СТАТИИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ БРОЙ
 
Иван Станков. Свободата е последната граница на човека



С Иван Станков разговарят Десислава Неделчева и Димитрина Чернева


Очертайте границите на литературата и тези на религията. Какви са спецификите на литературните и на църковните „сечива“, различно ли е отношението към свободата и установените ценности?

Нека в началото уточня, че много от нещата, които ще кажа, са уязвими от гледна точка и на философията, и на теологията, и на догматиката. Не съм професионалист в тези области и всичките ми докосвания до тях са били несистемни и аматьорски. Когато съм ги ползвал, по-скоро съм ги нагаждал към потребностите на една или друга литературоведска теза. Давам си сметка, че моите литературни „евангелия“ могат да бъдат четени и с дяволито око.
На въпроса. И литературата, и религията се крепят върху книги. Книгите на основните религии са свещени. Те не се редактират, не се поправят, защото са Божие дело, дело на светите пророци. Литературата се състои от човешки книги, написани от смъртни човеци. В дългото средновековно време литературата е живяла действено и достойно в религиозни одежди, произвеждала е богослужебна продукция. Самите автори са били предимно църковници, някои от тях – светци след кончината си.
Книгите на Библията могат да бъдат четени и като литература. Те съществуват и в преразказани варианти именно за да бъдат „литературно“ усвоени, да бъдат погълнати като незаобиколимо културно натрупване в рамките на християнската цивилизация.
В следренесансовите времена пътищата на литературата и на религията рязко се разделят, пресичат се и дори се блъскат. Литературата често се обръща бунтовно срещу религията и нейната земна институционализираност в лицето на свещеничеството и монашеството. Не само във века на Просвещението. Богоборчеството постепенно взема преднина пред боготърсачеството. Братът Иван Фьодорович е художествено по-убедителен от Альоша в света на Достоевски. Пак през втората половина на ХІХ век Ницше огласява края на боговете и пълното възшествие на свръхчовека, на човекобога. И това е направено през литературата.
Има обаче много произведения на светската литература, които са с откровено религиозен характер. Например в българската поезия – от Стоян Михайловски преди повече от век до Калин Михайлов днес. Оставям настрана литературното присвояване на „жанра“ на молитвата. В световната литература има навярно хиляди стихотворения, озаглавени „Молитва“.
Религията и литературата непрекъснато си разменят автори. Много църковни хора в новите времена са правили и правят литература – свещеници, монаси, митрополити. И тази литература не е предназначена само за лавиците на манастирските библиотеки, ами за реалния книжен пазар. Примерите са много – от митрополит Климент (Васил Друмев) до отец Николай Петков, млад писател, доктор по литература и автор на няколко много сериозни книги в различни жанрове. Не бива никога да се забравя, че именно църковници са изнесли на гръб в буквалния смисъл на думата и цялата ни възрожденска литература – епископи, монаси, свещеници, таксидиоти. Това е от една страна.
От друга, миряни и съвременни писатели като Теодора Димова, Деян Енев, Ивайло Иванов, но далеч не само те, често се докосват до тънките човешки отблясъци на религията и правят от това много добра литература.
Дотук добре, религията и литературата поддържат нормални дифузионни отношения. Има обаче и челни сблъсъци на писателите с Църквата като институция. Ако романът на Дени Дидро Монахинята беше излязъл през 60-те години на XVIII век, когато е написан, авторът със сигурност щеше да бъде отлъчен. Както се случва на Лев Н. Толстой в Русия, на Николай Райнов у нас, на Никос Казандзакис у съседите. Пресни са случаите, когато Църквата реши да спре театрален спектакъл в Пловдив, концерти на поп звезди и пр. Тях вече намирам за неоснователни. Не само защото Църквата е отделена от държавата, а защото в полето на светската култура свободата не може да има нито тематични, нито персонажни ограничения. Там всеки автор поема лично моралните отговорности за своя продукт. Не бива Църквата да „цензурира“ отговорите на въпросите за човека и звяра в литературата. Ако това стане система, ще ни се наложи да се чудим къде да скрием Христо Ботев. Това е личното ми мнение.

В контекста на тази отделеност твърдите, че Църквата може да простре своето благо към живота на човека, но тя не може да го запълни. Кое е „мястото“ в живота на човека, което се „запълва“ от литературата, каква е нейната задача?
Животът и светът се състоят предимно от блудни синове. Задачата на Църквата е да ги насърчи към покаяние, към завръщане при Отеца. Задачата на литературата пък е да даде живот на духовните им скиталчества, на пътя, по който те са се отлъчили и по който се връщат при своя Отец. Нито на Църквата, нито на литературата им се налага да се грижат специално за праведниците, тъй като те са неотлъчно до Отца. От тях литература може да стане само еднократно, те не могат да се умножат, не могат да се развиват, ще се получат матрични продукти. Праведниците са готови за житие. Докато блудният син е литературен отвсякъде и на всяка крачка. Жив, динамичен, разнообразен, свободен, пълнокръвен, неминуемо грешащ. Впрочем завръщането му при Отца, хепиендът, е един от обикнатите завършеци на литературата.
Не мисля, че има специални „места“ за литературно запълване на човека. И религията, и литературата имат желание да бъдат тотални, неограничени. Докато съществуват и двете, това е невъзможно. В различни периоди двете се намират в различно съотношение помежду си и това съотношение е в пряка връзка с културно-историческата и политическата конюнктура.
Важното е, че и религията, и литературата имат една и съща велика цел – да възпитават в любов и милост към човека. Сечивата им обаче са различни. Оръжието на религията е назиданието, а на литературата – красотата. Такава, каквато различните естетики я разбират. Ако литературата посегне към назиданието, тя се превръща в дидактична, което влиза в противоречие с нейната природа. Благодарение на престъпването на канона изобразителното ни изкуство е изпълзяло от рамките на кондиките. По подобен начин и литературата се отделя от нормативността на житийния жанр например. Разширяването на културния хоризонт на следренесансовия човек води подире си разширяването на естетическите му потребности и за тяхното задоволяване строгите периметри на религиозната литература стават тесни. (…)