BG | RU

ЕВРАЗИЙСКАТА ПОКВАРА НА ПРАВОСЛАВИЕТО КАТО ЗАПЛАХА ЗА БЪЛГАРСКОТО ДУХОВНО ЕДИНСТВО

2018-01-15 12:52:17, Искрен Иванов

  
  1. Евразийската идея и православието

Евразийската идея винаги е отдавала особено значение на православието. От съществено значение е фактът, че дори по време на съветския режим теорията за етногенезиса на Гумильов използва религиозна реторика, за да акцентира върху „почитането“ на образа на евразийския водач. Бащите основатели на евразийската идея отделят ключово значение на руското православие като основополагащ фактор за формирането на колективното евразийско самосъзнание. Новите евразийци от своя страна виждат в него способ да утвърдят доминиращата роля на Русия в Евразия и да се фокусират върху геополитическото „побратимяване“ в рамките на славяноправославната ос от „братски“ държави. По този начин, изграждайки образа на едно особено, уникално и преди всичко руско православие, те го интегрират в рамките на съвременната неоевразийска доктрина и го използват като политически инструмент. Този тип политизация на православието може да бъде дефинирана обаче като „поквара“. Защо?

Евразийската поквара на православието се изразява в политико-идеологическата инструментализация на последното от страна на евразийството и политическия елит в Русия. Както е видимо от това определение, дефинираният феномен има две пагубни последици за самото православие. Първо, то се инструментализира политически. Това позволява на държавата да го използва в рамките на своите доктрини. Пример в това отношение са руските геополитически доктрини, които го превръщат в механизъм за изграждане на т.нар. славяноправославна ос от „братски държави“. Ос, чиято истинска цел е да постави тези държави в зависимост от Москва. Второ, православието се инструментализира и идеологически. Неоевразийците го използват като мощен стимул за възприемането на техните послания, призоваващи към „възстановяването“ на Евразийската империя. Зловещото е, че в тези послания разликата между православие и старообрядчество напълно се размива и пренебрегва.[1]

Още една тревожна тенденция се наблюдава и в рамките на Московската патриаршия, чиито представители открито подкрепят действията на руския политически елит с аргумента, че евразийството е естествено вкоренено в рамките на православието.[2] Теза, която е също толкова абсурдна, колкото и панслависткият етнофилетизъм, който отрича вселенския характер на православието, принизявайки го до националните граници на отделните държави.

Преди всичко обаче трябва да се направи уточнението, че процесът по покваряване на православието има един основен катализатор – руския национализъм. Отправна точка за неговото възраждане в Русия е твърдението на руския президент Путин, че след разпадането на СССР руският народ е останал един от най-големите, но разделени народи в целия свят.[3]. Путиновата реторика е ясна. Става дума за целия руски етнос – не само за руснаците, които живеят на територията на Руската федерация, но и за тези извън нея. Основното доказателство в полза на това твърдение е, че в по-нататъшните си изявления президентът започва да отправя отделни послания – към руснаците в САЩ, към руснаците в Западна Европа, в Централна Европа и т.н. Това поражда сред руските политици стремеж към обединяването на разделения руски етнос, към възстановяването на руското политическо и етническо цяло. Тези стремежи се засилват от великодържавната реторика на Кремъл и евразийския неоимпериализъм. „Руското“ цяло няма как да бъде обединено без наличието на ценности, които да накарат руснаците зад граница да декларират своята безусловна и пълна лоялност към Москва. Затова и нейната политика е насочена към най-интимния и чувствителен аспект: православието. Идеите за Москва – Третия Рим, за Русия – наследницата на Византия, за лошия и пропаднал Запад, за братските славянски народи стимулират самочувствието в руското съзнание. Всички те се явяват обединяваща основа за разединения след Студената война руски народ. Истината е обаче, че руският политически елит далеч не лансира тези ценности от морални подбуди. Неоимпериализмът, хибридната война срещу Запада и намесата във вътрешните дела на „братските народи“ не биха били възможни без обединяването на целия руски народ в името на една месианска кауза, която отново тласка Русия към пропаст – етнонационализма и неговия паралел в православието – етнофилетизма. В каузата на руските управляващи следователно няма нищо православно, защото тя е насочена не към задоволяването на духовните потребности на православните християни, а към изграждането на колективно самосъзнание, което сляпо да служи на Москва в нейния стремеж отново да стане глобален фактор в световната политика. В рамките на тези великодържавни интереси отделният човек няма никакво значение. Над всичко стоят интересите на нацията и държавата.

  1. Покваряването на православието

Процесът по покваряването на православието от страна на евразийството може да бъде разделен на няколко етапа. Първият етап се състои в сакрализирането на политическия елит и неговите действия. В исторически план такъв пример може да бъде даден с начина, по който Сталин използва Московската патриаршия, за да укрепи властта си и да консолидира СССР по време на Втората световна война. Съветската пропаганда изгражда образа му по особено изразителен начин. Съветският лидер е представен като водач на „свещената война“ срещу фашизма. Всъщност този епитет няма автентичен характер – той се използва, за да стимулира разпалването на патриотични чувства в армията и гражданите. Вторият много добре разработен мит за Сталин е неговата роля на „възстановител и възродител“ на Руската църква. Възстановяването на патриаршията се приема като свещен акт на вожда, който е представен в една почти „покайна“ светлина. Така описаното „духовно възраждане“ по времето на СССР не е нищо друго обаче, освен целенасочена идеологическа пропаганда от страна на съветската власт, която цели да издигне авторитета на съветския режим. Тъжното е, че до днес в Русия подкрепата за Сталин е на много високи нива. Парадоксалното е, че неговият образ дори присъства върху някои от иконите, които гражданите целуват по време на шествия и митинги в подкрепа на руското правителство.

Вторият етап в разглеждания процес се състои в инструментализирането на свещените текстове от страна на евразийците и техните последователи. Пример за това е вече разгледаното твърдение на представителите на Московската патриаршия, че евразийската идея е заложена дълбоко в православната традиция. Тази теза няма никакви богословски основания. В конкретния случай православието просто се превръща в един удобен аргумент в полза на идеята за Третия Рим – Москва. Идея, която има изцяло геополитически измерения, но не и канонични основания. Православният свят не може да има един-единствен център, тъй като той се състои от поместни православни църкви, които имат свои предстоятели, а не един-единствен предстоятел. Въпреки това идеята за Третия Рим, за Москва като център на православието, умело се тиражира както от патриаршията, така и от руската държава.[4] Кремъл вече използва този инструмент по време на Великия и Свят Събор на Православната църква в Крит. Тогава беше оказан безпрецедентен натиск върху редица патриаршии да не отидат на събора. За жалост Антиохийската, Българската и Грузинската църкви се поддадоха на този натиск. С това Москва доказа, че Третият Рим има много по-голямо значение за нея, отколкото съборната пълнота на Православната църква.

Последният етап от покварата на православието е най-пагубният, защото в него реакционният характер на евразийската идея радикализира самото православие. По този начин политическият елит в Русия вече може да го използва в своите послания и за да аргументира своите действия, колкото и противоречиви да са те. Създава се фатално разминаване в посока православни – неправославни, което изглежда по следния начин. Православни са всички, които споделят руските културни ценности, руската православна традиция и руския консерватизъм. Тук влизат също така лоялните към правителството граждани, които заклеймяват упадъчната култура на Запада и са готови да се жертват в името на това Русия да бъде велика. Парадоксалното е, че в тази графа на православните могат да бъдат причислени както много истински вярващи руснаци, така и множество политици, включително такива от комунистическата партия, които покровителстват „руските православните ценности“.[5] Неправославните са всички онези, които са прозападно ориентирани, които не са склонни да подкрепят „православната геополитика“ на руското правителство и които не подкрепят противоречивите отношения на Московската патриаршия и руските политици. И отново – тук неправославни се оказват не само руснаците, които не изповядват православието, но и много православни християни, които не подкрепят руския президент и искат страната им да стане модерна демокрация. Това размиване на спектъра в посока православни – неправославни генерира сериозни конфликти, в които Московската патриаршия трябва да взема трудни решения: или да отстоява истинските канонични основи на православието, или да си затвори очите за евразийските заблуди.

  1. Заблудите на славянофилите

Евразийците аргументират правото си да инструментализират православието със своите предшественици – славянофилите. Те слагат знак за равенство между понятията „славянски“ и „православен“.[6] Ако си славянин, следователно си православен. Това е и първата голяма заблуда за славянофилството – пълнотата на православието е постижима в най-голяма степен в рамките на славянската общност. Стремежът към обединяването на тази общност се нарича още „панславизъм“. В тази огромна славяноправославна ос влизат всички православни народи. Поляците и чехите, въпреки че са славяни, остават извън този пояс заради убежденията си, но в момента, в който един поляк или чех стане православен, той автоматично става част от славянската ойкумена. В рамките на славянския свят влизат и румънците и гърците въпреки своите етнически различия със славяните. Именно това твърдение на славянофилите прави тяхната теория несъстоятелна, тъй като между гръцкия и славянския етнос няма нищо общо. Те са различни по произход и история, макар и в по-голямата си част да споделят православието.

Втората голяма заблуда на панславистите е техният сценарий за създаването на „славяноправославен“ съюз или единна славяноправославна държава.[7] Съгласно тяхната концепция Русия трябва да се превърне в център на една такава държава и по този начин да достигне такъв потенциал и могъщество, при които да не й се налага повече да се съюзява с други страни. По същество тази концепция е предобраз на евразийския идеал за възстановяването на Евразийската империя, която да бъде самодостатъчна и независима от никого. Този сценарий обаче граничи с утопия, тъй като обединяването на всички славянски народи под знамето на една славяноправославна държава не може да се случи в държави като България и Гърция, които вече са избрали каква да бъде посоката на тяхната геополитическа ориентация. Поради тази причина много важен инструмент, който Русия прилага в своята хибридна война на Балканите, е антизападната пропаганда.

Третата славянофилска заблуда се отнася до самото православие и може да бъде видяна още в творенията на ранните евразийци. Това е убеждението, че в рамките на тази славяноправославна държава всички етноси ще съжителстват под знака на една доминираща православна култура – руската. По-късно в своите трудове бащите основатели лансират твърдението, че „будизмът и ислямът“ са всъщност два различни аспекта на православието – будизмът е неговото съзерцание, а ислямът – стремежът му да промени света.[8] Подобен тип твърдения потвърждават за пореден път тезата, че мечтаната славяноправославна държава на славянофилите и Евразийската империя на новите евразийци не са православни държави. Това са огромни мултинационални империи, чиято външна политика е агресивно насочена към останалите държави – православни и неправославни, и чиято идеология граничи с класически религиозен синкретизъм, който извежда някаква специфична абстрактна „евразийска култура“ над останалите. Едно такова обединение не може да има нищо общо с православната представа за държавата, в която светската власт е отделена от духовната. То по-скоро напомня на Златната орда, чието съществуване се е поддържало благодарение на непрестанните войни, които са водели нейните владетели. В рамките на тази огромна империя са съжителствали много народи – като се започне от васалните московски княжества, приели православието от Византия, и се стигне до номадските племена, изповядващи шаманизма.

И така, процесът по покваряване на православието от евразийството на практика се изразява в неговата инструментализация от страна на политическия елит. Фактът, че тази стратегия почива върху славянофилските заблуди, отразява геополитическата визия на евразийството за т.нар. „месторазвитие“ – побратимяването на славянските народи в рамките на славяноправославно евразийско културно пространство. Тази визия и до днес продължава да заема ключово място в рамките на руската политика.

Стратегията на Кремъл за включването на България в славяноправославната евразийска ос почива върху идеята за включването на страната ни в т.нар. „неоевразийски пояс“. Основната стъпка в тази стратегия е всяването на разделение в българското общество. Основните цели са три. Първо, да се създадат нови групи по интереси, които да засилят обществената подкрепа за политиката на Москва и да полагат усилия за формирането на проевразийски нагласи в обществото. Второ, да се трансформират и мобилизират в полза на Русия онези групи, които все още се колебаят дали да подкрепят Кремъл. Трето, да се изолира онази част от българското общество, която не подкрепя руската политика и е против проевразийска ориентация на България. Разделянето на обществото се извършва в посока на неоевразийското идейно направление. Особено популярни в това отношение са идеите на руския философ Александър Дугин.

Проповядването на неоевразийското православие има изключително пагубни последствия за самосъзнанието на православните християни, тъй като „славянизира“ християнството. Това от своя страна неизбежно води до появата на мощен етнофилетизъм, който, съчетан с патриотизма, гарантира проевразийска лоялност на онези, които следват този модел. А как изглежда той?

  1. Евразийското изкушение на етнофилетизма и синкретизма

Основната характеристика на неоевразийското православие е неговата симпатия към исляма, източните култури – будизъм, хиндуизъм и комунистическите идеологии, и същевременно – откровената му ненавист към римокатолицизма и протестантството. За тези, които изповядват неоевразийското православие, бъдещето на православния свят лежи в сключването на един глобален съюз. Той има няколко страни. Първата страна е Московската патриаршия, която съгласно идеята за Третия Рим трябва да стане център на православието. Москва трябва да се превърне в център на една нова, православна цивилизация, която да има подчертано антизападна насоченост. Втората страна в глобалния съюз е ислямският свят. За неоевразийското православие ислямът е много по-близък до православните ценности, отколкото западното християнство.[9] Основният аргумент в полза на тази теза е, че в лицето на исляма православието има силен съюзник срещу западната култура. Пример в това отношение са Иран и Турция, които, макар да представляват различни течения в рамките на ислямската традиция, са определяни като естествени съюзници на Москва срещу Вашингтон и Брюксел. Третата страна в съюза са източните култури – будистката, хиндуистката и т.н[10] За евразийците тук причините отново са политически – тези култури символизират Индия, която все по-често дава заявки да получи статут на глобален актьор в международната система. Следователно православната цивилизация трябва да се стреми да установи диалог с тези култури, за да може Русия безпрепятствено да аргументира своята духовна и ценностна близост с Ню Делхи. Накрая, но не на последно място, идва може би най-важният съюзник – Китай и неговият комунистически модел. В неоевразийската пропаганда много добре е описано как властта в Пекин щедро подпомага православните общини на китайска територия, като осигурява възможност на руските православни мисии да проповядват в страната. Затова и китайският комунизъм е сочен с абсурдни епитети като „толерантен“ покровител на православните в страната. Истината обаче е съвсем друга. На територията на Китай има православни общности, които кандидатстват за официална регистрация, но Китайската комунистическа партия им я отказва многократно, без да посочва някаква конкретна причина за решението си.[11] Създава се парадоксална ситуация – храмовете в Китай са отворени, но в тях няма свещеници и не може да се служи. Дали това е представата за духовен живот на неоевразийското православие? Следователно идеята за създаването на единна православна цивилизация под знамето на Москва, което да влезе в съюз с исляма, будизма, хиндуизма и китайския комунизъм срещу западното християнство, няма никакви богословски основания, а е един чисто политически проект на Кремъл. Проект, който цели да разруши единството на православието и опитите му да продължи диалога с римокатолицизма и протестантството.

На второ място, неоевразийското православие оправдава идеята за естественото геополитическо противопоставяне между Изтока и Запада. Основният аргумент в тази посока е идеята, че Православната църква и традиционният ислям са изначално източни традиции, докато протестантството и уахабизмът – апокалиптични западни ереси.[12] Затова и между източните и западните култури съществува неизбежен конфликт, в който Изтокът трябва да се обедини, за да победи Запада. В този аспект впечатление прави и марксистката реторика, която употребяват идеолозите на неоевразийското православие. Те говорят за „истински“ и „фалшиви“ култури – едните генерират реално самосъзнание, а другите – фалшиво.[13] Следователно между тях съществува борба, в която реалните култури трябва да се наложат над фалшивите. За православните неоевразийци такава борба има и в православието и исляма. В Православната църква борбата се води между реалното православно самосъзнание, което генерира Московската патриаршия, и фалшивото духовно самосъзнание на Вселенската патриаршия. „Реалното“ съзнание на Москва включва защитата на традиционните ценности, недопускането на чуждо, западно влияние в рамките на православния свят, активното сътрудничество между Църква и държава и т.н. „Фалшивото“ съзнание на Вселенската патриаршия произтича от факта, че тя е прозападно настроена, диалогична към западното християнство и затова отдавна е престанала да бъде стожер на православието. Тази теза е абсурдна и носи откровено схизматичен заряд. Опитите на Кремъл да подкопае и подрони авторитета на Вселенския патриарх не датират отскоро. Русия винаги се е стараела да покаже колко много греши Фенер, като влиза в диалог с Рим, и колко лоши последици може да имат добрите контакти между Константинопол и Вашингтон.[14] И двете обаче допринасят за осигуряването на значителна стабилност в православния свят, докато честите срещу между руския патриарх и руския президент бяха една от основните причини, които заплашват неговото единство.

Що се отнася до борбата в рамките на исляма, за православните неоевразийци тя се води между няколко групи от мюсюлмани. Шиитите са носители на „реалното“ ислямско самосъзнание, близко до Москва. Носител на този вид ислям е Иран, който е и един от най-близките съюзници на Русия.[15] Освен шиитите съществуват и още две групи мюсюлмани, които генерират реално ислямско самосъзнание. Първата група това са евразийските мюсюлмани от Централна Азия. Този вид ислям се нарича още татарски ислям.[16] Втората група символизира т.нар. „ислямски социализъм“, който се наблюдава в държави като Ирак и Либия преди Арабската пролет. Мюсюлманските групи, които генерират фалшиво ислямско самосъзнание според православните неоевразийци, са няколко. Първо, това е т.нар. „петролен ислям“, доминиран от уахабизма. Той е фалшив заради това, че е напълно лоялен към САЩ от позицията си на американски съюзник и източник на петролни суровини за Запада. Лицето на този ислям е Саудитска Арабия. Второ, това е „просветеният ислям“, където светските военни диктатури са изградили светско самосъзнание в рамките на мюсюлманските режими. Пример в това отношение е Египет.[17] След Арабската пролет Кайро остана един от островите на стабилност в региона. Регион, който отдавна е обект на особен интерес от страна на Кремъл. И така, ако шиитският, евразийският и социалистическият ислям генерират „реално“ мюсюлманско самосъзнание, то петролният и просветеният ислям генерират „фалшиво“ самосъзнание. Тази теза на православните евразийци звучи също толкова абсурдно, колкото и тезата им за Вселенската патриаршия като рушител на православието. По същество марксистката им реторика прокарва линии на разделение, които не са абсолютни. Държавите от Централна Азия например имат тесни отношения с Москва, но въпреки спецификите на политическите режими в региона те имат желание за поддържането на стабилни и добри контакти с Европейския съюз. Ислямският социализъм, от друга страна, ни най-малко не може да бъде дефиниран като генериращ „реално“ самосъзнание, тъй като последното нещо, което режимът на Саддам Хюсеин гарантираше, са религиозните права и свободи на гражданите. „Фалшивите“ форми на исляма от своя страна са окачествени като такива само въз основа на тяхната прозападна ориентация. Това обаче не може да бъде достатъчен аргумент те да бъдат заклеймени като такива. Необходими са стабилни цивилизационни и религиозни аргументи, които липсват в теорията на православните неоевразийци.

  1. Възстановяването на Евразийската империя

Най-голямото изкушение за православните неоевразийци обаче си остава възстановяването на Евразийската империя. Силната връзка, която те поставят между абсолютната монархия и Православната църква, няма никакви богословски основания. Още в Новия завет духовната и светската власт са разделени с отдаването Божието на Бог, а кесарювото – на кесаря. Свещеният монархически характер на Евразийското всецяло обаче идеално обслужва интересите на руския политически елит и неговите почитатели. Тази концепция им позволява да съсредоточат властта в свои ръце и да изградят централизирана политическа система, която да гарантира правата и свободите на олигарсите, а не на гражданите. Тук интересите на православните неоевразийци се срещат с тези на панславистите. И двете групи се обединяват около идеята за изграждането на това евразийско всецяло. Но докато панславистите виждат в него обединение на славянските народи, кръгозорът на православните неоевразийци е още по-широк. За тях новата православна цивилизация и в този смисъл – Евразийската империя, включва не само православните християни славяни. Тя включва също и мюсюлманите с реално самосъзнание (мюсюлманите от шиитския, евразийския и социалистическия ислям), източните култури и китайския комунистически модел. С други думи, за да си православен „евразиец“, въобще не е необходимо да си част от Православната църква – достатъчни са две „условия“. Първото е само да си част от „източната евразийска цивилизация“ и да приемеш нейните ценности – руското православие, източните философии и китайския комунизъм.[18] Второто – да се отречеш от „земята на злото“ – САЩ, Западна Европа, Япония и Израел.[19] И когато всички православни евразийци се обединят и успеят да възстановят Евразийската империя, те ще са в състояние да сложат край на доминацията на „земята на злото“ и да я заменят с един нов и съвършен евразийски строй, в който Изтокът ще има водеща роля.

В обобщение може да заключим, че визията и идеите на православните неоевразийци силно напомня на болшевишката идеология, върху която се крепеше СССР. Този път обаче тази идеология е замаскирана зад православието и облечена в една несъстоятелна сплав от марксистко-религиозна реторика. Но най-страшното от всичко е, че православното неоевразийство извращава истинското православие. По този начин православните неоевразийци склоняват много православни християни да приемат техните аргументи, без всъщност да разбират чии интереси обслужват те. Настоящото изследване приема, че православното неоевразийство няма и не може да има нищо общо с Православната църква. То представлява една религиозно-политическа, реакционна и антисистемна доктрина, която политизира християнството, провокирайки насилие и революционни нагласи сред православните християни.

 

 БИБЛИОГРАФИЯ:

 

На английски език: 

  1. AGRAMA, H. A. Secularism, Sovereignty, Indeterminacy: Is Egypt a Secular or a Religious State? Cambridge, Cambridge University Press, 2010.
  2. ALLWORTH, E. A. The Tatars of Crimea: Return to the Homeland (Central Asia Book Series). Durham, Duke University Press, 1998.
  3. BILGE, A. Moscow and Greek Orthodox Patriarchates: Two Actors for the Leadership of World Orthodoxy in the post-Cold War Era”. Istanbul, Turkish Policy Quarterly, 2009.
  4. DUGIN, A. Tretaia Stolitsa Evrazii. Moskva, RUDN, 2002.
  5. DUGIN, A. Geopolitika Pravoslavia. Moskva, Elementy, 1997.
  6. HERZIG, E. Iran and the Former Soviet South. London, Royal Institute for International Affairs, 1995.
  7. KOLTSØ, P. The ethnification of Russian nationalism. Edinburgh, Edinburgh University Press, 2012.
  8. MIROVALEV, V. Russia’s Communist Party turns to the Orthodox Church, Doha, Al Jazeera, 2016.
  9. SHERSHNEV, L. Tsivilizatsionni soiuz: Rossia, India, Kitai, Iran. Moskva, Bezopasnost, 2002.

На руски език: 

  1. ДУГИН, А. Евразийский проект от ислама. Москва, ОПОД „Евразия“, 2002.
  2. ДУГИН, А. Основы геополитики. Москва, Арктогея, 1997.
  3. ИЛЬИН, А. ЕВРАЗИЙСТВО ЯВЛЯЕТСЯ ВЫРАЖЕНИЕМ ПРАВОСЛАВНОЙ НАЦИОНАЛЬНОЙ ПАТРИОТИЧЕСКОЙ МЫСЛИ. Москва, ОПОД „Евразия, 2002.
  4. ЙЕМЕЛКА, В. Москва – Третий Рим. Москва, Россия сегодня, 2016.
  5. ЛЕОНТИЕВ, К. Славянофильство и грядущие судьбы России. Москва, Институт Русской Цивилизации, 2010.
  6. ПРОХАНОВ, А. Алюминиевое лицо. Замковый камень. Москва, Центрополиграф, 2015.
  7. РАДЕВ, И. Възраждането на Православната църква в Китай е в ръцете на Господ. –Мирна, Омофор, 2011.
  8. СТЕПАНОВ, С. Черная сотня в России (1905–1914). Москва, Эксмо, 1992.
  9. САВИЦКИЙ, П. Евразийство. Общеевразийский национализм. Мы и другие. София, Российско – Болгарское книгоиздательство, 1922.
  10. ТРУБЕЦКОЙ, Н. Наследие Чингисхана. Москва, Эксмо, 2012.

 

[1] Проханов, А. 2015. Алюминиевое лицо. Замковый камень. Москва, Центрополиграф, с. 280.

[2] Ильин, А. 2002. ЕВРАЗИЙСТВО ЯВЛЯЕТСЯ ВЫРАЖЕНИЕМ ПРАВОСЛАВНОЙ НАЦИОНАЛЬНОЙ ПАТРИОТИЧЕСКОЙ МЫСЛИ. Москва, ОПОД „Евразия, с. 1.

[3] KOLTSØ, P. 2012. The ethnification of Russian nationalism. Edinburgh, Edinburgh University Press, pg. 18.

[4] Йемелка, В. 2016. Москва – Третий Рим. Москва, Россия сегодня.

[5] Mirovalev, V. 2016. Russia’s Communist Party turns to the Orthodox Church, Doha, Al Jazeera.

[6] Леонтиев, К. 2010. Славянофильство и грядущие судьбы России. Москва, Институт Русской Цивилизации, с. 70.

[7] Степанов, С. 1992. Черная сотня в России (1905 – 1914). Москва, Эксмо, с. 22.

[8] Савицкий, П. 1922. Евразийство. Общеевразийский национализм. Мы и другие. София, Российско-Болгарское книгоиздателъство, с. 362.

[9] Дугин, А. 2002. Евразийский проект от ислама. Москва, ОПОД „Евразия“, с. 1.

[10] Трубецкой, Н. 2012. Наследие Чингисхана. Москва. Эксмо, с. 4.

[11] Радев, И. 2011. Възраждането на Православната църква в Китай е в ръцете на Господ. – Мирна, Омофор, с. 27.

[12] Dugin, A. 2002. Tretaia Stolitsa Evrazii. Moskva, RUDN, pg. 237.

[13] Dugin, A. 1997. Geopolitika Pravoslavia. Moskva, Elementy, pg. 43.

[14] Bilge, A. 2009. Moscow and Greek Orthodox Patriarchates: Two Actors for the Leadership of World Orthodoxy in the post-Cold War Era. Istanbul, Turkish Policy Quarterly, pg. 99.

[15] Herzig, E. 1995. Iran and the Former Soviet South. London, Royal Institute for International Affairs, pg. 70.

[16] Allworth, E. A. 1998. The Tatars of Crimea: Return to the Homeland (Central Asia Book Series). Durham, Duke University Press, pg. 10.

[17] Agrama, H. A. 2010. Secularism, Sovereignty, Indeterminacy: Is Egypt a Secular or a Religious State? Cambridge, Cambridge University Press, pg. 1.

[18] Дугин, А. 1997. Основы геополитики. Москва, Арктогея, с. 369.

[19] Shershnev, L. 2002. Tsivilizatsionni soiuz: Rossia, India, Kitai, Iran. Moskva, Bezopasnost, pg. 10.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org