СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Олга Седакова, Светлана Алексиевич. Дружба със злото



Олга Седакова пред клуба „Светлана Алексиевич кани“

Първото заседание на интелектуалния клуб „Светлана Алексиевич кани“ се проведе почти година след като писателката получи Нобеловата премия за литература. Темата на срещата – Дружба със злото – изглежда проста и ясна. За да разкаже за многобройните трактовки на злото, за това как държавата, Църквата, историята и културата променят представата на хората за него, в Минск пристигна Олга Седакова – поетеса, писателка, преводачка, етнограф, кандидат на филологическите науки и почетен доктор по богословие на Европейския хуманитарен университет.
Светлана Алексиевич: Винаги съм мечтала за един кръг от хора, с които би могло да се говори. Не за да декларираме безспирно вечните си разговори за властта, а за да погледнем на случващото се много по-дълбоко. Не е нормално, когато в кухнята се съберат три красиви жени и след пет минути започнат да говорят за представителите на властта. Не е нормално, когато три писателки говорят за неважното в живота. Защото най-важното в живота е някъде по-дълбоко. Причините за нашите проблеми се крият в нашата култура. Политиката и начинът, по който живеем – всичко това е на повърхността. А причината е в дълбокия културен коловоз, който не можем да прескочим, както казваше Аузан. Наивно е да мислим, че ще дойдат други хора и внезапно всичко ще се промени, а ние ще станем различни. Тук може да си спомним Александър I. Когато го попитали: „Защо не е отменено крепостното право? Това вече би могло да се направи“, той отговорил: „Защото няма кой да се възползва“. Такова е усещането през цялото време, че „няма кой да се възползва“. Винаги ми се е искало да има хора, с които бихме могли да съхраним подобна интонация на разговора. Не да митингуваме, а да промисляме дълбоко тези въпроси. Хора, които имат смелостта и мъжеството да признаят, че сме лишени от такава тренировка и много малко се занимаваме с това. Слава Богу, сега започнаха да се появяват интересни платформи, места, където действително стават сериозни разговори. Най-често обаче се задоволяваме с външни емоционални пориви, а всичко е много по-дълбоко и по-сложно. Когато се появи възможността да създам този клуб, аз си помислих, че имам много приятели по целия свят. Тези хора навярно са необходими на всички нас. Ако на мен ми е интересно да ги слушам, значи те ще са нужни и на онези, които искат да направят нещо тук, искат да се съхранят като личности в това смутно време. Мисля, че ще каним хора отвсякъде – от Беларус, от Франция, от Полша. Най-важното е пред нас да застане личност, която ще ни позволи да погледнем по-широко на проблемите, пред които сме изправени. Защото няма прости решения, както ни се струва понякога. Радвам се, че този разговор ще започне с Оля Седакова, която обичам много. В нея има всичко, което е необходимо на пишещия човек. В нея има някаква човешка чистота, една много тънка мембрана като в слухов апарат. Когато четеш нейните стихове, сякаш влизаш в лятна градина и изведнъж откриваш, че живееш. Ето го твоя единствен живот! При това в такъв удивителен свят. А ти си твърде неточен и небрежен в този свят и трябва много неща да промениш. Когато четеш интервютата на Олга, нейните богословски текстове или просто художествените й текстове – там е същото. Когато живях в емиграция, често започвах деня с интервютата на Оля. Така разбирах какво се случва в Русия и в това постсъветско пространство. Разбирах какво изобщо се случва с нас и защо се озовахме не там, където искахме да стигнем. Защо всички ние живеем с чувството за поражение. Това чувство разделя хората и ги прави самотни. Това е главното чувство в живота на моите приятели и в моя живот, откривам го и в думите на хората около нас. Важно е да има някакъв кръг от идеи, от хора. Да живеем с усещането, че все пак не сме сами. Когато четеш Оля, разбираш, че има много светли умове, че много хора са преживели същите тези минути и години и даже целия си живот в отчаяние, но въпреки това съществува някакво укрепване на духа, има някакво натрупване на мъжество. Можем да го наречем мъжество на идеализма, но без това няма как да се издържи. Не бих искала да се превърнем в развлекателен кръжец, в който се изричат само цинично-иронични насмешки. Струва ми се, че това време мина. Твърде горчиво плащаме, задето не бяхме готови за новото време, задето не знаехме какво е свободата. Да, бягахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!“, но никой нямаше понятие какво представлява тя. Затова свободата си отиде. А кога ще имаме отново този шанс – не знаем.

Неотдавна бях в Англия и обядвах с Ходорковски. Нарекох го романтик, когато ми разказа какво прави и как си представя бъдещето. Той ми отговори: „Не, аз знам, че са нужни дълги години просветителство. Става дума за десетки години. Но разбирам, че съм длъжен да подготвям хората за новото време“.
Аз не знам как се подготвят нови хора, но трябва себе си да подготвям за новото време, себе си да съхраня, да съхраня достойнството на мисълта, достойнството на вярата, достойнството на желанията. Мисля, че в този клуб ще има хора, които ще споделят какво мислят за това...

Олга Седакова: … За мен е велика чест, че Светлана ме покани, за да започне с мен своето начинание, което ми се струва изключително важно…

Чувствам се малко неловко, защото в началото трябва да има нещо празнично. Нещо повдигащо битието по-високо. А моята тема е горчива и печална. Тя се отнася към темите, които хората не обичат да повдигат...

В съкратен вид темата е Злото. Става дума за особеностите на руското – в широкия смисъл на думата – възприемане на злото в съпоставка с европейското класическо отношение към него. Когато за пръв път повдигнах тази тема, избрах за надслов пословицата „Няма зло без добро“. Това предизвика много негодувания и възмущения или просто недоумения. Когато бе още жив Никита Алексеевич Струве, с когото обсъждахме тези въпроси, той ми каза: „Оля, иска ми се да защитя нашата руска цивилизация. У вас се получава някак твърде печално“.

Предварително моля за извинение, ако ви се стори твърде печално. Предупреждавам, че това не е решение на въпроса. Не предлагам никакви окончателни отговори. Предлагам да помислим върху някои неща. Тъй като сама съм мислила за това много години, трябва да кажа, че тезите, които споделям, не падат от небето. Обикновено те са резултат от много дълги наблюдения, размисли, които често, както в случая със злото, плашат и мен самата. Бих искала да не забелязвам тези неща...

Интелектуалният клуб е нещо много важно и необходимо. Светлана го е почувствала. У нас в Москва възкръсва интересът към просветителските дискусионни платформи. Нещо, което бе напълно заглъхнало през първото десетилетие на XXI век. Възникват проекти като известния на всички „Арзамас”. Това ми напомня времето на моята младост, когато най-важните представители на културата за нас, московската и питерска интелектуална младеж, бяха не писателите, а хората на хуманитарната мисъл – Аверинцев, Лотман, Мамардашвили, Пятигорски и др... 70-те години бяха времето на културната контрареволюция. Защото това, което се случи в съветско време – културната революция на 30-те години и нейните последствия – продължи до появата на тази блестяща плеяда в края на 60-те и 70-те години – Аверинцев, Лотман и много други. Когато поставените пред културната революция ограничения бяха преодолени, се откриха съвършено различни хоризонти. Какво не научихме през тези години? Първо, тази нова вълна не отиде далеч от кръга на столичната младеж, от университетските градове. Тя не бе чута, защото бе литература полунелегална, макар и не съвсем нелегална. Освен това тези учени бяха представители на официалните институти, но на тях не им даваха да преподават в университетите. Не им даваха да водят последователни лекционни курсове. Всичко това бяха случайни изяви и превръщайки се в читатели почитатели, ние си предавахме един на друг информация за това кой и къде ще говори. Промените, които се случиха с нас, не бяха широко усвоени отвъд пределите на този кръг. Те остават непознати и досега. И до днес слушам с ужас, че

Средновековието е епоха на варварство. Това, което ние знаехме преди 40 години – колко сложна, тънка и дълбока система е Средновековието...

В голяма степен тази културна революция, произведена от съветската система, е редукция на мислещия и възприемащ
човек. Това не е преодоляно... (…)