СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Йоахим Гаук. Европа: посланието на катедралите



Paris besingt man immer wieder
Von Göttingen gibt’s keine Lieder
Und dabei blüht auch dort die Liebe
In Göttingen, in Göttingen...
Was ich jetzt sage, das klingt freilich 
Für manche Menschen unverzeihlich:
Die Kinder sind genau die gleichen
In Paris wie in Göttingen...


Когато през 1964 г. незабравимата Барбара написа тази песен и даде смело своята дан за германско-френското помирение – цитирах част от немския й вариант, – тогава за мен, за всички нас в ГДР и в другите страни зад Желязната завеса, Париж и Гьотинген бяха еднакво отдалечени в безкрая. Затова за мен е като сбъдване на мечта, за която никога не бих се осмелил да копнея, да бъда посрещнат по този начин тук, в сърцето на стария Париж, и да получа почетната титла доктор хонорис кауза на Сорбоната. Много се радвам и съм дълбоко развълнуван в този час.
За германците от моето поколение Париж беше и остава културната столица на Европа – едно място на копнежа – колкото по-недостъпно изглеждаше, толкова по-привлекателно беше.

Европа, та след Втората световна война тя беше едно голямо обещание. То започна с чудото на германско-френското помирение. Помним: през 1964 г., когато Барбара пееше в своя шансон за това, че децата в Гьотинген не се различават от тези в Париж, бяха изминали точно 20 години от заповедта на Хитлер Париж да бъде унищожен, която генерал Фон Холтиц не изпълнява. Не, Париж не изгоря – за щастие на хората тук и на нас всички, които обичаме Париж. Навярно германско-френското помирение, което направи възможно създаването на свободна и обединена Европа, беше не толкова чудо, колкото резултат от ангажираната и разумна дейност на умни и готови на преговори политици. Това помирение е дело и на много учени и артисти, приемани с голямо уважение съответно от другата страна на Рейн. С какъв интерес – да спомена само един-единствен пример – се четеше в Германия Албер Камю!

В годините след 1989 г. европейското обещание изгря отново в пълния си блясък: обещанието за свобода и солидарност, за участие и демокрация, за либерална и правова държава, която също е наследство от Френската революция, чиято 200-годишнина беше отбелязана през 1989 г. – вече се отнасяше за целия континент. Това не беше милостив дар от свръхземна сила, а ние, европейците, позволихме то да се осъществи буквално стъпка по стъпка.
Понастоящем обаче мнозина от нас имат чувството, че пред очите ни това обещание избледнява и изпод ръцете ни сякаш изтича едно дело, което ние всички смятахме за тъй сигурно и стабилно в основите си.

Не желая в този празничен час да изброявам фактите, които ни изпълват със загриженост. Тук, в стародавната Сорбона, бих искал по-скоро да припомня нещичко от „вътрешния строителен закон“ на Европа, създаден в хода на историята, който крепи и носи нашия начин на живот, нашия начин на общуване и на възприемане на света. Искам да говоря за драгоценното и значимото, което съставлява нашата Европа. Малко са местата според мен, които могат да разкажат по-добре за Европа, от стария Латински квартал и околностите му.

Започваме от самата Сорбона: сред най-драгоценните изобретения на Европа са нейните университети. В тях от самото им начало систематично се работи върху това, което се нарича критично съзнание и научен дух. Да си припомним само един от най-значимите учени на Европа, Абелар, академичната звезда на Париж през XII век, още преди фактическото основаване на университета.

Той пръв поставя под въпрос т.нар. аргумент към авторитета. Защото е имало, както кристално ясно е виждал, при авторитетите, например при църковните отци, съществени противоречия по основни въпроси. Даже Библията, последната инстанция в спора, не е лишена от противоречия.
Така най-важната научна нагласа става съмнението, най-важните методи – критиката на текста и схоластичният, ръководен от правила диспут. А непрестанно наточваният инструмент на критиката стават човешкият разум и разсъдъкът. Възторжени студенти от цяла Европа се стичат масово, все още без стипендии по програма „Еразъм“. По-късно техните групи по произход и език образуват нациите. Да, universitas, общностите на студентите и преподавателите в Париж, но също и в Болоня, Оксфорд и другаде, са били „обединени нации“ – в търсене на истината, в непрестанен устрем да различат действителност от привидност.

Систематиката и достойнството на това критическо съзнание предполагат човек да е в състояние сам да защити ясно и разбираемо противниковата позиция, преди да я обори. А съмнение да проявява преди всичко към собственото си мнение. (…)