църквата трябва да е адаптивна към различни култури, традиции, социални роли, да може да говори на езика на съвременния човек с неговите въпроси, проблеми, болки. Това е част от апостолската мисия на Църквата в духа на проповедта на св. ап. Павел – за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (1 Кор. 9:22). Ето защо Православната църква, оставайки вярна на своето учение, може да „подкрепя една политическа общност, която е демократична по такъв начин, че бива организирана около модерните либерални принципи на свобода на избора, религиозна свобода ... защита на човешките права ... разделението между църква и държава“[7].

Като контрапункт на тази съборна православна визия, Руската православна църква (РПЦ) развива алтернативна политико-теологична програма в подкрепа на един авторитарен режим, в който властта на държавата е до голяма степен произволна, а човешката личност е сведена само до инструмент и ресурс за налагане на политиката на господство. Радикалната ултраконсервативна интерпретация на православието, която се извършва в средите на РПЦ, прави все по-вероятно едно де факто разделение между църквите с прозападна и демократична ценностна ориентация с център Константинопол и православния антизападен и авторитарен фундаментализъм с център Москва.[8]

Актуалната обществено-политическа доктрина на РПЦ съчетава елементи на антизападна и антилиберална идеология с крайно консервативни позиции относно „традиционните ценности“ и подчинената роля на правата на човека в изграждането на „православната държавност“.[9] По този начин РПЦ се превръща в ключов съюзник на Кремъл в изграждането и поддържането на един авторитарен режим вътре в страната и силен агент на геополитическо влияние в международните отношения.

През последните няколко години Българската православна църква все повече попада под влиянието на подобни антиевропейски и ултраконсервативни течения. Така например заявената категорична подкрепа на БПЦ за статута и действията на Украинската православна църква – Московска патриаршия, която се използва от авторитарния руски режим за прикриване на разузнавателни и хибридно-пропагандни операции, е индикация за все по-силното проникване у нас на руските центрове на влияние.[10] Възприемането в публичната позиция на БПЦ на аргументи и тези, които са част от арсенала на руската геополитическа пропаганда (вкл. и във връзка със спора около т.нар. Истанбулска конвенция), е крайно обезпокоително както от гледна точка на демократичните процеси в страната, така и във връзка с опазването на националната сигурност.

Друг конкретен пример за директното руско влияние е отказът за участие на БПЦ в Критския събор - със същите аргументи, ползвани от РПЦ, с открито антизападно звучене, маскирани като защита срещу икуменизма и „отстъпление от православието“. По този начин БПЦ става част от стратегията за ползване на хибридни начини на пропагандно въздействие върху българското общество.

 Всъщност в рамките на последните три години може да се проследи своеобразна ескалация на твърде спорни позиции, заемани от БПЦ. Така например традиционното заиграване на Св. синод с бившата монархическа институция (решението през 2016 г. за споменаването в богослужението на Симеон Втори като „Цар на българите“; официалните църковните почести, които се отдават на бившия монарх) също ерозира легитимността и подкрепата за демократичните републикански институции в страната. От друга страна, публичните позиции, заемани от отделни митрополити, които директно се обявяват срещу европейските демократични и правозащитни ценности като водещи до упадък, срещу евроатлантическия Запад (колонизатор на славянскоправославните народи, разрушаващ националните и религиозните традиции) и в подкрепа на „православнославянската цивилизация“ с център Москва, са неприемливи от гледна точка на конституционния демократичен ред в страната. Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна. Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“. 

  1. Подкрепа за достойнството и правата на човека или ултраконсервативен комунитаризъм

В съборния документ „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ фокусът закономерно е поставен върху достойнството, свободата и отговорността на човешката личност в светлината на библейското откровение. Основополагащо е разбирането за сътворяването на човека по „образ и подобие Божие“, което отваря пътя за преобразяване и обожение на човешките личности, които пребъдват в богообщение. Това основно положение пронизва православното богословие и определя неговия персоналистичен характер. Християнската онтология е онтология на участието, общението и сътрудничеството между свободни личности. Ето защо Църквата се ангажира с усилия за подкрепа на сътрудничеството между различните социални и религиозни групи в обществото в защита на човешкото достойнство.

В съборното послание свободата на личността се разглежда като един от най-големите Божии дарове за човека, който обаче е свързан с императивите на отговорността – пред Бог, пред самия себе си, пред другите и обществото. Нарушаването на правата на човека, материализмът и консумеризмът, моралният упадък са различните измерения на злоупотребата с дара на свободата. Изразените в съборния документ позиции следва да се разглеждат от позициите на християнския персонализъм, който предполага не някакво крайно индивидуалистично разбиране за правата на личността, а споделяне на опита и етоса на общението с Бог и с другите.

Именно това разбиране за личността-в-общение е в основата на християнския хуманизъм и персонализъм, които от своя страна могат да бъдат преведени на езика на политическата модерност и представени като принципи на правата на човека и либералната демокрация.[11]

В своето политико-теологично учение Църквата подчертава важността на правата на човека. Църквата приема, че последователната защита на правата на човека е отговор на съвременната социална и политическа криза. Правата на човека, защитаващи физическата неприкосновеност и духовния интегритет на личността, трябва да бъдат публично отстоявани от Православната църква. В същото време правата не трябва да бъдат противопоставени на основните ценности на семейството, религията, християнския морал.[12]

 Зачитането на достойнството и свободата на човека като основополагащи ценности намира израз и в позицията на вселенското православие относно отхвърлянето на различните форми на дискриминация като накърняващи равното достойнство на всяка човешка личност. Същевременно, подкрепяйки правата на човека и равното отношение към всички, Църквата защитава и своето учение за ролята на семейството, църковните тайнства, ролята на двата пола в църковния живот, както и ангажимента да свидетелства публично за своята вяра.

За разлика от авторитетно звучащия съборен глас на Православната църква Руската църква разглежда личността като детерминирана от своята етно-национална принадлежност и като подчинена на всемогъщата държава, която се явява единствен легитимен изразител на „обществения интерес“. Цялото многообразие на активни социални роли на човешката личност в едно демократично и плуралистично общество е заменено от наложената функция на личността да акламира и изпълнява решенията на Президента и Патриарха. Необходимото християнско участие в живота на Църквата и в публичните дела на държавата с ясно съзнание за мисия и отговорност е заменено от авторитарно подчинение на единствено правилната воля, под страх от санкциониране. Това е отношение на авторитарна субординация и редукционистко третиране на човешката личност, което не съответства както на християнската вяра и опитност, така и на църковния етос на съборността. Формирането на църковни и граждански отношения, изцяло ориентирани към изпълнение на върховната воля на лидера, е по същество отстъпление от базисни ценности на Христовата вяра. Нещо повече, ако този процес не бъде обърнат, в един момент може да се окаже, че една от големите православни църкви въпреки своята формална каноничност е впрегната в служба на един агресивен и милитаристичен режим. Така, вместо да се ползва публичното пространство на държавата за свидетелстване на Христовата вяра и истина, се ползва духовното пространство на Църквата за прокарване и легитимиране на авторитарни политически решения.

 Съюзът между РПЦ и съвременната руска държава, първоначално мислен в рамките на традиционната имперска симфонѝя, последното десетилетие еволюира до един нечестив съюз, в който църквата се превръща в инструмент за осъществяване на политиките на авторитарния режим и за идеологическа мобилизация на руското общество срещу ценностите на западната демокрация и правата на човека. Тази практическа публична позиция на Руската църква до известна степен противоречи на официално приети църковни документи като Основи на социалната концепция на РПЦ и Основното учение за човешкото достойнство, свободата и правата на човека. Макар и издържани в социално-консервативен, комунитаристки и патриотичен дух, тези документи все пак признават някои ключови принципи на демокрацията като правовата държава, защитата на основните права, разделението на властите, отделянето на църквата от държавата.[13] Публичната позиция и практическите действия на РПЦ, а не формално приети документи са решаващи за реалната оценка – РПЦ се явява ключов партньор на държавата в установяването на авторитарния режим и в провеждането на идеологическа пропаганда.

 

  1. Подкрепа за справедлив международен ред или агресивен експанзионизъм

Съвременната православна политическа теология преоткрива християнския универсализъм и общностно участие, които са неизменна част от вътрешния православен етос и от вселенското свидетелство на Църквата. Мисията на Църквата в света намира израз не просто в осигуряване на помощ и подкрепа на хората в нужда, каквото може да прави дори по-ефективно една секуларна хуманитарна организация, а в това да открие възможност за по-дълбока трансформация и преобразяване, започвайки от отделните хора и общности, за да стигне до обществото.[14]

В „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ мирът и справедливостта се разглеждат в богословската перспектива на възстановяване на падналото човечество и неговото съединяване с Христос. Именно новото органично единство между човека и Бога в личността на Христос прави възможно универсалното утвърждаване на принципите на мира, свободата, справедливостта между хората, както и разпространяването на християнската любов. Подчертава се, че мирът и справедливостта са не само божествени дарове, но и че тяхната реализация зависи от сътрудничеството на самите хора. Православната църква подкрепя всички хора, които искрено се борят за мир, справедливост, братство, свобода, доколкото всички са чеда на единия небесен Отец. Църквата осъжда различните форми на агресия и война, като в същото време насърчава усилията за диалог и мирно уреждане на конфликтите. От политико-теологична перспектива Православната църква отхвърля концепциите за „справедливата война“, като разглежда военните действия като трагичен израз на разделението, отчуждението и злото в света.[15]

В съборната енциклика Църквата изключва всички форми на агресия, основани на религиозен фанатизъм, осъжда нарушаването на държавните граници, обосновано с различни форми на национализъм. В документа се подчертава, че в своето универсално тяло Църквата обхваща в себе си много различни народи, като по този начин се акцентира върху принципа на универсалната солидарност и се подкрепя тясното сътрудничество между народите и държавите за мирно разрешаване на конфликтите.[16]

В противоречие със съборната позиция на Православната църква, Руската църква традиционно е използвана в пропагандната кампания за защита на агресивните политики на Русия както по отношение на Крим и източните провинции на Украйна, така и във връзка с ескалацията на войната в Сирия и пряката руска военна намеса в нея. Агресивният интервенционизъм в Украйна пропагандно се обосновава със защитата на правата на руското малцинство и на руското православие в тези територии, както и с позоваване на геополитическата визия за „Руския свят“. В тези случаи РПЦ отстъпва от своята евангелска мисия да проповядва мир и помирение между всички враждуващи страни, а открито застава на страната на агресивната и експанзионистична държавна политика. Следва да се има предвид, че самата църква е ангажирана в подкрепа на милитаризацията вътре в руското общество, както и подпомага дейността на крайни националистически движения – от създаването на цялостна структура за отношения и сътрудничество с въоръжените сили и правоохранителните органи[17], до взаимодействие и духовно обгрижване на паравоенни и агресивни групировки като казашките организации[18], вкл. и организациите на воюващите в Източна Украйна.

Не е случаен и фактът, че все повече РПЦ (както и свързани с нея организации), в претенциите си за първенствуващо място сред православните църкви, се ангажира с негативна пропаганда по отношение на Вселенската патриаршия – като се започне от безпочвените обвинения в икуменизъм и предателство на православието по време на Критския събор и се стигне до абсурдни твърдения, охотно разпространявани от про-Кремълски сайтове, за връзки на патриарх Вартоломей с ЦРУ и с преследвания в Турция Фетулах Гюлен.[19]

Със съдействието на руската държава РПЦ получава влияние далеч извън каноничните си граници. Като използва съществуващата мрежа от т.нар. „подвория“ в другите православни страни, като създава и поддържа парацърковни организации, както и като се обявява за правоприемник на църквите и имуществото, оставено от белоемигрантските общности от първата половина на ХХ в., РПЦ пропагандира своята открито антизападна и ултраконсервативна версия на православието. Нещо повече, във все по-голяма степен може да се говори за симбиоза между държавата и църквата, която превръща религията в идеология, насочена към запазване на съществуващия недемократичен политически и социален ред, маскиран като съхраняване на някакви „традиционни християнски ценности“.[20]

В задграничните си мисии РПЦ работи активно с държавни институции (вкл. федералната агенция Россотрудничество, създадена с указ на президента на Руската федерация през 2008 г.[21]) и „обществени организации“ (Фонд „Русский мир“[22], Международната обществена фондация „Единство на православните народи“[23]), които са директно под контрола на съответните институции и са място за легендиране на агенти на руските специални служби. Така например Фондацията „Руски свят“ е учредена от Министерството на външните работи и Министерството на образованието и науката в изпълнение на специален указ на президента на РФ, издаден през 2007 г. Основното имущество на фондацията се формира от директно предоставени публични средства от федералния бюджет. Цялото ръководство на фондацията – председател, заместник-председатели, членове на настоятелството и оперативното ръководство се назначават от президента на РФ. Сред членовете на настоятелството са Митрополит Иларион Алфеев (председател на Отдела за външни връзки на РПЦ), както и министърът на външните работи Сергей Лавров, министърът на културата и др. Наред с подкрепата за руската култура в други страни, фондацията има за цел да съдейства за разпространението на обективна информация за съвременна Русия ... и формиране на тази основа на благоприятно за Русия обществено мнение[24], т.е. целенасочена пропаганда в подкрепа на официалната руска политика. Сред целите на фондацията изрично е предвидено и сътрудничеството с РПЦ. По този начин РПЦ и нейните представители извън пределите на страната трябва да координират своите действия с официалните държавни институции. Самите църковни представители следва да се разглеждат като предни постове на руската външна политика, влияние и въздействие в съответните страни.

Международната обществена фондация „Единство на православните народи“ е другата „обществена организация“, пряк инструмент на политическо влияние, легендирано като поддържане на активни църковно-културни отношения с традиционно „православните страни“. Основана под патронажа на Московския патриарх Алексий II през 1995 г., организацията не крие своята по същество политическа дейност. С организирането на ежегодни междуправославни асамблеи и с връчваните награди на висши държавни, политически и църковни ръководители[25] фондацията е публичен агент на руско влияние в страните, в които осъществява дейност. Сред българските лауреати са патриарсите Максим (2004) и Неофит (2015), както и президентът Г. Първанов (2002). При една от последните прояви на фондацията в България във връзка със 140 години от освобождението на Плевен през декември 2017 г. председателят на организацията В. Алексеев осъществява срещи на високо политическо ниво – с президента на Р България, с вицепремиера К. Каракачанов, с народни представители, с областния управител и кмета на Плевен, с трима български митрополити и т.н.[26] Очевиден е изцяло политическият характер на тази „православна мисия“ на организацията и нейните регионални поделения в различните страни.

За използването на РПЦ за ерозиране на подкрепата за евроатлантическата интеграция на страните от Западните Балкани свидетелства доклад на македонските разузнавателни служби от 2017 г. В документа директно се твърди, че агенти на руското разузнаване и дипломати участват от близо десетилетие в разпространяване на пропаганда и провокиране на нестабилност в Македония като част от цялостна кампания на Балканите срещу разширяването на НАТО. В тези хибридни и подривни действия са ангажирани не само съответните руски федерални агенции и дипломатически представителства, но и Руската църква, чрез която се осъществява директна пропагандна дейност уж в защита и укрепване на „православнославянското братство“ и културно-политическите връзки между Русия, Македония, България, Сърбия и Черна гора. И нещо много важно: според доклада част от пропагандните и подривни действия на руските служби в Македония се координират от агенти на руските служби в София и Белград.[27] От страна на българските институции нямаше официална реакция на тези констатации, но е малко вероятно да допуснем, че подобна активност не е засечена от ДАНС.

 

* * *

Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса. От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г. От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности. Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.

 

 

 

[1] Относно принципите на съвременната православна политическа теология, вж. Атанас Славов, „Православна политическа теология на участието. Основни принципи“, в: сп. „Християнство и култура“, бр. 10/Зима/2015, с. 5-22; А. Славов, „Универсализъм, съборност, свобода. Политико-теологични визии на събора в Крит“, в: сп. „Християнство и култура“, бр. 10/117/2016, с. 73-81.

[2] Калин Янакиев, „Православието и Европа. Имперското инструментализиране на Православието“, в: Европа, паметта, църквата. Политико-исторически и духовни записки (София, Хермес, 2015), 101-106.

[3] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World, Holy and Great Council 2016:

https://www.holycouncil.org/-/mission-orthodox-church-todays-world;

Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council

[4] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World.

[5] Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church (§ 16).

[6] John Meyendorff, The Byzantine Legacy in the Orthodox Church (New York: St Vladimir's Seminary Press,1983), 225-229.

[7] Aristotle Papanikolaou, The Mystical as Political: Democracy and Non-Radical Orthodoxy (Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press, 2012), 70-77,12.

[8] Светослав Риболов, „Предизвикателството към европейските ценности от неконтролираното мигриране към ЕС“, в: Християнство и култура, бр. 1/118/2017, с. 19-28, 25-26.

[9] Калин Янакиев, „Критика на „новия консерватизъм“ (1), в: Портал „Култура“: http://kultura.bg (22.01.2018);

Светослав Риболов, „Неоконсерватизмът и човешките права“, в: Християнство и култура, бр. 7/124/2017, с. 35-47.

[10] Атанас Славов, „Българската православна църква – инструмент на руското влияние в региона“: http://bulgariaanalytica.org/2017/06/28/the-bulgarian-orthodox-church/ (28.06.2017).

[11] Papanikolaou, The Mystical as Political, 4.

[12]Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church (§16).

[13] The Basis of the Social Concept of the Russian Orthodox Church (2001): https://mospat.ru/en/documents/social-concepts/;

The Russian Orthodox Church’s Basic Teaching on Human Dignity, Freedom and Rights (2008): https://mospat.ru/en/documents/dignity-freedom-rights/

[14] Anastasios Yannoulatos, Facing the World: Orthodox Christian Essays on Global Concerns (Chrestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2003), 31-32.

[15] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World.

[16] Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church (§17-18).

[17] Синодальный отдел по взаимодействию с Вооруженными силами и правоохранительными учреждениями, председателстван от бившия подполковник от армията, а сега протойерей Сергий Привалов: http://www.patriarchia.ru/db/text/65957.html; http://pobeda.ru/

[18] Синодальный комитет по взаимодействию с казачеством: http://www.skvk.org/

[19] Evagelos Sotiropoulos, “How Russia’s Information Warfare Targets the Church of Constantinople”, Public Orthodoxy. org (29 January 2018): https://publicorthodoxy.org/2018/01/29/russian-information-war-constantinople/#more-4093.

[20] Andrew Higgins, „In Expanding Russian Influence, Faith Combines With Firepower“, New York Times (13.09.2016): https://www.nytimes.com/2016/09/14/world/europe/russia-orthodox-church.html?_r=0

[21] http://rs.gov.ru/ru/about

[22] Според наличните данни в България плътна мрежа от организации получават подкрепа от Фондацията „Руски свят“: https://www.russkiymir.ru/catalogue/catalog.php?country=68

[23] http://www.ifuocn.com/

[24] https://www.russkiymir.ru/fund/

[25] Сред тях са президентите на Сърбия, България, Черна гора, Република Сръбска, Гърция и др.: http://www.ifuocn.com/userfiles/laureates/laureatyi-premii-fonda-(2).pdf

[26] http://www.ifuocn.com/novosti/prazdnik-v-plevne.html

[27] https://www.occrp.org/documents/spooksandspin/Document4.pdf (18.03.2018).




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org